Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (28)

28.

Виталий се оказа прав — клиентите му не пиеха водка. Купил беше четири литра за собствения си шкаф, но въпреки че всички пушеха, никой от тях не пиеше. Това само потвърди опасенията му за тях. Не че имаше някакво значение. Техните пари се харчеха не по-зле от тези на други клиенти.

Корабът почиваше на полегатия чакълест бряг, който някога е минавал за плаж. Виталий държеше трапа вдигнат нагоре, за да не се качи по него някоя мечка. Ловният сезон беше закрит, но групата отиваше към добър ловен район. Наистина клиентите му имаха оръжие, но не от онова за едър дивеч. Виталий мислеше да убие една мечка за себе си. Хубава украса за рубката щеше да стане и клиентите щяха да го помнят по-добре. Но така и не намираше време.

Клиентите се намираха в товарната част, на поставените от Виталий надуваеми дюшеци и няколко сгъваеми стола. Седяха, пушеха, разговаряха тихо и не го притесняваха за нищо. Даже си носеха собствена храна. Добра идея. Ваня не се славеше с уменията си на готвач и предлагаше предимно готови храни за руската армия, които купуваше от един сержант снабдител в Архангелск.

Около тях цареше странна тишина. Самолетите летяха твърде високо, за да се чуват, а дори и светлините им се виждаха трудно и много рядко — толкова далече от цивилизацията се намираше тази част на Русия, в която живееха авантюристи или природолюбители, както и местите рибари, които се прехранваха едва-едва от морето. Освен в отмиращия руски флот тук нямаше работа, а и половината от работата включваше почистване на кашата, причинила смъртта на някой моряк.

Но Виталий си спомни, че не затова е тук и то дори му харесваше по някаква причина. Винаги чист въздух, дълга зима — нещо, което истинският руснак носи в кръвта си и което го отличава от по-низшите европейски породи.

Провери часовника си. Слънцето изгряваше рано. След пет-шест часа щеше да се раздели с клиентите си, да ги остави да си пият чая и да закусват хляб с масло. Той пък имаше бекон, но без яйца.

Сутринта щеше да излезе в морето и да наблюдава търговските кораби. Тук ги имаше изненадващо много. В превоза с кораб до новите нефтени находища и златодобивния комплекс в Есей имаше повече икономически разум от този с камиони или железница. А освен това изграждаха нефтопровод към европейската част на Русия, предимно с пари от американски концерни. Местните наричаха това „американска инвазия“.

„Стига за днес“ — каза си той. Отпи последната глътка водка и се разположи на дюшека, който беше сложил на палубата на рубката в очакване да поспи следващите пет или шест часа.

Като се изключат малкото допълнителни проверки в митницата в Далас, за които предупредиха Шазиф, заради името и лицето му, смяната на самолета премина плавно. Съгласно указанията имаше билет за връщане и носеше багаж колкото за едноседмичен престой в Съединените щати. Също така имаше ангажирана кола под наем, стая в хотел и многобройни брошури за местните забележителности, както и съобщения по електронната поща от приятели в района. Шазиф предположи, че това са истински хора, не че имаше вероятност властите да проверяват.

Нямаше за какво да се хванат. И все пак проверката го измъчи, но завърши спокойно. Махнаха му да минава през контролния пункт към залата за пътниците.

Седем часа след като напусна Торонто, той кацна на международното летище в Лос Анджелис в 10:45 сутринта с малко повече от два часа разлика според неговия часовник, което показваше, че всъщност е пътувал назад във времето, докато прекосяваше страната.

След като излезе отново от митницата, съпровождан от още по-неприятните погледи на летищната охрана, Шазиф отиде до гишето на фирма „Аламо“ и се нареди търпеливо на опашката, където се наложи да чака петнадесет минути. Десет минути след това се носеше с колата „Додж Интрепид“ в източна посока по булевард „Сенчъри“. Колата имаше навигационен компютър, затова той отби на една бензиностанция, набра адреса в компютъра, след това отново се качи на пътя, като сега се водеше по стрелките на екрана.

Качи се на шосе 405 и тръгна в северна посока по обяд, когато трафикът се сгъсти. Когато стигна шосе 10, известно като „Санта Моника“, колите се движеха с не повече от 50 километра в час. Шазиф не можеше да си представи как хората живеят в подобно място. Определено беше красиво, но този шум и суматоха… Как може човек да се надява да чуе гласа на бога? Нищо чудно, че в Америка цари такова морално объркване.

Движението по шосе „Санта Моника“ стана още по-трудно и затова Шазиф сви по крайбрежното шосе „Пасифик“. След седем мили стигна до крайната си цел, плажа Топанга. Отби на три четвърти заетия паркинг, намери място най-близо до пътеката към плажа и спря.

Излезе от колата. От океана духаше прохладен вятър, а в далечината се чуваха крясъците на морски птици. Отвъд дюните видя сърфисти върху вълните — пет или шест души. Шазиф премина през паркинга и се качи на малко възвишение, след което излезе на локалното шосе. Двадесетина метра по-надолу стоеше самотен мъж, загледан към океана. Мъжът имаше арабско потекло. Шазиф провери часовника си. Точно навреме беше дошъл. Отиде до мъжа.

— Извинете — каза Шазиф. — Търся хотел „Рийл Ин“. Мисля, че може и да съм го пропуснал.

Мъжът се обърна. Очите му се криеха зад чифт слънчеви очила.

— Пропуснали сте го — отговори той. С около сто метра. Но ако търсите задушени миди, препоръчвам „Гладстоунс“ Цените са по-високи, но храната си струва.

— Благодаря ви.

След всичко това Шазиф не знаеше какво друго да каже. Дали просто да не подаде пакета и да си иде? Мъжът го улесни, като протегна ръка. Шазиф извади кутията с компактдиска от сакото си, подаде му я и забеляза белезите по ръцете му.

„Огън“ — помисли той.

— Ще поостанете ли? — запита мъжът.

— Да. Три дни.

— В кой хотел?

— „Дабълтри“. В град Комърс.

— Не стойте далеч от телефона си. Може да имаме нещо за вас. Справихте се добре. Ако се интересувате, можем да ви възложим по-сериозна роля.

— Разбира се. Ще направя каквото мога.

— Ще държим връзка.

С тези думи мъжът се обърна и тръгна по пътя.