Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (81)

81.

Хади положи всички усилия да се отърве от преследвачите по пътя към Росинха и два часа обикаля бедния квартал, като спираше и се връщаше в опит да забележи неща, които би трябвало да са му ясни. Ланчата, фиатът и фордът останаха във формация като конвой, без да променят местата си и без да изостават на повече от сто метра от задната му броня.

— Трябва да вземем решение — каза Доминик. — По-добре да го хванем сега, преди друг да го направи вместо нас.

Ако двамата с Чавес можеха да отмъкнат Хади и тримата му партньори, дали трябваше да го правят, или да се съсредоточат само върху Хади?

— Колкото повече, толкова по-весело — отбеляза Чавес, — но нека не забравяме, че тук сме само аз и ти, а полицаите в Рио няма да схванат разликата между нас и групата на Хади, ако нещата тръгнат кофти.

 

 

В 6:15 преустановиха преследването и се върнаха при южния вход на Росинха. Наясно бяха, че рискуват, като оставят Хади сам, но пък никой не знаеше за мястото на срещата и се надяваха, че преследвачите му няма да опитат да го спрат през следващите четиридесет и пет минути.

Слънцето се спускаше зад планината на запад и осветяваше бедняшкия квартал със златните си лъчи.

Росинха може и да значеше „малко ранчо“ на португалски, но според Доминик и Чавес тук нямаше нищо малко. Около километър от север на юг и половин километър от изток на запад, бедняшкият квартал се намираше в плитка наклонена долина, заобиколена от две страни от гъсто обрасли хълмове и канари. Засенчени от кръстосани простори и импровизирани навеси от брезент, тесните улички се виеха нагоре между боядисани в пастелни цветове блокове с тесни апартаменти, построени толкова близко, че балконите им се допираха и покривите им се сливаха. От улиците се издигаха стълбища с изронен бетон и тухли и изчезваха зад сградите. Стотици метри оголени кабели висяха по телефонни и електрически стълбове и отиваха във всички посоки. Дузини колиби от дъски и гофрирана ламарина опасваха улиците. В плитки, пълни с боклук канавки течаха канализационни води.

— Не е за вярване — каза Доминик.

— Колко ли живеят тук?

— Най-малко сто хиляди. Може и сто и петдесет.

Намериха място за паркиране една пряка след билярдната зала и излязоха от колата.

— Ти иди отзад, аз минавам отпред. Изчакай ме петнадесет минути и влизай.

— Ясно.

Доминик тръгна по улицата и зави зад ъгъла. Чавес премина от другата страна, купи бутилка кока-кола от един уличен продавач, а после се облегна на стената под някакъв навес. Самотна улична лампа мигна и се включи. Изминаха десет минути. От Хади, ланчата, фиата и форда нямаше и следа. Чавес изпи колата, върна шишето на продавача, пресече улицата и влезе в билярдната зала.

Тя представляваше по-скоро стая с размерите на гараж, с две билярдни маси в средата, бар отдясно и столове с твърди облегалки на отсрещната стена. В задната част на бара имаше четири кръгли масички със столове. Три стъпала в ъгъла водеха към врата с надпис „Изход“ на португалски. Под пластмасовите абажури на лампите около масите стояха групи мъже. Във въздуха се стелеше гъст дим.

Динг седна на бара и си поръча бира. Пет минути по-късно задната врата се отвори и Доминик влезе. Отиде до бара, поръча си бира и я занесе до една от масите.

В седем и пет предната врата се отвори и през нея влезе Хади. Застана до вратата и се огледа нервно. Доминик вдигна бутилката с бира на височината на рамото си и кимна на Хади, който се поколеба и тръгна към него.

Предната врата се отвори отново. През нея влезе шофьорът на ланчата. Също като Хади и той остана неподвижен тридесет секунди, като се оглеждаше. Под незапасаната му риза над дясното бедро Чавес забеляза подутина с позната форма. Мъжът рязко спря да се оглежда, когато видя Хади, който приближаваше масата на Доминик. Мъжът тръгна след него. Чавес го остави да мине и стана от стола си.

