Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (70)

70.

Целта им не се намираше в самия Сао Паулу, а на осемдесет мили северно от града, превърнал се в център на експлозивно развиващата се нефтена икономика на Бразилия. Най-голямата рафинерия в страната „Паулиния РЕПЛАН“ преработваше почти 400000 барела нефт всеки ден, или около седемдесет и пет милиона литра. Шазиф Хади беше прочел някъде, че това е достатъчно да напълни повече от тридесет плувни басейна с олимпийски размери. Разбира се, както знаеше от Ибрахим по време на първоначалния инструктаж, диверсията в такова съоръжение е трудна задача. Имаше многобройни мерки за сигурност, а да не говорим за охраната. Влизането в рафинерията нямаше да е проблем (най-високата ограда стигаше три метра), но вътре не можеха да направят кой знае какво. Експлозивите можеха да разрушат резервоарите, но те бяха твърде раздалечени, за да има надежда да се взривят един от друг. Също така стотиците клапани в рафинерията (официално известни като УАС или устройства за аварийно спиране), които регулираха преминаването на материала в лабиринта от дестилационни колони, кули за разделяне на фракции, крекинг инсталации и резервоари за смесване и съхранение, бяха практически неуязвими заради наскоро поставените системи „Нелес Валвгард“, които се управляваха от силно укрепен подземен контролен център, за който научиха от разузнавателните си мисии преди това. Шазиф не разбираше тези подробности, но същината на думите на Ибрахим беше ясна: нямаше почти никаква вероятност да предизвикат катастрофален теч в рафинерия „Паулиния РЕПЛАН“. Но според Шазиф точно думичката „в“ бе важна. Верижната реакция можеше да започне и по друг начин.

 

 

Съгласно плана всички живееха в отделни хотели и си бяха наели коли. Сутринта тръгнаха по различно време и всеки пое по шосе SP-348 от Сао Паулу на север към Кампинас, на двадесет мили южно от рафинерията. По обед се срещнаха в ресторант на име „Фазендао грил“. Шазиф пристигна последен. Забеляза Ибрахим, Фаад и Ахмед в едно ъглово сепаре, и отиде при тях.

— Как пътува? — запита Ибрахим.

— Спокойно. А ти?

— Също така.

— Радвам се да ви видя — каза Шазиф. Огледа масата и всички му кимнаха в отговор.

Вече пети ден се намираха тук, като всеки имаше своята задача в Сао Паулу. Експлозивът — чешки „Семтекс Х“ — пристигна в страната на части с търговски кораби, по сто грама всеки път, за да се намали опасността от засичане. Макар и надежден, семтексът имаше опасен недостатък: химически маркер, добавен по време на производството за по-лесно „надушване“. До 1991 г. такъв маркер не се добавяше, но тогавашните безмирисни партиди изкарваха на склад до десет години, и затова 2000 година се оказа не само важна в социално отношение, но стана и преломен момент за терористите, които трябваше сами да произвеждат немаркирани експлозиви или да изобретяват специални техники за по-новите експлозиви, предварително смесени с гликол динитрат или съединението, известно като 2,3 диметил-2,3 динитробутан, което имаше „ниска скорост на изпаряване“ и представляваше истински парфюм за носа на кучето търсач.

За късмет на Шазиф и останалите, те се нуждаеха само от половин килограм експлозив и пратките на части отнеха само няколко седмици. От този половин килограм семтекс направиха шест формовани заряда — пет от по петдесет и един от двеста грама.

— Вчера направих последния оглед на съоръжението. Както се надявахме, отклонителната стена и каналът все още не са готови. Ако си свършим работата както трябва, няма какво да направят.

— Според теб колко галона са? — запита Ахмед.

— Трудно е да се каже. Линията работи с пълен капацитет, който е за около три цяло и два милиарда галона годишно, или почти девет милиона галона дневно. Оттук сметките стават сложни. Достатъчно е да кажем, че за нашите цели стига.

— Има ли промяна в плановете за бягство? — запита Фаад.

Ибрахим го изгледа сурово. Понижи глас.

— Няма промяна. Но не забравяйте: живи или мъртви, трябва да успеем. Очите на Аллах са върху нас. Ако той пожелае, всички ние или някои от нас ще останат живи. Или няма. Това са второстепенни неща, ясно ли е?

Един след друг всички кимнаха в отговор.

Ибрахим погледна часовника си.

— Седем часът. Ще се видим там.

 

 

След първоначалното вълнение от първата им седмица извън дома и когато любовният порив отмина, тя започна да страни от него, да гледа през прозореца, да отказва да излизат, изобщо цупеше се забележимо… След тридесет минути мръщене Стив попита:

— Какво има?

— Нищо — отговори Алисън.

— Има нещо. Виждам го по лицето ти. И по това, с устната.

Той седна до нея на леглото.

— Кажи ми.

— Това е глупаво. Няма нищо.

— Алисън, моля те. Нещо лошо ли направих?

Тя чакаше точно този въпрос. Добросърдечният Стив. Мекушавият Стив, който се страхуваше да не я загуби.

— Нали няма да се смееш?

— Обещавам.

— Вчера говорих със сестра ми Джен. Тя каза, че гледала някакъв документален филм, нещо по „Дискавъри“ или „Нешънъл Джиографик“. Нещо за геологията на…

— За където аз работя ли? Алисън, казах ти…

— Обеща да не се смееш.

