Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (90)

90.

След почти постоянния наплив на адреналин от кацането в Лас Вегас преди двадесет и четири часа Кларк и екипът му изпитваха точно обратното, когато пристигнаха във вилата на Хендли. Очевидно разочарован, Пастермак обяви, че ще трябва да мине един, а може би и два дни, преди пациентът му да се стабилизира достатъчно за разпит. Това означаваше, че всички имат достатъчно време за бездействие, игра на карти и кабелна телевизия. Както можеше да се очаква, и думичка не се чуваше за станалото в планината Юка, но пък отразяваха най-подробно онова, което медиите единодушно наричаха „Нападения в сърцето на страната“. Избухналата противопехотна мина пред черквата във Ватерлоо, Айова, отнела живота на тридесет и двама и ранила петдесет души, нападението с минохвъргачка в Спрингфийлд, Мисури, по време на откриването на статуята, с двадесет и двама загинали и четиринадесет ранен, инцидентът с граната в Брейди, Небраска, по време на състезанието по плуване, само с шестима мъртви и четирима ранени благодарение на бързомислещ полицай в почивка, застрелял извършителя, след като онзи изтърколил само три гранати под пейките… Извършителите от Ватерлоо и Спрингфийлд, открити в домовете им часове след събитията, бяха се самоубили. Заедно с другите нападения, жертвите наброяваха стотици.

Под контрола на ФБР и Службата за вътрешна сигурност почти успялото нападение с хлор на кораба „Лосан“ се представяше като пожар в трюма.

Към четири часа през първия ден във вилата на Хендли, когато изкуствено красивите жени и квадратночелюстни мъже, които водеха следобедните новини по кабелните телевизии, обявяваха в унисон, че президентът Едуард Кийлти ще направи обръщение към американския народ към осем вечерта източно време, Кларк стана и се зае да търси Пастермак. Намери доктора в дърводелската работилница на Хендли, която представляваше голяма плевня зад къщата. Тезгяхът с плот от чинар сега представляваше импровизирана медицинска маса с халогенни работни лампи, дихателен апарат „Дрегер“, машина за електрокардиограми и дефибрилатор, комплектуван с електроди за превръщане на нередовното биене на сърцето в нормален синусоидален ритъм. Машините бяха съвсем нови, току-що извадени от кашоните на производителите, които стояха един върху друг на метър-два встрани. Всичко тук се намираше в пълна готовност, освен почетния гост, настанен в една от спалните под наблюдение на смени от Чавес, Джак и Доминик.

— Всичко готово ли е? — запита Кларк.

Пастермак натисна два-три бутона на машината за електрокардиограми, която отговори с няколко очевидно удовлетворителни пиукания. Докторът изключи машината и погледна Кларк.

— Да.

— Колебания ли имаш?

— Защо мислиш така?

— Докторе, ти съвсем не си професионален играч на покер.

Пастермак се усмихна.

— Не умея да крия чувствата си. Сигурно е заради Хипократовата клетва — трудно е да се отърси човек от нея. Но десет години съм мислил по въпроса. След единадесети септември не можах да реша дали е въпрос само на отмъщение, или нещо повече, нещо като доброто на нацията и прочее.

— И какво реши?

— И двете неща са от значение, но повече е второто. Ако измъкнем нещо от този, с което да спасим хора, ще потърся начин да се примиря с онова, което съм направил — което ще направя. Или, ако бог даде, ще се примиря, когато му дойде времето.

Кларк помисли и кимна.

— Докторе, всички сме в това положение, повече или по-малко. Ти можеш само да решиш дали разсъждаваш правилно, а останалото само ще си дойде.

 

 

Всички станаха рано на следващия ден, развълнувани от очакване. Доминик, най-добрият готвач в групата, направи купа овесени ядки и препече филийки пшеничен хляб за госта, който, напълно буден и очевидно изпитващ болка, отказа ястието.

В седем доктор Пастермак дойде да го прегледа. Прегледът продължи само няколко минути. Пастермак погледна към Хендли, който стоеше на вратата, а останалите се трупаха зад него.

— Няма температура и никакви признаци за инфекция. Готов е.

Хендли кимна.

— Хайде да го преместим.

 

 

Емира не се съпротивляваше, но и не помагаше, когато Чавес и Доминик го изнесоха от задната врата и го вкараха през страничния вход на плевнята. Лицето му се промени едва когато видя осветения с халогенни лампи тезгях с импровизираните захванати с болтове кожени колани. Джак забеляза промяната на изражението му, но не можа да го определи — страх или облекчение? Страх от предстоящото или облекчение, защото подозираше, че идва смъртта на мъченик.

Упражнили всичко предишната вечер, Чавес и Доминик поставиха Емира на тезгяха. Вързаха дясната му ръка с кожения колан, а лявата, от страната на оборудването, изопнаха върху сгъната хавлиена кърпа и завързаха по същия начин. Накрая стегнаха с коланите и краката му. След това Чавес и Доминик отстъпиха от тезгяха.

Пастермак се зае да включва оборудването: започна с уреда за електрокардиограми, след това дихателният апарат, последван от самодиагностиката на ръчно управлявания външен дефибрилатор. После докторът насочи вниманието си към количката на колела до масата, върху която лежаха наредени спринцовки и шишенца. Емира наблюдаваше внимателно всичко това.

Джак знаеше, че няма как да не е любопитен, а и сигурно изпитва ужас. Никой не може да остане напълно безразличен към онова, което става около него, особено ако е свикнал да контролира всичко, което се случва наоколо, и всяка негова заповед да се изпълнява с готовност. Но вече не контролираше света около себе си. Нямаше как да се чувства комфортно, обаче запазваше достойнството си, което само по себе си беше доста впечатляващо. Е, добре, има кураж, но куражът не е безкрайно качество. Има си граници и хората в тази стая щяха да ги търсят.