— Къде са ми парите, задник такъв? — запита Чавес на португалски.

Мъжът се извърна рязко с вдигнати юмруци. Чавес вдигна ръце на височината на ушите си.

— Спокойно, спокойно…

Стовари дясната си длан върху лицето на мъжа и му разби носа. Онзи отстъпи назад и Чавес го последва, като го удари с палец под ларинкса. Мъжът падна. Всички в залата ги гледаха с любопитство, но не се намесиха. Дълговете са си дългове.

В този момент в другия край на залата Доминик стана от мястото си и поведе Хади към задната врата.

Чавес се приближи до мъжа с ланчата и стъпи на дясната му длан, след което измъкна пистолета от колана му.

— Говориш ли английски?

Онзи изломоти нещо.

— Кимни, ако говориш английски.

Мъжът кимна.

— Ставай на крака или ще те застрелям тука.

 

 

Доминик чакаше в алеята. Вече беше съвсем тъмно. Отляво алеята се задънваше в стена, в която едно стълбище водеше в тъмнината.

Хади застана до тухлената стена край няколко кофи за боклук. Доминик беше извадил пистолета си и го държеше зад бедрото си. Чавес бутна мъжа с ланчата изотзад и онзи се препъна и се блъсна в стената до Хади.

— Кои сте вие? — запита Хади.

— Млъквай — изръмжа Доминик.

Чавес забеляза как пръстите на Доминик се свиват и разпускат върху дръжката на пистолета.

— Спокойно, Дом.

Взе парче вестник от земята и го подхвърли към мъжа от ланчата.

— Избърши си носа.

— Да ти го начукам.

Вратата до тях се отвори с трясък. Очертан от слабата светлина в залата, един силует стоеше на метър от прага. Ръката му се вдигна и се протегна към тях. Чавес го простреля с два куршума в гърдите и онзи падна по гръб. Чавес затвори вратата с ритник.

— Тръгвай, Дом.

Насочи пистолета си към Хади и мъжа от ланчата.

— Тръгвайте.

В началото на алеята някакъв човек тичаше към тях. От цевта на пистолета в ръката му се появи оранжев блясък, последван от още два. Чавес се прикри зад кофите за боклук и стреля два пъти. Силуетът отскочи встрани.

— Стълбите — заповяда Чавес.

Като буташе пред себе си мъжа от ланчата и Хади, Дом тръгна към стълбището. Чавес ги последва заднешком, докато усети рамото си да опира в стената, след което се извъртя и ги последва.

Тичайки по петите на Доминик, той стигна до последните стъпала и се огледа. Наляво и надясно вървеше алея, а над тях висяха балкони. В тухлената стена зад гърба му и вдясно се виждаше още един правоъгълник. Чавес махна с ръка към него. Доминик кимна и бутна мъжа от ланчата и Хади нагоре. Чавес дочу шум от стъпки и погледна надолу по стълбите. Преследвачът им надничаше иззад ъгъла. Чавес се отдръпна и застана неподвижно. След десет секунди мълчание между стълбите отекна звук от търкане на обувка.

Чавес пъхна пистолета в колана си, направи две крачки надясно, после вдигна ръце над главата си, подскочи и се хвана за парапета на балкона. Набра се, протегна ръка, хвана по-горното желязо и отново се изтегли. Легна по корем на балкона.

Стъпките продължаваха: стъпка… пауза. Стъпка… пауза. В далечината се чуваше вой на сирени. Дали изстрелите от пистолети са достатъчни да доведат полицаите в Росинха? Затвори очи и се заслуша в очакване ехото да се промени.

Стъпка… пауза. Отново се чу търкане на обувка. Но този път без ехо. Мъжът мина под балкона на Чавес, като очевидно опитваше да вземе решение. По алеята ли да тръгне или по стълбите? Избра стълбите. Чавес се вдигна тихо на колене, опря пистолета в желязото на балкона и с един изстрел вкара куршум в тила на мъжа.

