Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (6)

6.

Кларк знаеше, че го чака тъжен ден. Екипировката му вече беше опакована — винаги Санди го правеше, и то по най-добрия начин. Така щеше да е и при Динг — Патси бе научила как да опакова от майка си. Бойната група „Дъга 6“ навлизаше във второто си поколение — повечето хора от първоначалния екип бяха върнати в Щатите, във Форт Браг и в училището на Делта Форс, или пък в Коронадо, Калифорния, където Военноморските сили обучаваха своите кандидати за тюлени. Там тези хора можеха да седят на чаша бира с някой много доверен инструктор и да му разказват онези истории, които правилата им позволяваха. От време на време идваха тук, в Херефорд. Уелс, на чаша бира „Джон Къридж“ в приятния бар „Зеления дракон“, за да обсъждат военни истории по-свободно с колеги от групата на Черните мъже. Местните знаеха кои са тези хора, но се отнасяха към тайната точно както агентите от Службата за сигурност, които също посещаваха тази пивница и които местните наричаха мъжете от „Петицата“ в знак на почит към бившата британска служба Ми-5.

В тези служби нямаше нищо вечно, независимо от държавата. Това беше здравословно за организациите, които винаги привличаха нови хора, някои с нови идеи, и позволяваше приятни срещи в най-невероятни места — предимно летища из целия шибан свят. Между ръкостисканията и сбогуванията преди обявяването на заминаващия самолет се намираше и време за изпиване на много бири. Но непостоянството и несигурността изхабяваха хората. Човек започваше да се пита кога ли ще призоват някой от близките му приятели и колеги, за да изчезне в друга секция на „черния“ свят и да стане само спомен или пък някой, когото срещаш много рядко. Кларк знаеше, че доста от приятелите му бяха загинали на „учебни мисии“, което обикновено означаваше, че са спрели някой куршум в забранена зона. Но това беше цената, ако искаш да си част от това изключително братство, и тя не се променяше. Както тюлените обичаха да казват: „Не трябва да ти харесва, просто трябва да го правиш“.

Еди Прайс например се беше уволнил като главен сержант от 22-ри специален полк на САС^[1] и сега беше йомен на затвора в Лондонската кула към кралския палат и крепост на Нейно величество. Джон и Динг бяха се питали навремето дали държавният секретар на Великобритания разбира колко по-сигурен е днес палатът на Нейно величество и дали церемониалната брадва на Прайс (йоменът на затвора е официалният екзекутор) има изобщо някакво острие. Той със сигурност и сега правеше сутрешната си физзарядка и тичаше и горко на някой член на редовната армейска охрана, чиито обувки не са лъснати до блясък, юздите на впрегнатия в двуколка кон не са правилно изопнати или пушката не е по-чиста, отколкото при излизането й от завода.

Според Джон Кларк беше жалко, че човек остарява, че наближава шестдесетте и най-лошото на остаряването се оказаха спомените за младостта, а в неговия случай и за най-добре забравените неща. Спомените бяха двуостър меч.

— Хей, мистър Кларк — обади се познат глас от предната врата. — Адски хубав ден, а?

— Динг, говорихме вече за това — отвърна Джон, без да се обръща.

— Извинявай… Джон.

Кларк беше прекарал години, докато убеди Чавес, своя колега и зет, да се обръща към него на малко име, но дори и сега Динг се чувстваше неловко.

— Готов ли си, ако някой опита да отвлече самолета?

— Господин „Берета“ е на обичайното си място — отговори Динг. Те бяха сред шепата хора във Великобритания, които имаха право да носят огнестрелно оръжие, и се отнасяха достатъчно сериозно към тези привилегии.

— Как са Джони и Патси?

— Малкият се радва много, че ще си иде у дома. Имаме план какво ще правим, като се приберем.

— А, не. Утре ще се обадим в Ленгли от любезност. След ден-два може да ида с колата дотам, за да видя Джак.

— Искаш да видиш дали не оставя следи от стъпки по тавана? — запита Динг и се засмя.

— По-скоро драскотини от нокти, ако наистина го познавам.

— Май пенсионирането не е приятна работа — каза Чавес тихо. Тъстът му не обичаше тази тема. Времето летеше, колкото и да не му се иска на човек.

— Прайс как се справя?

— Еди ли? Опъва се на живота — така ли му викате вие, моряците?

— Добре го рече като за сухоземен.

— Ей, не казах сепия, а моряк.

— Ясно, Доминго. Извинете ме, полковник.

Чавес се засмя и рече:

— Да, ще ми липсваш.

— Как е Патси?

— По-добре след последната бременност. Изглежда страхотно. Чувства се страхотно, или поне така казва. Не е по оплакванията. Добро момиче е, Джон, но пък не ти казвам нищо ново, нали?

— Не, но винаги е приятно да го чуя.

— Е, нямам оплаквания.

