Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (30)

30.

Полетът премина спокойно. Кацнаха и точно осем часа и половина откакто бяха се качили в този „Боинг-777“, автобусът приближи до лявата му предна врата. В автобуса Кларк стоя прав. Достатъчно беше седял и усещаше краката си сковани. Същото се отнасяше и за внука му, който развълнуван гледаше родната си страна — всъщност беше роден в Англия, но имаше топка и ръкавица за бейзбол. След половин година щеше да играе в отбор и да яде истински хотдог като истинско американче. С хляб, горчица и може би малко лук и хрян.

— Радваш ли се да си у дома, скъпа? — запита Динг жена си.

— Там ми харесваше и ще ми липсват приятелите, но домът си е дом.

Въпреки подканите да излетят съпругите на Кларк и Чавес бяха слезли от самолета на „Хийтроу“ и никакви аргументи не успяха да ги разубедят.

— Ще се прибираме у дома заедно — беше отсякла Санди и приключи разговора.

Операцията в Триполи беше минала без значими проблеми. Осем лоши убити по време на действия и само дребни наранявания на заложниците. Пет минути след командата на Кларк към Масуди да действа няколко местни линейки приближиха посолството, за да окажат помощ на заложниците, повечето от които страдаха само от обезводняване. Няколко минути по-късно пристигнаха и шведите от Службата за сигурност и тяхната криминална полиция и поеха контрола над посолството, а два часа след това екипът на „Дъга“ летеше със самолета „Пиаджо P180 Аванти“ на север за Таранто, а оттам щяха да заминат за Лондон.

Официалното обсъждане на операцията със Стенли, Вебер и останалите щеше да се проведе по-късно, вероятно по засекретена интернет видеовръзка, след като Кларк и Чавес се върнат в Съединените щати. Включиха ги в разискването на операцията повече от вежливост, отколкото от необходимост. Двамата с Динг официално вече не фигурираха в „Дъга“, та освен „научените уроци“, които пишеха след всяка мисия, Кларк нямаше какво да предложи за официалния доклад.

— Как си? — запита Джон Кларк жена си.

— Ще поспя и ще ми мине.

Часовата разлика при движение на запад винаги се преодоляваше по-лесно. Но в обратна посока направо убиваше. Жената се протегна. Дори и седалките в първа класа на самолетите на „Бритиш Еъруейз“ имаха ограничения. Макар и удобни, полетите рядко са полезни за здравето.

— В тебе ли са паспортите и другите неща?

— Тук са, скъпа — увери я Динг, като потупа джоба на якето си. Синът му трябва да беше един от най-младите американци с черен дипломатически паспорт. Но Динг носеше и автоматичен пистолет „Берета“ 45-и калибър, както и златната значка и лична карта, от която се виждаше, че е полицай — много полезно нещо за въоръжен човек в международно летище. Дори още носеше английското си разрешително за оръжие, каквито се издаваха толкова рядко, че се налагаше кралицата да ги подписва. Първото от двете разрешителни му позволи да мине бързо през митницата и емиграционните власти.

В обществената зона след митницата ги очакваше мъж, държащ картон с надпис „КЛАРК“, и петимата отидоха при него.

— Как мина полетът?

Обичаен въпрос.

— Добре.

Обичаен отговор.

— Паркирал съм отвън. Син плимут „Вояджър“ с номера от Вирджиния. Ще отседнете в хотел „Мариът“ в Кий Бридж, в два апартамента на последния стаж.

Човекът не трябваше да добавя, че апартаментите са прегледани за подслушватели. Веригата „Мариът“ настаняваше много държавни служители, особено хотелът в Кий Бридж с изглед към Вашингтон.

— А утре? — запита Джон.

— Имате среща за осем и петнадесет.

— С кого? — запита Кларк.

Мъжът сви рамене.

— Срещата ще се проведе на седмия етаж.

Кларк и Чавес се спогледаха, сякаш за да си кажат „мамка му“, но не се изненадаха, а и двамата имаха нужда от сън, който вероятно щеше да продължи най-късно до пет и тридесет сутринта, но този път без петкилометровото тичане и дузината всекидневни коремни преси.

— Как е Англия? — запита посрещачът, когато потеглиха.