Скочи, изтича до тялото, пребърка го набързо и затича нагоре по стълбите. Доминик го чакаше на върха, клекнал зад един контейнер за боклук заедно с мъжа от ланчата и Хади. Сто метра надолу алеята водеше към паркинг, осветен от улични лампи. Някъде наблизо се чуваше тупкане на топка за баскетбол и викове на деца.

— Двама останаха — каза Чавес.

— Ще трябва да ни стигнат.

Чавес хвърли нещата, които беше взел от мъртвия: паспорт, пачка пари и ключове за кола. Взе ключовете и ги разлюля пред очите на мъжа от ланчата и Хади.

— Коя е колата, фиатът или фордът?

Двамата мъже не отговориха.

Доминик хвана Хади за косата, рязко дръпна главата му назад и навря дулото на пистолета си между устните му. Хади се съпротивляваше, като стисна зъби. Доминик замахна и рязко го удари по гръкляна. Хади изпъхтя. Доминик навря пистолета си в устата му.

— Пет секунди и ще ти пръсна мозъка по алеята.

Хади не реагира.

— Четири секунди. Три секунди.

Чавес наблюдаваше очите на своя партньор. Изражението на лицето може да се нагласи при нужда, но очите не бяха така лесни. По погледа на Доминик, Чавес разбра, че не се шегува.

— Дом…

— Две секунди…

— Дом! — кресна Чавес.

Хади кимна и вдигна ръце. Доминик извади пистолета и Хади каза:

— Фордът.

Мъжът от ланчата изръмжа:

— Ти си предател.

Доминик насочи пистолет в лявото му око.

— Ти си следващият. Къде е паркиран?

Мъжът не отговори.

— Този път имаш три секунди — каза Доминик, след което замахна и удари мъжа по коляното. — И след това ще носиш бастун цял живот.

— На една пряка източно от билярдната зала, по средата на другата улица от южната страна.

Чавес каза на Дом:

— Иди я вземи. Аз ще се грижа за нашите приятели.

Петнадесет минути по-късно Чавес чу клаксон и погледна към алеята. Фордът чакаше там с отворена врата. Вдигна мъжа от ланчата и Хади и ги накара да тръгнат. При колата ги набута на задната седалка.

— Намерих това в багажника — каза Доминик, като вдигна малка намотка ръждива тел за бали. Чавес се наведе над седалката.

— Дайте ми ръцете си.

Доминик подкара колата.

— Ще ни трябва малко уединение — каза Чавес. Седна странично на предната седалка, като облегна пистолета на облегалката.

— Мисля, че знам едно място. Видях го по пътя насам.

 

 

Сградата почти не се различаваше от останалите — четириетажен правоъгълник с един вход и прозорци с балкони, само че прозорците бяха заковани с дъски. Отстрани на сградата тръгваха и се губеха в тъмнината няколко обрасли с храсти стъпала. На предната врата се виждаше официален на вид печат. На португалски надписът означаваше „За събаряне“.

— Тук — каза Доминик. — Веднага се връщам.

Стана, проправи си път през обраслите стъпала и изчезна. Върна се след две минути. Кимна на Чавес, който излезе и застана зад мъжа от ланчата и Хади, които следваха Доминик нагоре по стълбите. След десетина метра храсталаците се разредиха и стъпалата завиха надясно върху една веранда. Задната врата също имаше печат „За събаряне“, но се държеше само на долната си панта. Доминик я вдигна, измъкна я от пантата и я сложи настрана. Чавес нареди на Хади и мъжа от ланчата да влязат.

Светлината на тънкото като химикалка фенерче със светодиод на Доминик позволи да разберат защо сградата е отредена за събаряне. По стените, пода и тавана се виждаха сажди, а на някои места имаше обгаряния до самите основи. Подът представляваше шахматна дъска от стопен линолеум, обгорен шперплат и дупки, през които се виждаха долните етажи.

— Сядайте — заповяда Чавес.

— Къде? — сопна се мъжът от ланчата.

— Където няма дупка. Сядайте.

Двамата се подчиниха.

Доминик каза:

— Ще ида да огледам.