Доктор Пастермак нави ръкава на Емира и разкопча ризата му, след което се отдалечи от масата, посегна към количката, взе една пластмасова спринцовка и стъклено шишенце. Погледна часовника си и вдигна очи.

— Започвам със седем милиграма дитилин — каза той, като внимателно издърпа буталцето на пластмасовата спринцовка, за да отмери количеството. — Запишете това, моля.

На картона, който Пастермак го беше помолил да води, Чавес написа „7 мг и 8:58“.

— Добре… — каза лекарят. Забоде спринцовката в лакътната вена и натисна буталцето.

 

 

Саиф Рахман Ясин не изпита истинска болка, а усета само моментно убождане от нещо, което проби кожата от вътрешната страна на лакътя му, и след малко усещането изчезна. Чудеше се дали не го тровят? Все още не се случваше нищо. Погледна мъжа, който го убоде, и видя, че той го гледа с очакване. Изпита лека уплаха, но вече беше късно да се страхува. Каза си, че трябва да е силен и верен на Аллах, да е убеден във вярата си, защото Аллах ще се справи с всичко, което човек може да стори, а той, Емира, имаше силна вяра. Повтори си, че е силен във вярата си, която беше придобил като момче преди повече от четиридесет години от баща си в семейната им къща в Рияд. „Бог е един и Мохамед е неговият пророк. Аллах акбар. Бог е велик“ — крещеше мислено той, за да заглуши собственото си съзнание.

 

 

Пастермак го наблюдаваше и чакаше. Мозъкът му работеше трескаво. Питаше се дали постъпва правилно. Разбира се, твърде късно беше да се тревожи за това, но въпреки всичко този въпрос измъчваше съзнанието му. Очите на мъжа отсреща гледаха неговите и докторът си наложи да не трепне. Тук той контролираше нещата. С пълен контрол над съдбата на мъжа, убил най-близкия му роднина, неговия любим брат Майк, човекът, заповядал на поелия управлението на самолета терорист да се разбие в Световния търговски център и да причини пожар, който да отслаби стоманената армировка и да събори офиса на „Кантор Фицджералд“ от триста метра височина на улицата в Долен Манхатън, като премаже над три хиляди души — повече от загиналите в Пърл Харбър. Виждаше лицето на един шибан убиец. Не, нямаше да покаже слабост, не и пред този шибан варварин…

 

 

Емира виждаше, че онзи чака нещо, но какво? Не усещаше болка или някакъв дискомфорт. Просто инжектираха нещо в кръвта му. Какво ли? Ако е отрова, Емира скоро щеше да види лицето на Аллах и можеше да му съобщи, че е изпълнил божията воля, както правеха всички, без понякога да го знаят, защото всичко на този свят ставаше по волята на Аллах и всичко на небето или на земята се пишеше с божията ръка. Но той беше решил свободно да изпълни волята на Аллах.

Но не се случваше нищо. Не знаеше, не можеше да разбере, че мислите му летят със скоростта на светлината, като изпреварваха всичко, дори кръвта в артериите му, която разнасяше инжектираната в нея течност. Искаше му се това да е отрова, защото в такъв случай скоро щеше да види лицето на Аллах, а след това да докладва за живота си и как е изпълнил неговата воля по най-добрия начин, както го е разбрал… но така ли е? Емира си зададе този въпрос, когато го обзе съмнение. Дойде моментът на истината. Той беше изпълнил волята на бог, нали? Не беше ли изучавал Корана цял живот? Не го ли помнеше наизуст? Не беше ли обсъждал смисъла му с най-известните ислямски учители в кралство Саудитска Арабия? Да, имаше разногласия с някои от тях, но честно и прямо, според личните му виждания за писанието, според неговото тълкуване на словото божие, записано и разпространено от пророка Мохамед, благословия и мир на праха му. Велик и добър човек е бил пророкът, защото такъв би избрал сам бог за свой свят вестител, за преносител на волята божия до хората по земята.

 

 

Пастермак наблюдаваше секундната стрелка на часовника си. Измина една минута… оставаха още тридесетина секунди. Седем милиграма трябваше да са достатъчно за тази цел, след като са инжектирани направо в кръвта. Вече течността би трябвало да се е разпространила навсякъде и да се просмуква в плътта на мъжа… И отначало ще засегне нервите за неравномерните движения. Да, те ще са първи. Това са нервите, които движат периферните системи като клепачите, и ще бъдат засегнати точно… сега. Докторът приближи ръката си до лицето на мъжа, като замахна към клепачите му, които не мигнаха. Започваше се.

 

 

Емира видя ръката, която замахна към лицето му и спря. Той неволно мигна… но клепачите му не се поместиха… А? Опита да вдигне глава и я помести на сантиметър-два, но я отпусна. Какво ставаше? Поиска да свие дясната си ръка в юмрук и да дръпне белезниците и тя се подчини, но спря и падна обратно върху дървената маса, а пръстите му се отвориха сами…

Нима тялото му вече не му принадлежи? Какво е това. Размърда крака и те помръднаха леко, съвсем леко, както трябваше, както правеха още отпреди да има детски спомени, по команда от мозъка, който управляваше и цялото му тяло. Заповядай на ръката си, е писал философът неверник, и тя се движи, заповядай на съзнанието си и то се съпротивлява. Но съзнанието му работеше, а тялото отказваше. Какво е това? Изви глава, за да огледа стаята. Въпреки командите главата му не се завъртя — не го послушаха и очите. Виждаше белите панели на окачения таван. Опита да фокусира върху тях, но очите му не действаха както трябва. Имаше чувството, че тялото му сякаш е чуждо — усещаше го, но не можеше да го командва. Заповяда на краката си да помръднат, но те само трепнаха леко и се отпуснаха безволево. Като на труп.