— Цивилизована. И много интересна — отговори Чавес, но осъзна, че официалният посрещач е младши служител, който няма никаква представа за работата им там. И сигурно така е по-добре. Не приличаше на бивш военен, но тези работи невинаги си личат.

— Гледахте ли ръгби? — запита ги мъжът.

— Не много. Трябва да си луд, за да го играеш без подплънки — отвърна Кларк. — Но там са малко особени.

— Сигурно са по-яки от нас.

Пътят до Вашингтон премина спокойно поради факта че изпревариха вечерния трафик, а и не отиваха в самия град. Времевата разлика се отрази зле дори на опитни пътници като тях и когато стигнаха хотела, присъствието на пиколото им хареса много. За не повече от пет минути успяха да се настанят в съседни апартаменти на последния етаж и синът на Динг вече мечтаеше за голямото легло, в което щеше да спи сам. Патси гледаше по същия начин ваната — по-малка от чудовищните вани във Великобритания, но имаше място да седне човек, както и безкрайно количество топла вода. Динг си избра един стол, взе дистанционното и се настани, за да се запознае отново с американската телевизия.

Зад съседната врата Джон Кларк остави разопаковането на Санди и прерови минибара за миниатюрна бутилка „Джак Даниелс Олд №7“. Англичаните не разбираха от бърбън или от питието братовчед от Тенеси и първата чашка, дори без лед, му достави рядко удоволствие.

— Какво ще правите утре? — запита Санди.

— Имаме среща на седмия стаж.

— С кого?

— Не казаха. Вероятно с някой заместник помощник-директор по операциите. Не следя йерархията в Ленгли. Който и да е, ще ми каже за страхотния пенсионен план, който са ми подготвили. Санди, май е време да тегля чертата.

Не можеше да добави, че изобщо не беше мислил, че ще живее толкова дълго. Значи още имаше късмет, така ли? Забележително. Ще трябва да си купи компютър и да се заеме сериозно с автобиографията си. Но сега го чакаше следното: изправяне, протягане, вземане на сакото и окачването му в гардероба, преди Санди да му се скара, че отново става разхвърлян. На ревера му имаше небесносиня лента и пет бели звезди, които указваха медал на честта. Джак Райън му го уреди, след като беше прегледал досието му от Военноморските сили и един дълъг документ, написан от вицеадмирал Дъч Максуел, бог да го прости. Кларк отсъстваше, когато Максуел почина на 83-годишна възраст; намираше се в Иран, за да провери дали цялата верига от агенти е прибрана от иранските сили за сигурност. Процесът беше започнал, но Джон успя да измъкне живи от страната петима през Обединените арабски емирства заедно със семействата им. Сони Максуел още летеше като капитан на самолет в авиокомпанията „Делта“ и имаше четири деца. Медала му дадоха, че го измъкна от Северен Виетнам. Сега това звучеше като събитие от последния ледников период. Но пък Джон имаше синята лента и това доказателство струваше много повече от ритник в топките. Някъде се намираха опаковани и куртката и черните обувки на старши помощник-боцман, заедно със значката на тюлен от ВМС. В повечето клубове на Военноморските сили нямаше да му позволят да си купува сам бирата, но пък днес старшините изглеждаха толкова млади, проклети да са. А едно време му се струваха стари като Ной.

Но добрата новина беше, че още не е умрял. И можеше да се надява на почетно пенсиониране и може би да публикува автобиографията си, ако Ленгли му позволи. Нямаше голяма вероятност. Знаеше много неща, които не бива да се знаят, а и бе направил някои неща, които не са за правене, макар че тогава животът му зависеше от тях. Подобни работи не изглеждаха смислени за хората зад бюрата в щаба, но пък през повечето време работата им включваше търсене на места за паркиране и поръчване на любимия десерт в кафенето.

През прозореца виждаше Вашингтон — сградата на Капитолийския хълм, мемориала на Линкълн, както и мраморния обелиск на Джордж Вашингтон с изключително грозните сгради на различните министерства.

Джон Терънс Кларк гледаше на града като място, пълно само с щабари, за които реалността е папка с правилно попълнени документи и ако за тази цел някой трябва да пролива кръвта си… е, към този въпрос проявяваха само далечен интерес. Стотици хиляди щабари. Повечето от тях имаха съпруги или съпрузи и деца, но дори и така се затрудняваше да мисли за тях с друго, освен антипатия, а и понякога с истинска омраза. Но и те, и той имаха своя свят. Световете им може и да се припокриваха, обаче никога не се срещаха.