Чавес седна срещу пленниците, заслушан как Доминик рови из другите стаи. Върна се с мърлява газена лампа. Разклати я — отвътре се чу плискане. Сложи я в ъгъла и я запали. Стаята се изпълни с жълта светлина и съскане. Чавес погледна към Доминик и сви рамене. Доминик каза:

— Ти си шефът, ти командваш парада.

Чавес стана, приближи мъжа от ланчата и Хади и коленичи.

— Ще говоря малко. Искам да слушате. Внимателно. Няма да ви будалкам и не искам вие да ме будалкате. Ако се спогодим, вие двамата имате много по-добри шансове да видите изгрева на слънцето. Как се казвате?

Никой от двамата не отговори.

— Хайде де, малките имена, за да можем да си говорим.

— Хади.

Другият мъж се поколеба, стиснал устни. Накрая каза:

— Ибрахим.

— Добре, благодаря. Слушайте, ние знаем, че вие двамата и двамата ваши мъртви приятели сте запалили рафинерията в Паулиния. Знаем това, така че нека не го обсъждаме. Ние не сме полицаи и не сме тук, за да ви арестуваме за рафинерията.

— В такъв случай кои сте? — запита Хади.

— Други.

— Защо мислите, че имаме нещо общо с рафинерията? — запита Ибрахим.

— Ти как мислиш? — запита полуусмихнат Чавес и бързо хвърли един поглед към Хади.

— Защо ме гледате?

Чавес каза на Ибрахим:

— Ти защо следеше Хади?

Ибрахим не отговори и затова Чавес продължи:

— Ще опитам да позная нещо. Вие сте запалили рафинерията, но не сте мислили, че заради дима ще затворят летището в Сао Паулу, и затова минавате на план „Б“ — идвате в Рио. Идвате тук, но нещата стават лоши. Хади тръгва да бяга; Ибрахим, ти го гониш — защо?

— Защо не питаш за рафинерията?

— Ами това не е нашата страна и не е наш проблем. Ти защо го следеше?

— Той е предател.

Хади се сопна:

— Лъжец. Ти си предателят. Ти или Ахмед или Фаад. Вие сте направили така, че скицата да се появи.

— Каква скица?

— Онази по телевизията. Видях я — приличаше на мен. Осъществих контакт. Там ме чакаше съобщение. Вътре се казваше, че си ме предал и че трябва да бягам.

— Излъгали са те.

— Проверих. Истинско е.

Ибрахим поклати глава.

— Не. Грешиш. Не сме те предали.

Чавес каза:

— Значи ти и твоите приятели просто искахте да си поговорите с него, така ли?

— Да.

Чавес се наведе към Хади.

— Това са глупости и ти го знаеш. Съобщението може и да е било истинско, но онези знаят само, че ти бягаш. Вероятно към полицията. Те няма да пропуснат тази възможност. Знаеш, че ти казвам истината.

Хади не отговори.

— Добре, ето какво става — каза Чавес. — Що се отнася до нас…

— Все още не знаем кои сте вие.

— Акцентът ни не ти ли говори нещо?

— Американци.

— Точно така. Та за нас рафинерията не е проблем. Искаме да знаем кой работи в САЩ. Колко клетки, къде се намират… Всичко.

— Да ти го начукам — каза Ибрахим.

Чавес чу как зад него Доминик става. Извърна се и видя, че отива в кухнята. Обърна се към Хади.

— А ти? Само ни дай…

Чу стъпките на Доминик, който се връщаше по-бързо и решително. Извърна се. С пистолет, увит в плесенясала кърпа за съдове, Доминик се приближи до Ибрахим, опря пистолета в лявото му коляно и натисна спусъка. Кърпата заглуши изстрела, който прозвуча като леко пукане. Ибрахим изкрещя. Доминик натъпка втора кърпа в устата му. Чавес каза:

— Дом, господи…

Доминик отмести пистолета и изстреля един куршум в дясното коляно на Ибрахим. Мъжът започна да се мята, като крещеше през кърпата и удряше глава в стената зад себе си. Доминик коленичи до него и го шамароса по лицето силно веднъж, втори и след това трети път. Ибрахим млъкна. По лицето му се стичаха сълзи. Хади се сви встрани от партньора си в опит да се отмести покрай стената.