А и да имаше, трябваше да подходи по въпроса много дипломатично. Но нямаше.

— Хеликоптерът чака, шефе — добави той.

— По дяволите — прошепна тъжно другият.

 

 

Сержант Айвър Роджърс стискаше багажа си в зеления военен камион, който трябваше да го откара до хеликоптерната площадка, и чакаше своя бригадир — това беше званието на Джон. Британците се отнасяха необичайно внимателно към званията и церемониалностите, а това се виждаше още по-добре от външен човек. Сержантът се надяваше изпращането му да мине тихо, но местните имаха други идеи. На хеликоптерната площадка чакаше строен, или както тук казваха, „изкаран парадно“, целият състав на групата — стрелците, разузнавачите и даже оръжейниците, — бойната група „Дъга“ разполагаше с тримата най-добри оръжейни майстори във Великобритания и всички носеха своите униформи. Имаше дори взвод от САС. С безизразни лица бойците вдигнаха оръжието си за почест с елегантно тройно движение, възприето в британската армия преди няколко века. Понякога традициите са красиво нещо.

— Дявол да го вземе — промърмори Кларк, като излезе от камиона. Доста се беше издигнал като за помощник-боцман от Военноморските сили и бе видял много странни неща по пътя си. Без да знае какво да прави, реши, че трябва да прегледа войските, така да се каже, и да се ръкува с всеки от тях по пътя към хеликоптера МН-60К.

Измина повече време от очакваното. Почти всеки получи благодарност с ръкостискането. Заслужаваха го. Кларк си спомни трета група за специални операции от един отминал живот. Онези бяха също толкова добри, колкото и да е трудно да го повярваш. Тогава той беше млад, горд и безсмъртен. Но не загина от безсмъртието си, за разлика от много други млади хора. Защо ли? Късмет може би. Нямаше друго обяснение. Научил се беше на предпазливост, най-вече във Виетнам. Гледал беше как по-малко късметлии от него умират от глупави и прости грешки — например от невнимание. Трябваше да се рискува, но човек трябваше първо да обмисли всичко и да поема само необходимите рискове. И те стигаха.

Алис Фургейт и Хелън Монтгомъри го прегърнаха. Те бяха отлични секретарки, а такива се намираха трудно. Кларк дори се изкушаваше да им намери работа в Съединените щати, но вероятно британците ги ценяха също колкото него и нямаше да се предадат без бой.

Дойде ред на Алистър Стенли, новият шеф, който стоеше накрая.

— Ще се грижа добре за тях, Джон — обеща той.

Стиснаха си ръце. Нямаше какво повече да си кажат.

— Обадиха ли ти се най-после за новото назначение?

— Очаквам да се обадят, когато дойде следващият чек.

Обикновено правителството се справяше добре с документите. С друго не, разбира се, но с бумащината си го биваше.

Тъй като не остана нищо повече за казване, Кларк отиде при хеликоптера. Динг, Патси, малкият Джони и Санди вече седяха със закачени колани. Джони обичаше летенето и му предстояха десет часа да се насити. Излетяха и завиха на югоизток към четвърти терминал на летище „Хийтроу“. Там се приземиха на специалната площадка, откъдето един миниван ги откара до самолета и така не се наложи да преминават през охраната. Самолетът беше „Боинг-777“ на „Бритиш Еъруейз“. Същият тип, с който долетяха преди четири години, но онзи имаше баски терористи на борда. Те сега си бяха в Испания, но никой не се интересуваше в кой затвор са и какви са условията там. Вероятно не е като в „Уолдорф Астория“.

 

 

— Уволнени ли сме, Джон? — запита Динг, когато самолетът тръгна към пистата.

— Сигурно не. А и да сме, няма да го нарекат така. Може да те направят инструктор във Фермата. А за мен…? Може да ме оставят на заплата година-две или да се закача за някое бюро в оперативния център, докато ми вземат разрешителното за паркинг. Твърде старши сме, за да ни уволнят. Не си струва бумащината. Боят се, че може да се разприказваме пред неподходящ репортер.

— Да, ти още дължиш обяд на Боб Холцман, нали?

Джон за малко не разля шампанското си при тези думи.

— Е, обещал съм, нали така?

Замълчаха за няколко минути, след което Динг каза:

— Значи ще се обадим на Джак?

— Ами май трябва, Доминго.

— Ясно. По дяволите, Джак-младши вече се е дипломирал, нали?

— Да. Но не знам с какво се занимава.

— Обзалагам се, че е на служба за богаташки деца. Акции, облигации, кинти. Басирам се.

— А ти какво си работил на неговите години?

— Учех се от теб какво да правя с пратките в тайници във Фермата, а вечер посещавах университета „Джордж Мейсън“. Повечето време ходех и спях.

— Но доколкото си спомням, взе магистърска степен. Много повече от мен.