„Какво е това? Умирам ли? Това ли е смъртта?“

Но не беше смърт. Знаеше го и…

За първи път Емира усети наченките на страха. Не разбираше какво става. Знаеше само, че ще е много лошо.

 

 

На Кларк му се струваше, че мъжът сякаш заспива. Тялото му спря да се движи. Имаше няколко потрепвания и леки спазми, както когато човек се намества преди сън, но те отминаха изненадващо бързо. Лицето стана безизразно, разконцентрирано, без да изразява сила и безстрашие. Сега то приличаше на лицето на манекен. На лицето на труп. Достатъчно често беше виждал подобни лица. Не се беше замислял за съзнанието зад лицето. При смъртта проблемът с тялото приключваше завинаги и позволяваше на съзнанието да премине към следващата задача, като остави предишната за вечността. На Кларк не му се беше налагало да унищожава тяло. Нали със смъртта то приключва? На Кларк му се искаше да пита доктора какво става, но не го направи, защото не желаеше да безпокои мъжа, който сега командваше, още не…

 

 

Саиф усещаше цялото си тяло. С кристална яснота. Не можеше да го движи, но го усещаше изцяло. Чувстваше как кръвта му тече в артериите. Но не можеше да мърда пръстите си. Какво е това? Откраднали са му тялото. То вече не е неговото. Усещаше го, но не можеше да го управлява. Беше затворник в клетка и клетката е… самият той? Какво е това? Отравят ли го? Дали така започва смъртта? Ако е така, трябва ли да я приветства? Дали ликът на бог е само на няколко мига разстояние? Ако е така, той трябва да наложи на съзнанието си да се усмихва. Ако тялото му не може да се движи, душата може и Аллах я вижда ясно като голяма скала посред морето. Ако това е смъртта, той я приветства като кулминацията на своя живот, като дар, даден на толкова много мъже и жени, като възможност да види лика на Аллах, както скоро щеше да стане… да… Усети въздуха, който влизаше в дробовете му, за да му даде последни няколко секунди живот, който тези неверници му открадваха. Но Аллах щеше да ги накара да си платят. Сигурен беше в това. Напълно сигурен.

 

 

Пастермак отново погледна часовника си. Почти две минути и сега дойде време за последната част. Обърна се и погледна апарата за изкуствено дишане. Зелената лампа светеше. Дихателният апарат също беше включен. Той щеше да ги използва, когато се наложи. Можеше да възстанови живота на това копеле. Чудеше се какво би помислил за това Майк, но в момента тази мисъл му се стори твърде далечна, за да го безпокои. Онова, което се случва след смъртта, не беше известно на живите. Всички го научаваха, но никой не можеше да се върне и да разкаже на живите. Великата тайна на живота, темата на философията и религията, в която вярваха, но не я познаваха. Е, Емира щеше да надникне. Какво ли ще види? Какво ли ще научи?

— Един момент — каза Пастермак на хората около себе си.

Емира чу това и разбра думите. Оставаше само миг, докато види лика на бога. Само момент преди рая. Да, нещата не се развиха както искаше. Не стана световен водач на вярващите. Даде всичко най-добро от себе си, а той беше много, много добър. Но недостатъчно. Жалко, много жалко. Можеше да направи толкова много. Сега друг ли щеше да го свърши? Вероятно Ахмед? Добър човек е Ахмед, верен и учен, сърцат и със силна вяра. Може би той ще е достатъчно добър… Емира усети как въздухът влиза и излиза от дробовете му. Усети го толкова ясно. Красиво усещане, усещане за живот. Как така никога не е оценявал досега колко красив и чуден е животът?

Нещо ставаше…

Дробовете му спираха. Диафрагмата не… не се движеше. Въздухът вече не влизаше в дробовете му. А беше дишал още от момента на раждането си. Дишането е първият признак на живота — когато новороденото крещи, за да извести на света, че е живо… Но дробовете му не се пълнеха с въздух. В тях сега нямаше въздух… Смъртта идваше. Е, вече тридесет години заставаше лице в лице с нея. В ръцете на руснаците, на американците, на афганистанците, които не приемаха вижданията му за исляма и за света. Много, много пъти беше заставал пред смъртта — достатъчно много, за да не го плаши. Очакваше го раят. Опита да затвори очи, за да приеме съдбата си, но очите му не се затваряха. Продължаваше да вижда плочите на окачения таван над главата си — белезникави правоъгълници, които го гледаха без очи. Това ли е смъртта? От това ли се страхуваха мъжете? Колко странно е, че чака да го обгърне последната тъмнина, но не търпеливо, а с объркване. Сърцето му продължаваше да тупти. Усещаше го как удря и изпомпва кръв през тялото му, с което донася живот, съзнание, които скоро ще свършат, разбира се, но още са налице. Кога ли ще дойде раят? Кога ли ще види лика на Аллах?

 

 

— Дишането спря на третата минута и шестнадесетата секунда — съобщи Пастермак.