Чавес насочи пръста си към него.

— Нито сантиметър повече.

Стисна Доминик за ръката и опита да го изправи. Доминик не се подчини, а остана клекнал до Ибрахим, отпуснал рамене и вторачен в лицето му.

— Дом! Стани.

Доминик откъсна очи от Ибрахим и се изправи. Чавес го издърпа в кухнята.

— Какво беше това, мамка му?

— Терапията с говорене не вършеше работа, Динг.

— Това не го решаваш ти. Господи, вземи се в ръце. Сега този е безполезен. Куршум в колената… късметлии ще сме, ако успее да каже и две думи.

Доминик сви рамене.

— И без това нашият човек е Хади. Той е куриер. Ибрахим е водач на клетка. Знае за „Паулиния“ и толкова.

— Не сме сигурни в това. Ще ме оставиш ли да работя по моя начин?

— Добре, става.

— Нали чуваш какво ти казвам?

— Да, по дяволите, нали се съгласих.

Чавес се върна в стаята и отново коленичи. На Ибрахим каза:

— Ще измъкна кърпата. Ако крещиш, ще я напъхам обратно.

Ибрахим кимна. Лицето му лъщеше от пот. Под коленете му имаше локвички кръв, която попиваше в шперплата. Доминик извади кърпата. Ибрахим изохка, но стисна челюсти и млъкна. Долната му устна трепереше.

— Приятелят ми днес е малко раздразнителен. Съжалявам. Нека сега говорим за САЩ. Дай ни нещо и ще те заведем в болница.

Ибрахим поклати глава.

— А ти, Хади? Дай ни онова, което търсим, и няма да те водим с нас.

Ибрахим изстена.

— Недей, Шазиф…

Доминик се приближи и клекна до Чавес, като направи жест с ръка, че е спокоен.

— Хади — каза той. — Нека да ти задам въпрос. Видя ли те някой по време на задачата в рафинерията?

— Не, мисля, че не.

— Е, в такъв случай кой знаеше как изглеждаш? Кой може да е пуснал рисунката? Ибрахим или някой по-нависоко. Никой друг.

— Но защо?

— Почистване на следите. Може някой да е решил, че си ненадежден. Помисли. Ибрахим получава заповед от висшестоящите да те убие; рисунката и съобщението те карат да бягаш. Ибрахим използва този момент, за да убеди останалите двама да се включват в хайката. Иначе Ибрахим трябва да ги убеждава да убият своя приятел без причина. Кое е по-лесното?

Хади обмисли тези думи, а после погледна встрани към Ибрахим, който клатеше глава. От устните му течеше слюнка и се стичаше по брадичката.

— Не е истина.

Доминик каза:

— Хади, той те е предал и сега седи точно до теб и лъже. Това не те ли ядосва?

Хади поклати глава.

— Обаче мен ме ядосва.

Доминик рязко вдигна пистолета си, насочи го към Ибрахим и го простреля в окото. По стената плиснаха кръв и мозък. Ибрахим се свлече настрани и затихна, с изключение на лявата му ръка, която десет секунди трепери и се мята, след което спря.

Чавес удари ръката на Доминик нагоре и настрани.

— Господи! Какво става бе, мамка му!

Доминик стана и отстъпи около метър. Хади се сви в зародишна поза и заскимтя. Доминик направи две крачки и опря пистолета в слепоочието му.

Чавес викна:

— Не! Нито сантиметър повече, Дом.

Доминик погледна косо. Чавес беше насочил пистолета си към него, но Доминик само поклати глава и отново насочи вниманието си към Хади.

— Дом, не го прави…

Доминик се наведе и каза на Хади:

— Ако не ни кажеш нещо, лайнар такъв, приключвам с тебе. Ще те гръмна в ухото. Като кажа „давай“, кимни с глава или ще умреш.