— Радваш ли се, че се върна, Джо? — запита Санди.

— Да, в известен смисъл. — Промяната беше трудна, но неизбежна. А как ще тръгне животът му оттук нататък… времето ще покаже.

 

 

Следващата сутрин Кларк слезе от шосе „Джордж Вашингтон“, сви наляво и премина през портала, където въоръжената охрана откри номера му в своя списък с непознати, които е „окей да допуснат“. Позволиха му да паркира в зоната за посетители малко вляво пред големия навес.

— Е, след колко ли време ще ни кажат да си търсим нова работа, Джон? — запита Доминго. — Давам им четиридесет минути. Сигурен съм, че ще се отнесат учтиво.

След тази оценка двамата излязоха от взетия под наем шевролет и отидоха до предната врата, където ги посрещна един непознат служител от охраната.

— Господин Кларк, господин Чавес. Казвам се Пит Саймънс. Добре дошли у дома.

— И ние се радваме, че сме тук — отговори Джон. — А вие сте…?

— Аз съм служител от охраната и чакам назначение. Излязох от Фермата преди два месеца.

— Кой ви е обучавал?

— Макс Дюпон.

— Мак още ли не се е пенсионирал? Свестен мъж.

— Добър учител е. Разказа ни някои неща за вас двамата, а и съм гледал ваш филм за обучение от 2002 г.

— Спомням си — обади се Чавес. — Казваше се „Разклатено, не разбъркано“. — Той се засмя.

— Аз не пия мартини, Доминго, забрави ли?

— Пък и не изглеждаш така добре като Шон Конъри. И какво научихте от филма, Саймънс?

— Оставяй си вратички и не ходи по средата на улицата.

Всъщност това бяха два добри урока за всеки шпионин.

— И с кого имаме среща? — запита Кларк.

— Помощникът на заместник-директора Чарлс Съмнър Олдън.

— По политическа линия ли е назначен?

— Да. От школата на Кенеди. Завършил е Харвард. Достатъчно приятелски се държи, но понякога се чудя дали одобрява това, което правим тук.

— А какво ли правят Ед и Мери Пат.

— Ед се пенсионира — отговори Саймънс. — Чувам, че работи върху книга. Мери Пат е в Националния център за борба с тероризма. Истинска пушка е.

— Най-добрият оперативен работник, когото познавам — каза Кларк. — Винаги можеш да й вярваш.

— Направо да се чуди човек защо президентът Кийлти не ги е оставил — отбеляза Чавес.

„Кофти въпрос“ — каза си Кларк и тръгна към будката на охраната, като запита:

— Как е бойният дух?

Саймънс уреди преминаването им през контролния пункт, като махна с ръка на въоръжения войник до портала.

— И по-добре е бил. Много от хората тъпчат на място. Уж засилват разузнаването, но моят клас се оказа последният, преминал през Фермата от доста време насам, а и никой от нас не получи назначение на терен.

— А ти какъв си бил?

— Полицай. От Бостън. Наеха ме по линията на „План синьо“. Аз съм завършил Бостънския университет, а не Харвардския. Знам езици.

— Какви?

— Сръбски, малко арабски, малко пущунски. Трябваше да ида в Монтерей, за да ги ошлайфам, но това се отмени.

— Ще ти трябват последните два езика — успокои го Джон. — И гледай да тичаш повече. Афганистан… прекарах известно време там през осемдесетте години и мога да ти кажа, че тази страна може да умори и планинска коза.

— Толкова зле ли е?

— Хората там воюват за забавление и няма добри. Аз даже започнах да съжалявам руснаците. Афганистанците са сурови хора. Но в среда като онази не може да си друг, а ислямът е само облицовка на хилядолетна племенна култура.

— Благодаря за съвета. Ще изтрия тази страна от списъка на предпочитаните — отвърна Саймънс, когато асансьорът спря на седмия стаж.

Служителят ги остави при бюрото на секретаря. По плюшения килим разбраха, че този нов на вид кабинет е на някой важен. Кларк взе едно списание и го разлисти, а Доминго се загледа кротко в стената. Войнишкото минало му позволяваше да понася скуката доста добре.