Чавес записа и тази информация. Докторът посегна към дихателната маска и отново провери дали системата е включена. Натисна бутона и дочу съскането на въздуха, който бързо нахлу в гумената маска. След това взе електродите и ги натисна върху гърдите на мъжа, като обърна поглед към малкия компютърен екран с показанията на уреда за електрокардиограми. Уредът отчиташе нормален синусоидален ритъм на сърцето.

Но това нямаше да продължи дълго.

 

 

Емира чуваше странни звуци около себе си и усещаше странни неща, но не можеше дори да накара очите си да потърсят източника им, защото не се отместваха от белите плочи на тавана. Сърцето му биеше. Замисли се трескаво, че това трябва да е смъртта. Дали е било същото и за простреляния в гърдите Тарик? Той се провали пред господаря си не от немарливост, а защото в този случай врагът се оказа твърде умел и умен. Това можеше да се случи на всеки и несъмнено Тарик е умрял засрамен от своя провал да изпълни мисията на живота си. Но Емира знаеше със сигурност, че сега Тарик е в рая, където вероятно се наслаждава на своите девици, ако точно това ставаше там. Емира знаеше, че вероятно не е така. Коранът не казваше нищо такова. Говореше за насладата от благодатта на Аллах. Това със сигурност е така, както той, Емира, щеше скоро да установи. И то щеше да му е достатъчно.

Усети болка, точно тук, по средата на гърдите. Не знаеше, че когато спря да диша, в тялото му спря да постъпва кислород. Сърцето му, мощен мускул, се нуждаеше от кислород, за да работи, а без кислород тъканите на сърдечния мускул страдат… и не след дълго умират. Сърцето беше пълно с нерви и те докладваха за липсата на кислород, като изпращаха сигнал за болка във все още функциониращия му мозък. Силна болка, най-силната, позната на човека.

Още не, но започваше…

 

 

Разбира се, лицето му не изразяваше нищо. Пастермак знаеше, че периферните двигателни нерви са мъртви, или като мъртви. Но има чувства. Може дори да ги измерят на електроенцефалограф, но така ще видят само следи от черно мастило върху бяла хартия, а не страшната агония, която представляваха.

— Добре — каза той тихо. — Започва сега. Ще му дадем минутка или малко повече.

 

 

В капана на нефункциониращото си тяло Саиф усети началото на болката. Тя започна някъде далече, но се усили сериозно… и бързо. Сърцето му сякаш се откъсна от гърдите, сякаш някой е бръкнал вътре с ръка и го дърпа навън, като разкъсва кръвоносните съдове и го откъсва като мокра страница от унищожена книга. Но това не беше хартия, а неговото сърце, центърът на тялото му, органът, който даваше живот на всичко останало в него. То сега сякаш гореше, разпалено като клечки сред камъни, и изгаряше гърдите му отвътре. Сърцето му гореше живо, пареше го. Не биеше, не изпращаше кръв в тялото му, а гореше като сухо дърво, като бензин, като хартия, гореше, гореше… гореше, но той още е жив. Ако така идва смъртта, значи тя е нещо ужасно… най-лошото. Той я беше причинявал на други. Убивал беше руски войници — неверници до един, но все пак той беше прекратил живота им, поставил ги в това положение… което смяташе за забавно? Развлекателно. Част от волята на Аллах? И Аллах ли смяташе това за забавно? Болката продължаваше да се усилва и стана непоносима. Трябваше да й устои. Но тя не се махаше. И той не можеше да се махне. Не можеше да избяга от нея, нито да се моли на глас на Аллах да я спре, да я отрече. Тя оставаше. Превърна се в единственото реално нещо. Обзе цялото му съзнание. Тя се превърна във всичко. Като огън в тялото му тя го изгаряше отвътре и се оказа по-ужасна от всичко в представите му. Не идваше ли бързо смъртта? Аллах не беше ли милостив във всичко? В такъв случай защо Аллах позволява това да му се случи? Той искаше да стисне зъби, да се съпротивлява на болката, искаше, изпитваше нужда да извика, за да се защити от агонията, която живееше в тялото му.

Но не можеше да застави тялото си да направи каквото и да е. Всичко беше болка. Той виждаше и чуваше единствено болка. Дори Аллах беше болка…

Аллах му причиняваше това. Ако всяко нещо на света е по божията воля, означава ли това, че бог е пожелал тази болка за него? Нима е възможно? Не е ли Аллах богът на безкрайната милост? Къде, по дяволите, е неговата милост сега? Изоставил ли го е Аллах? Защо?

Защо?

ЗАЩО?

След това мислите му преминаха в безсъзнанието, където го изпрати раздиращата болка.

Електрокардиографът отчете първите неравномерни сигнали. Те привлякоха вниманието на Пастермак. Обикновено в операционната зала той имаше задължение като анестезиолог да наблюдава жизнените параметри на пациента. Това включваше и наблюдение на апарата за електрокардиограми и той всъщност имаше доста голям опит като кардиолог диагностик. Сега трябваше много да внимава. Не искаха да убият този безполезен шибан боклук, за което той съжаляваше. Можеше да му даде смърт, която малцина някога са изживявали, като подходящо наказание за престъпленията му, но не беше екзекутор, а медик и затова се въздържа до ръба на високата и смъртоносна канара. Не, този ще трябва да го върнат към живота. Затова Пастермак посегна към дихателната маска. „Пациентът“ му сега беше в безсъзнание. Докторът притисна маската върху лицето му и натисна бутона, при което апаратът нагнети въздух в отпуснатите и омекнали дробове. Пастермак вдигна поглед.

— Добре, засичайте времето. Сега го карам да диша. Несъмнено пациентът е в безсъзнание и вкарваме въздух в дробовете му. Според мен това ще отнеме три-четири минути. Може ли някой от вас да дойде тук?