— Не се смея. Добре, продължавай.

— Тя каза, че много учени били против това. Имало протести. Някакви юристи опитвали да спрат всичко. Там навсякъде имало някакви сеизмични линии. И говорили нещо за подземните води и за течове.

— Течове няма да има.

— Но ако има? — настоя Алисън.

— И най-лекият теч ще бъде установен. Има сензори навсякъде. Освен това подземните води са на стотици метри надолу.

— Но почвата — не е ли мека или нещо такова? Пропусклива?

— Да, но има резервни системи, различни нива, а и всичко ще бъде запечатано в бъчви. Ако можеше да ги видиш, те са като…

— Тревожа се за теб. Ами ако стане нещо?

— Нищо няма да стане.

— Не можеш ли да си намериш друга работа? Ако ние с тебе… Искам да кажа, ако продължаваме заедно… ще се тревожа през цялото време.

— Виж, инсталацията още не работи. По дяволите, та ние точно сега правим мнима доставка.

— Какво е това?

— Симулация. Проба. Идва камион и разтоварваме бъчвата. Знаеш, да проверим всички процедури и да сме сигурни, че нещата стават както трябва.

Алисън въздъхна и скръсти ръце.

Стив каза:

— Виж, няма да те лъжа. Хубаво е, че се тревожиш за мен, но няма причина за това.

— Така ли? Виж това тогава.

Алисън отиде до масичката, взе чантичката си и се върна. Разрови се из нея за момент и извади един сгънат лист хартия.

— Джен ми изпрати това по електронната поща — каза тя и подаде листа.

Макар и само рисунка на художник, скицата се оказа достатъчно подробна — виждаше се главният етаж, два подетажа и далеч надолу, през пластове кафява и сива „скала“, синя хоризонтална лента с надпис „вода“.

— Откъде го е взела? — запита Стив.

— От „Гугъл“ по интернет.

— Али, там нещата са много по-сложни от тази… карикатура.

— Знам. Не съм глупава.

Тя стана, отиде до прозореца на балкона и се загледа навън.

— Нямах това предвид — каза Стив. — Не те мисля за глупава.

— В такъв случай Джен греши ли? Искаш ли да ми кажеш, че никой там не се притеснява от подобни неща?

— Разбира се, че се притесняваме. Това е сериозно. Всички го знаем. МЕ има…

— Какво?

— Министерството на енергетиката. То е провело дългогодишни изследвания.

— Но този документален филм — в него постоянно казвали за някакви пукнатини в земята. Слаби места.

Стив се поколеба.

— Али, не мога да говоря за…

— Добре. Забрави тогава. Спирам да се тревожа. Е, доволен ли си?

Алисън си го представяше как стои загледан в тила й. Гледа я с физиономията на уплашено кученце и е наврял ръце в джобовете на дънките си. Тя продължи да мълчи. След тридесет секунди той каза:

— Добре, щом е важно за теб…

— Не че е важно за мен. За теб става дума.

С все още скръстени ръце тя се обърна към него. Той подаде ръка.

— Ела тук.

— Защо?

— Ела.

Тя пристъпи напред към ръката му. Той каза:

— Само не казвай на никого, че съм говорил за тези неща, ясно ли е? Ще ме пратят в затвора.

Тя се усмихна и избърса една сълза от бузата си.

— Обещавам.

 

 

Товарният кораб „Лосан“ на фирма „Панамакс“ се намираше на три дни път от целта, като прекоси повечето от Атлантическия океан в спокойни води и под чисто небе. Капитанът — 47-годишен германец на име Ханс Гродер, управляваше кораба вече осем години, като прекарваше по десет месеца от всяка от тях в морето. По-натоварен график от предишния, когато беше капитан на танкер от клас „Берлин“, тип 702, на немските военноморски сили, но с много по-добра чаплата и по-малко стрес. А и „Лосан“ беше презокеански кораб, което се оказа приятна промяна за Гродер след всичките двадесет и две години плаване из лабиринтите около военноморските бази Екендорф и Кил. Невероятно удоволствие изпитваше от това просто да насочи носа на кораба към Атлантика и да измине стотици и хиляди мили без точка земя на радара. Разбира се, през дните, в които се замисляше за себе си. Гродер изпитваше меланхолия, както всеки моряк и войник, напуснал армията, но пък се радваше на живота си и независимостта, която той му даваше. Отчиташе се само пред един човек — собственика, а не пред верига чучела с офицерски звания, които не различаваха клин от кнехт.

Гродер прекоси бавно мостика и хвърли поглед към радара. В радиус от двадесет мили не се виждаше никакъв плавателен съд. Радарът им не беше от най-мощните в света, но ставаше за техните цели. За бдителния капитан и екипаж двадесет мили стигаха за регулиране на курса и заобикаляне отдалеч на другите кораби. Гродер отиде при илюминаторите, погледна към предната палуба и инстинктивно спря очи върху наредените контейнери. Имаше известно изместване, предимно заради проклетите резервоари за пропан. По четири в контейнер, те стояха достатъчно надеждно, но нямаха необходимата геометрична форма за поставяне в сандък или на палети. Гродер знаеше, че нещата можеха да бъдат и по-зле. Ако не друго, проклетите резервоари поне бяха празни.