Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (29)

29.

Домашният телефон на Джак Райън-старши звънна и той вдигна слушалката с надеждата да се разнообрази от писането.

— Джак Райън.

— Господин президент?

— Бях някога — отговори Райън и се облегна в стола си. — Кой се обажда?

— Сър, обажда се Мариън Дигс. Направиха ме ФОРСКОМ — командващ Специалните сили. Намирам се във Форт Макферсън, Джорджия, всъщност в град Атланта.

— Вече четири звезди?

Райън си спомни, че Дигс се прослави преди няколко години в Саудитска Арабия. Доста добър полеви командир се беше оказал.

— Да, сър, точно така.

— Как е животът в Атланта?

— Не е много зле. Командването си има своите моменти. Сър… — гласът стана малко неспокоен. — Сър, трябва да говоря с вас.

— За какво?

— Предпочитам лично, не по телефона.

— Добре. Можеш ли да дойдеш тук?

— Да, сър. Разполагам с двумоторен самолет. Мога да стигна до летището при вас след два часа и половина. После ще дойда до дома ви с кола.

— Добре. Кажи по кое време и ще накарам някой от Тайната служба да те вземе. Става ли?

— Да, сър. Мога да тръгна оттук след петнадесет минути.

— Добре. Значи ще си на летището към един и половина, така ли?

— Да, сър.

— Добре, генерале. Ще те посрещнат на летището.

— Благодаря, сър. Ще се видим след няколко часа.

Райън върна слушалката на мястото й и повика Андреа Прайс-О’Дей.

— Да, господин президент?

— Ще дойде компания. Генерал Мариън Дигс. Той е командващ Специалните сили от Атланта. Ще дойде на летището със самолет. Можеш ли да уредиш да го вземат и да го докарат тука?

— Разбира се, сър. Кога ще пристигне?

— Към един и половина, на терминала за обикновени самолети.

— Ще го чакаме.

 

 

Двумоторният витлов самолет U-21 на генерала пристигна и както обикновено рулира чак до един форд „Краун Виктория“. Генералът се забелязваше лесно в зелената си риза с четири сребърни звезди на еполетите. Самата Андреа докара колата, но не разговаря много с генерала по пътя обратно на юг към „Перегрин Клиф“.

А през това време Райън се погрижи за обяда, който включваше почти килограм солено месо от „Атманс“ на улица „Ломбард“ в Балтимор. Пристигането на генерала и карането до града бяха проведени в относителна тайна. След по-малко от четиридесет минути, откакто слезе от самолета, Дигс натисна звънеца на вратата. Отвори му Райън.

Двамата с Дигс се бяха срещали няколко пъти преди. Всичко във високия колкото него и черен като антрацитен въглен гост крещеше „войник“. Джак забеляза, че генералът се чувства неловко.

— Хайде, генерале, влизай — каза Райън и стисна ръката му. — Какво мога да направя за теб?

— Сър, аз… малко ми е неудобно, но имам проблем, за който трябва да знаете.

— Добре, влизай и си прави сандвич. Пиеш ли кола?

— Да, благодаря, сър.

Райън го заведе в кухнята. След като двамата направиха сандвичите си, Райън седна на своя стол. Андреа се навърташе около него. Генерал или не, той не идваше тук често, а работата й беше да пази Райън жив, независимо от опасностите.

— Е, какъв е проблемът?

— Сър, президентът Кийлти иска да съди един сержант от армията на САЩ за убийство в Афганистан.

— Убийство?

— Така го наричат от Министерство на правосъдието. Вчера изпратиха при мен един помощник главен прокурор и той лично ме разпита. Като командващ аз съм юридическият собственик на всички оперативни сили в армията на САЩ, а и в други клонове, но случаят засяга армията. Въпросният войник е първи ротен сержант (Е-8) на име Сам Дрискол. Той е от силите за специални операции, част от 75-и рейнджърски полк във Форт Бенинг. Аз лично прегледах досието му. Много сериозен войник е, с отлично бойно досие, боец като за афиш и адски добър рейнджър.

— Ясно.

Райън се замисли над казаното. Ходил беше във Форт Бенинг и направи стандартната ВИП обиколка на базата. Рейнджърите, лъснати и нагласени за този ден, му направиха впечатление на хлапаци в отлична форма, за които убиването е на първо място в длъжностната характеристика. Специални операции — американският вариант на британските САС.

— Какъв е проблемът?

— Сър, преди време получихме информация, че Емира може да е точно в тази пещера, и затова подготвихме специална операция за залавянето му. Оказа се, че не е там. Проблемът, сър, е, че Дрискол е убил девет лоши и някои хора са разстроени от начина му на действие.

Райън отхапа за втори път от сандвича си.

— И?