Чавес, който се намираше най-близо, дойде веднага.

— Сложи тези електроди на гърдите му и ги дръж там.

Динг постъпи точно така, като се извърна, за да погледне електрокардиограмата на екрана. Сигналът изглеждаше спокоен, повтарящ се редовно, но не в синусоидален ритъм и жена му сигурно щеше да разбере какво става, но за него всичко изглеждаше като в някой филм по телевизията. От лявата му страна доктор Пастермак натискаше бутона на дихателния апарат през равни интервали от по осем или девет секунди.

— Какъв е резултатът, докторе? — запита Чавес.

— Сърцето му е спокойно сега, когато получава кислород. Дитилинът ще спре да действа след още две минути. Когато тялото му започне да мърда, значи всичко почти е свършило. Аз ще му подавам въздух още четири минути — отговори лекарят.

— Какво му се случи сега?

— По-добре никога да не разбереш. Причинихме му същото като при масиран инфаркт. Би трябвало да е изпитал силна болка — истински неприятна. Заслужава си я, но със сигурност е била адски шибана. След две минути ще видим как ще реагира, момчета, но знайте, че е прекарал нещо, което никой не би искал да се повтори. Вероятно си мисли, че е видял дъното на ада. Ще видим как му се е отразило… след две минути.

 

 

Изминаха четири минути и тридесет секунди, преди краката му да мръднат. Доктор Пастермак погледна електрокардиограмата на уреда и се отпусна. Емира вече не се намираше под въздействието на дитилина и мускулите му сега се подчиняваха на нервите, както и трябваше.

— Ще бъде в безсъзнание няколко минути, докато мозъкът му се налее напълно с богата на кислород кръв — обясни анестезиологът. — Ще го оставим да се събуди нормално, а после ще си поговорим с него.

— Какво ще е умственото му състояние? — запита Кларк. За първи път виждаше нещо подобно.

— Зависи. Предполагам, че е възможно да остане силен и да се съпротивлява, но не го очаквам. Изживял е уникално и много, много разрушително нещо. Няма да иска то да се повтаря. Изживял е болка, при която раждането е като пикник в Сентръл парк. Мога само да гадая колко ужасно е било. Не знам дали друг го е преживявал, освен хора, които са оцелели след масиран инфаркт, но обикновено те не помнят болката. Мозъкът не функционира така. Той заличава силната болка като защитен механизъм. Но не и този път. Той ще помни изживяното, ако не и самата болка. И ако това не го уплаши повече от всичко досега, значи пред нас е Джон Уейн на амфетамини. Такива хора не съществуват. Има едно усложнение — религиозните убеждения. Те понякога са доста силни. Е, ще видим колко са силни, но ще ме изненада, ако започне да се съпротивлява.

— Ако стане така, можем ли да повторим всичко? — запита Кларк.

Пастермак се обърна към него.

— Да, можем — почти безкрай. Чувал съм в университета, че източногерманската служба Щази използвала тази техника при разпити на политически затворници и шпиони и че винаги давала успех. Спрели да я използват — не знам защо. Може би е била прекалено зловеща дори за тях. Както казах вчера, тази тема е взета от учебната програма на медицинската школа на доктор Менгеле. Шефът на Щази е бил евреин, доколкото си спомням — Маркус Волф, мисля, и вероятно по тази причина я е спрял.

— А ти как се чувстваш, Рич? — запита Хендли.

— Добре. Но той не е — отговори докторът и спря. — Ще го екзекутират ли?

— Зависи при кого ще попадне накрая — отговори Хендли. — Ако го вземе ФБР, ще мине през федералната съдебна система и може да му теглят чертата в „Тер Хот“ в Индиана след надлежния законен процес. Но това не е наша грижа.

Пастермак не каза нищо, защото онова, което Емира току-що преживя, беше много по-лошо от смъртта. Съвестта му не го безпокоеше силно. Все пак методът наистина беше от експериментите на Йозеф Менгеле и едва ли щеше да зарадва нюйоркските евреи. Но тялото на брат му така и не се намери, разкъсано на атоми под падналия небостъргач на Световния търговски център. Майк дори нямаше гроб, на който да идат децата му. По вина точно на това копеле и именно по тази причина Пастермак успокояваше съвестта си. Може и да не вършеше богоугодни дела, но със сигурност оправяше делата на семейството си, срещу което нямаше нищо против. Съвестта му просто трябваше да си мълчи.

— Как точно се казва този? — запита Пастермак.

Отговори му Кларк:

— Саиф Рахман Ясин. Той е петдесет и някое дете на баща си — човек с голяма енергия очевидно и близък с кралското семейство на Саудитска Арабия.

— О? Не знаех това.

— Той мрази саудитската кралска фамилия повече от израелците — обясни Кларк. — Опитали са да го очистят преди шест години, но провалили мисията. Мрази ги заради корупцията, или поне така казва. Предполагам, че имат някакви пари — огромна сума, искам да кажа, — които се управляват от относително малко на брой хора, и не може да няма някаква корупция, но в сравнение с Вашингтон нещата не са чак толкова зле. Бил съм там. Така научих езика през 80-те години. Саудитците, с които се познавам, са свестни хора. Религията им е различна от моята, но, по дяволите, такава е и на баптистите. Може и да не ти се вярва, но саудитците искат смъртта на този боклук тука повече от нас. С удоволствие биха го изкарали на площад „Клъц-клъц“ в Рияд и ще му отрежат главата със сабя. За тях той е плюл върху страната им, краля и религията. Три нарушения, на които там се гледа доста лошо. Докторе, саудитците не са съвсем като нас, но и британците са различни, нали? И там съм живял.

— Според теб какво трябва да му направим?

— Това трябва да го решават хора с по-големи заплати от моята. Винаги можем да го убием, но е добре да го направим публично — например на полувремето на финала по бейзбол, с незабавно повтаряне на записа и коментар от говорителите. Така съм съгласен. Но нещата са по-сериозни. Той е политическа фигура и отстраняването му също е политически акт. Това осира нещата — каза в заключение Кларк.

Той нямаше инстинкта на сериозен политик, но и не искаше да го има. Живееше в по-прост свят: ако извършиш убийство, умираш и ти. Не е елегантно или „деликатно“, но някога е вършело работа. В правната система от времето, преди юристите да превземат страната. Но нямаше връщане назад, а и той не можеше да се върне. Кларк не си правеше илюзии за света. Мозъкът му просто не можеше да стигне толкова надалече.

— Докторе, това, дето го е преживял сега, наистина ли е толкова лошо?

— Много по-лошо от всичко, което до момента съм преживял и видял през двадесет и шестте си години лекарска практика и от всичко, което можеш да причиниш на някого, без да го убиеш съвсем. Знам го само на теория, но не бих искал да го изпитам сам.

Кларк се замисли за един на име Били и за времето, което прекара в барокамерата с него. Спомни си колко хладнокръвно беше изтезавал оня шибан изнасилвач и как съвестта му не реагираше изобщо. Но тогава беше на лична основа, а не като сега и въпреки това съвестта му оставаше спокойна. Зарязал го беше жив в едно поле до ферма във Вирджиния, откъдето го бяха закарали в болница и лекували без полза цяла седмица, преди травмата от барокамерата да отнеме непотребния му живот на изнасилвач. Понякога Кларк се питаше дали на Били му харесва в ада. Но рядко.

Значи това е по-лошо от онова? Мамка му.

Пастермак погледна надолу и видя как клепачите на Емира трепнаха. Добре, връщаше се в съзнание. Добре. В известен смисъл.

Кларк отиде при Хендли.

Кой ще го разпитва?

— Като начало Джери Раундс.

— Искаш ли и аз да помагам?

— Добра идея е всички да стоим тука. Искам да кажа, че най-добре е да имаме подръка психиатър, а още по-добре специалист по исляма, но нямаме. Тук все нещо ни куца, а?

— Горе главата. Ленгли нямаше никога да се осмелят да направят това, което направихме ние, без тук да кибичат всички юристи в страната и без репортер от „Вашингтон Поуст“, който да си води записки и да негодува силно от подобно безчинство. Точно това ми харесва тук — няма течове.

— Иска ми се да поговоря за това с Джак Райън. Той не е психиатър, но харесвам инстинкта му. Обаче не мога. Знаеш защо.

Кларк кимна. Знаеше. Джак Райън също имаше проблеми със съвестта. Никой не е идеален.

Хендли отиде при телефона и набра няколко цифри. Две минути по-късно в залата влезе Джери Раундс.

— Е? — запита той.

— Нашият гост е имал неприятен предобед обясни Хендли. — Сега трябва да говорим с него. Това е твоята задача, Джери.

— Изглежда ми в безсъзнание — отбеляза Раундс.

— Ще остане така няколко минути. Но ще се оправи — поясни и обеща Пастермак.

— Господи, достатъчно хора ли сме тук? — запита след това Раундс.

В залата имаше повече хора, отколкото на събрание на някой управителен съвет. После внесоха и телевизионна камера, която Доминик постави на триножник, а около тезгяха закачиха и брезентовите завеси, които направиха предишната вечер. Хендли кимна на Доминик да натисне бутона на камерата и обяви извън кадър часа и датата. Разбира се, Гавин Биъри щеше да промени гласа му по-късно. Доминик пусна отново записа и го обяви за чист.

— Мога ли да правя каквото си искам? — запита Раундс тихо, но Кларк стоеше съвсем близо.

— Защо не? — отговори той. — В случая няма правила, Джери.

— Точно така.

Шефът по разузнаването си отбеляза, че Кларк умееше да се изказва съвсем на място.

Кларк се запита дали трябва всички да носят каубойско облекло — дънки, колани с кобури и големи шапки, за да объркат Саиф докрай. Но вероятно щеше да е по-добре да не усложняват нещата. Обикновено ако мислиш прекалено много за тях, объркваш всичко и не стигаш никъде. Простите неща са по-добри. Почти винаги.

Кларк отиде до масата и видя, че Саиф сега мърда и се извива в съня си. Готов е да се събуди. Щеше ли да се изненада, че е жив? Дали ще помисли, че е в ада? Защото със сигурност не е в рая, по дяволите. Вгледа се внимателно в лицето му. Вече мърдаха и малките мускулчета. Онзи беше готов да се присъедини към света. Кларк реши да остане на мястото си.

— Джон? — обади се Чавес.

— Да, Динг?

— Много кофти е било, а?

— Така казва докторът. Той е специалистът.

— Исусе.

— Бъркаш боговете — отбеляза Кларк. — Този сигурно очаква да види Аллах или дявола.

„Май аз мога да го заместя“ — каза си Джон. Огледа се. Джери Раундс изглеждаше неспокоен. Хендли го изпрати на разпит, при който абсолютно всичко е подготвено и няма пропуск. Но Джон знаеше, че никой не може да не се почувства малко особено в тази ситуация.

Изведнъж усети, че няма измъкване оттук. Осъзна, че всичко това го връхлита.