— И това стигнало до президента, който наредил на Министерството на правосъдието да разследва случая, т.е. да проучи инцидента с цел обвинение в убийство, тъй като може да е нарушил някоя заповед за поведение по време на бойни действия. Дрискол е убил девет души, някои от които докато спели.

— Убийство? Будни или не, те са били вражески бойци, нали така?

— Да, сър. Дрискол е попаднал в неблагоприятна тактическа ситуация и като командир е преценил, че трябва да ги елиминира, преди да продължи мисията. И така е сторил. Но хората в Министерството на правосъдието — все назначени по политическа линия, ако това е важно — май смятат, че ние трябвало да ги арестуваме, а не да ги убиваме.

— И къде се явява Кийлти в цялата работа? — запита Джак и отпи малко кола.

— Прочел доклада и се разстроил. Затова го пратил за сведение на главния прокурор, който пък изпратил един от хората си при мен, за да започне следствието.

Дигс сложи сандвича на масата.

— Сър, трудно ми е. Положил съм клетва да отстоявам конституцията, моят командващ е президентът, но, по дяволите, става въпрос за един от моите войници. Добър войник, който върши трудна работа. Дългът ми изисква вярност към президента, но…

— Но и вярност към сержантите — завърши вместо него Райън.

— Да, сър. Дрискол може да не е нещо голямо в общата схема на нещата, но е отличен войник.

Райън обмисли случая. За Кийлти, Дрискол е само войник, низша форма на живот. Ако беше шофьор на автобус и член на профсъюз, нещата сигурно щяха да са различни, но армията на САЩ все още нямаше профсъюзи. За Дигс нещата опираха до справедливост и боен дух и те щяха да пострадат навсякъде във въоръжените сили, ако този войник отидеше в затвора или дори на военен съд заради инцидента.

— А какво казва законът за тези неща? — запита Джак.

— Сър, объркано е. Президентът даде заповеди, но не особено ясни, а и тези заповеди по принцип не важат за специалните операции. Сержантът е имал задача да намери и залови Емира или да го убие, ако се стигне дотам. Войниците не са полицаи. Не са обучавани за такива неща и не ги бива, ако опитат да ги вършат. Според мен Дрискол не е постъпил неправилно. Съгласно военните правила не трябва да предупреждаваш врага, преди да го убиеш, защото си е негово задължение да осигурява своята безопасност, а ако се оплеска, то си е за негова сметка. На бойното поле е съвсем правилно да застреляш човек в гърба. Така са обучени войниците. В този случай четирима лоши спели на нарове и сержант Дрискол се погрижил да не се събудят. Толкова.

— Ще има ли някакво развитие на случая?

— Помощникът на главния прокурор изглеждаше доста разпален. Опитах да му обясня фактите на живота, но той опита да ми обясни същите факти според него. Сър, войник съм вече 34 години. Никога не съм чувал подобно нещо.

Генералът млъкна.

— Президентът ни изпрати там. Точно както в Ирак, но сега ръководи нещата като… като във Виетнам преди години. Загубихме много хора, добри хора, защото ни се врат навсякъде, но този случай — господи, сър, просто не знам какво да правя.

— И аз няма какво да направя, генерале. Вече не съм президент.

— Да, сър, но трябваше да ида при някого. Обикновено докладвам направо на министъра на отбраната, но това си е губене на време.

— Разговаря ли с президента Кийлти?

— Загуба на време, сър. Той не иска да говори с хора в униформа.

— А аз искам ли?

— Да, сър. С вас винаги можеше да се говори.

— И какво искаш да направя?

— Сър, сержант Дрискол заслужава справедливост. Изпратихме го в планините с мисия. Мисията не е изпълнена, но не по негова вина. Доста напразни мисии имаме там. Тази се оказа поредната, но, по дяволите, сър, ако изпратим още войски по баирите и ако осъдим този за това, че си върши работата, всяка мисия ще е напразна.

— Добре, генерале, разбрах ви. Трябва да подкрепяме своите хора. А трябвало ли е сержантът да направи нещо по друг начин?

— Не, сър. Той се води по устава. Всяка негова постъпка е в съответствие с обучението и опита му. Рейнджърският полк… е, може и да са платени убийци, но понякога е полезно да имаш такива. Войната означава убиване. Не изпращаме послания. Не опитваме да образоваме враговете си. Отидем ли при тях, задачата ни е да ги убиваме. Някои може и да не го харесват, но за това ни се плаща.

— Добре, ще се поинтересувам и може да вдигна малко шум. Какви са правилата?

— Донесох копие от доклада на сержант Дрискол и името на помощник главния прокурор, който се опита да ми го навре в задника. По дяволите, сър, става дума за много добър войник.

— Ясно, генерале. Друго има ли?

— Не, сър. Благодаря много.

Райън забеляза, че генералът е отхапал от сандвича си само веднъж. Дигс се качи в колата.