„Мамка му“ — каза си Кларк. Какво ли трябва да каже на това копеле? Тази работа е за психиатър. Или за сериозен ислямски духовник или теолог, или както ги наричат? Мюфтия? Нещо такова. Човек, който познава исляма много по-добре от самия него.

Но този наистина ли е мюсюлманин? Или човек с мераци към политиката? Дали самият той знаеше какъв е? В кой момент става човек онова, което твърди, че е? Тези въпроси се оказаха прекалено задълбочени за Кларк. Твърде задълбочени, мамка им. А клепачите на човека трепкаха. После се отвориха и Кларк се вгледа в очите му.

— Хубаво нещо е дишането, а? — запита Кларк.

Не получи отговор, а лицето на мъжа под него доби объркан вид.

— Здравей. Саиф. Добре дошъл пак при нас.

— Кой си ти? — запита мъжът с леко завален глас.

— Аз работя за правителството на Съединените щати.

— Какво ми сторихте? Какво стана?

— Причинихме ти сърдечен удар и те съживихме. Казват, че е много болезнено.

Кларк не получи отговор, но забеляза ужаса в очите на Емира.

— И да ти кажа, онова, което изживя, може да се повтаря. Безкрайно и без дълготрайни увреждания. Ако не ни сътрудничиш, дните ти ще преминават в постоянни сърдечни удари.

— Не можете да постъпвате така. Имате…

— Закони ли? Не и тук. Сега сме само аз, ти и една спринцовка. За колкото време е необходимо. Ако не вярваш, ще викна доктора. Решавай.

Емира взе решение за по-малко от три секунди.

— Задавай въпросите си.

 

 

Кларк и Раундс бързо установиха, че разговорът им с мъжа, познат като Емира, нямаше да е разпит, а по-скоро разяснения в дух на сърдечно разбирателство. Ясин очевидно се съобразяваше с предупреждението.

Първата сесия продължи два часа и обхвана разнообразни теми — от земното до значимото, както и въпроси, на които знаеха отговорите, но и тайни, които предстоеше да разкрият: колко време беше прекарал в Америка? Къде и кога му е правена пластичната операция? Какъв маршрут е ползвал след Пакистан? Как е купена къщата в Лас Вегас? Колко голям е оперативният бюджет на Революционния съвет? Къде са банковите сметки? Каква е организационната структура на Революционния съвет? Къде е щабът? Къде са агентите? Какви са стратегическите цели?

Така продължиха до ранна вечер, когато Хендли нареди да спрат. На следващата сутрин групата се събра в кухнята на главната къща, за да анализират вчерашния ден и да планират въпросите за днес. Хендли обясни, че времето им е ограничено. Каквото и да си мислеха, Емира не принадлежеше на Колежа и те нямаха право да раздават правосъдие. Този човек принадлежеше на американския народ и правосъдието и трябваше да отговаря пред законите на този народ. Освен това след като Ясин попаднеше в ръцете на ФБР, ще изминат месеци и години в изстискване на информация от него. Междувременно Колежа трябваше да действа с онова, което вече знаеше от Емира. Имаха достатъчно задачи и информация, за да не останат без работа от осем месеца до една година.

— Според мен трябва да измъкнем едно нещо от него — каза Джак Райън-младши.

— Какво? — запита Раундс.

— Защо е всичко това. Този мисли на много нива. Всички късчета и части на операция „Лотос“ — планината Юка, корабът „Лосан“, нападенията в Средния запад… Дали целта е да тероризира, или е имало нещо по-голямо? Би трябвало да цели нещо повече от единадесети септември, нали така?

Кларк наведе глава замислен, после погледна Хендли, който отговори:

— Адски добър въпрос.

 

 

До средата на предобеда научиха каквото им трябваше и се заеха с нелеката задача да предадат Ясин на ФБР. Идеята да го вържат като коледна пуйка и да го сложат в кола пред централата им в сградата „Хувър“ може и да изглеждаше много символична и приятна за окото, но не ставаше. Колежа от седмици обикаляше границата между сенчестия свят, в който бяха създадени да работят, и зоната, където имаше опасност да привлекат вниманието на американското правителство.

Затова въпросът беше как да му „подарят“ най-търсения терорист на света, без да пострадат. Накрая Доминик Карузо, научил урока си от Брайън, намери решение.

— ЦЕЛУВКА — каза той. — Прави нещата просто, глупако.^[1]

— Обясни — каза Хендли.

— Прекалено много мислим за това. А имаме идеалната защита — Гюс Върнър. Той ме свърза с Колежа и е гъст с Дан Мърей, директора на ФБР.

— Да, но много голям кон подаряваме, Доминик — каза Чавес. — Според теб той ще се навие ли? Или по-добре, мислиш ли, че ще може да извърти нещата правилно?

— Как ще стане всичко? — запита Джак.

— Ще бъде арестуван незабавно и заключен на много сигурно място. Знаете, ще му прочетат правата, ще му предложат адвокат, ще опитат да говорят с него. Ще ангажират главния прокурор на САЩ, който ще каже на президента. След това снежната топка ще започне да расте. Пресата ще научи, а ние ще седим и ще гледаме шоуто. Слушайте, Гюс знае как стават тези работи и как функционира ФБР. Ако някой може да го уреди, това е той.

Хендли помисли и кимна.

— Обади му се.

 

 

В сградата „Хувър“ телефонът на Гюс Върнър иззвъня. Търсеха го по частната линия, която малко хора знаеха.

— Върнър.

— Обажда се Доминик Карузо, господин Върнър. Имате ли малко време днес следобед? Двадесет минути?

— Да. Кога?

— Сега.

— Добре, идвайте.

 

 

Доминик спря на една пряка разстояние от сградата и отиде в главното фоайе, където показа на охраната картата си от ФБР. Това му позволи да заобиколи детекторите за метал. Агентите на ФБР трябваше да носят оръжие. Всъщност Доминик не носеше такова сега. За голяма своя изненада го беше забравил в бюрото си.

Кабинетът на Огъстъс Върнър се намираше на последния етаж и вместваше и секретарката му, която той поставяше наравно със заместник-директорите на ФБР. Кабинетът се намираше на няколко врати от доста по-големия директорски кабинет на Дан Мърей. Доминик се обади на секретарката и тя го въведе веднага. Настани го срещу бюрото на Върнър. Часовникът му показваше точно 3:30.

— Добре, Доминик, какво искаш? — запита Върнър.

— Имам едно предложение.

— Какво е то?

— Искате ли Емира? — запита Доминик Карузо.

— Моля?

Доминик повтори въпроса.

— Да, разбира се — отговори Върнър с гримаса, която сякаш питаше „каква е шегата?“

— Довечера, на ъгъла при „Тайсънс“. Паркингът на горния етаж, към девет и петнадесет. Ела сам. Знам, че ще имаш хора наблизо, но недостатъчно, за да видят трансфера. Аз лично ще ти го предам.

— Сериозно ли говориш? При вас ли е?

— Да.

— Как стана това, по дяволите?

— Не питай и не казвай. При нас е и ти можеш да го получиш. Но не ни споменавай.

— Трудно ще е.

— Но не невъзможно — усмихна се Доминик.

— Не невъзможно.

— Анонимно обаждане, неочакван развой — нещо такова.

— Да, да… Трябва да поговоря за това с директора.

— Разбирам.

— Не се отдалечавай от телефона. Ще ти се обадя.

 

 

Както всички знаеха, че ще стане, до обаждането не мина много време — деветдесет минути — и потвърдиха часа и мястото на срещата. Осем и половина наближи бързо и стана време да се готвят. Доминик и Кларк отидоха в работилницата, където Пастермак преглеждаше Емира под внимателния поглед и пистолета „Глок“ на Доминго Чавес.

— Готов ли е да тръгва, докторе? — запита Доминик.

— Да. Но внимавайте с крака.

— Както кажеш.

Кларк и Доминик изправиха Ясин, а Доминик извади белезниците от задния си джоб и ги завърза за китките му. След това Доминик извади бинт, който намота десетина пъти около главата на Саиф. Така ставаше добра превръзка за очите. Накрая Кларк го хвана за ръката и го отведе до вратата, после прекоси с него задния двор и влязоха в гаража. Хендли, Раундс, Гренджър и Джак стояха до колата. Продължиха да мълчат, докато Доминик отвори задната врата на колата и помогне на Ясин да се качи в нея. Кларк обиколи от другата страна и седна до него. Доминик се качи отпред и включи двигателя. Щяха да се движат по шосе 29 до околовръстното на Вашингтон, а после да свият на запад към Северна Вирджиния. Въпреки обичая си Доминик не превишаваше разрешената скорост. Наличието на карта от ФБР в портфейла обикновено решаваше всички проблеми със скоростта в Америка, но тази вечер трябваше да играе строго по правилата. Пресече моста на Американския легион, през който се влизаше в щата Вирджиния, и сви наляво, като пътят тръгна нагоре. След още двадесет минути Доминик пое по десния изход към „Тайсънс“. Трафикът се засили, но предимно на излизане от търговския център. Часът беше 9:25. Доминик се качи по рампата до горния етаж на южната му страна.

Забеляза една кола, която очевидно беше на ФБР — нов форд „Краун Виктория“ с втора радиоантена. Спря на десетина метра от нея и остана неподвижен. Вратата от страната на шофьора на форда се отвори. От нея излезе Гюс Върнър, облечен в обичайния си костюм. Доминик също излезе, за да се присъедини към него.

— Водиш ли го? — запита Върнър.

— Да — отговори Доминик. — Сега изглежда малко различно. Избелил си е леко кожата. С това — каза Доминик и подаде използвана наполовина тубичка „Бенокуин“, която взе от къщата в Лас Вегас. — Освен това си е попроменил лицето. Каза, че го е сторил в Швейцария. Отивам да го доведа.

Доминик се върна при своята кола, отвори задната врата, помогна на Ясин да слезе, затвори с трясък вратата и поведе мъжа към Върнър.

— Ще се нуждае от медицински грижи. Ранен е с куршум в бедрото. Гледали са го, но може да му трябва малко повече внимание. Иначе е сто процента здрав. Не е ял много. Може да е гладен. В полевия отдел във Вашингтон ли ще го водиш?

— Да.

— Е, сега е изцяло твой.

— Доминик, един ден искам да чуя цялата история.

— Един ден може би, но не тази вечер.

— Ясно.

— И едно нещо: първо го питайте за нападенията в сърцето на страната. Питайте го за агентите, които не са задействани.

— Защо?

— Опитва да хитрува. Ще е добре да не се допуска.

— Добре.

След това Върнър каза с официален тон:

— Саиф Ясин, арестуван сте. Имате правото да не говорите. Всичко, което кажете, ще бъде записано и може да се използва срещу вас в съда. Имате право на адвокат. Разбирате ли какво ви казах? — запита той и хвана мъжа за ръката.

Емира не каза нищо.

Върнър погледна Доминик.

— Разбира ли английски?

Доминик се ухили.

— О, да. Повярвай, знае точно какво става сега.