— Да. Получих парче хартия, в което се казва, че съм умен. А ти оставяше мъртъвци по целия свят.

За щастие подслушването в салоните на авиолайнерите е невъзможно.

— Наречи го лабораторна работа по външна политика — предложи Кларк, докато преглеждаше менюто за първа класа. Ако не друго, „Бритиш Еъруейз“ поне сервираха добра храна, макар че все още не разбираше защо авиолиниите не се запасяват с „Биг Мак“ и картофки. Или може би пица от „Домино“. Колко пари щяха да си спестят само… но говеждото на „Макдоналдс“ във Великобритания май не го биваше. В Италия беше още по-зле. Обаче националното им ястие беше телешко по милански, което направо разбиваше бургера „Биг Мак“.

— Притесняваш ли се?

— За работата ли? Не. Винаги мога да изкарвам истински пари като консултант. Знаеш ли, ние двамата можем да отворим фирма за охрана на важни персони или нещо такова и да направим много добри пари. Аз ще планирам, а ти ще се занимаваш с физическата защита. Знаеш как е — стоиш и гледаш в хората с гримаса, която казва „не се ебавай с мен“.

— Твърде стар съм за това, Доминго.

— Никой не е толкова тъп да рита стар лъв по задника, Джон. А аз и без това съм прекалено нисък, за да плаша лошите.

— Глупости. Аз не бих се закачал с тебе дори на шега.

Чавес рядко получаваше подобен комплимент. Той беше особено чувствителен заради ниския си ръст — жена му беше по-висока с два сантиметра, но това имаше своята тактическа полза. През годините няколко души го бяха подценили и попаднали в обсега му. Непрофесионалисти. Професионалистите можеха да видят в погледа му колко е опасен. Ако той реши да включи лампата, разбира се. Но рядко се стигаше до това, въпреки че в източен Лондон някакъв уличен побойник беше станал неучтив пред една пивница. Събудиха го по-късно с чаша бира и карта за игра в джоба — дама пика с гланцовочерна обратна страна. Подобни неща се случваха рядко. През повечето време Англия беше цивилизована страна, а и Чавес не си търсеше белята. Научил беше този урок през годините. Черните мъже оставяха картите като сувенир. Вестниците подеха темата и Кларк натисна здраво хората си. Но не чак толкова здраво. Може и да работеха за сигурността, но момчетата трябваше и да се поперчат. Хората, които той остави в Уелс, имаха нужните качества, в което няма лошо, стига да знаят кога да спрат.

— Според теб коя беше най-добрата ни задача?

— Увеселителният парк. Малой се справи отлично, като ви разположи по крепостта, а онзи го заловихте почти перфектно, като се има предвид, че не бяхте репетирали.

— Да, биваше си ги онези — съгласи се Доминго с усмивка. — Моите стари нинджи не можеха да им стъпят на малкия пръст, а аз си мислех, че от тях по-добри войници няма.

— Добри бяха, но опитът значи много.

В екипа „Дъга“ нямаше човек с по-ниско звание от щатен сержант, за което се изискваха доста години в униформа.

— Много знания се придобиват с времето, а и тези неща не се учат от книгите. В онези дни ги обучавахме адски много.

— Да бе. Ако се наложи пак да тичам, ще трябва да си взема нови крака.

Кларк изсумтя.

— Ти си все още хлапе. Но ще ти кажа едно — никога не съм срещал по-добри стрелци, а доста съм ги виждал. Господи, сякаш са родени с автомати в ръце. А ти, Динг, имаш ли си личен шампион?

— Ще трябва да ги меря с осцилоскоп и пергел. Но за мозък избирам Еди Прайс. Уебър или Джонстън за стрелба с пушка — по дяволите, няма какво да избирам. За късо оръжие малкия жабар Лоазел… Той би шашнал и Док Холидей^[2] в Тъмбстоун. Но нали знаеш, човек просто трябва да вкара куршума в центъра. Мъртвият си е мъртъв. Всички го можехме, отблизо и далеч, денем и нощем, будни или спящи, пияни или трезви.

— Затова ни плащат големите пари.

— Жалко, че взеха да дърпат юздите.

— Много жалко.

— И защо, по дяволите! Не разбирам.

— Защото европейските терористи са се покрили. Ние ги спряхме, Динг, и така се прецакахме, та си нямаме работа. Е, поне не ни закриха съвсем. Предвид политиката можем да кажем, че сме успели и че героят язди към залеза.

— Да бе, с потупване по рамото и похвала.

— Ти очакваш благодарност от демократично правителство? — запита Джон с гримаса. — Ех ти, бедно, наивно момче.

Основната причина се криеше в бюрократите от Европейския съюз. Нито една европейска страна не налагаше смъртни присъди вече, независимо от желанията на обикновените хора, разбира се, и един такъв представител на народа все повтаряше на висок глас, че екипът „Дъга“ е прекалено безмилостен. Не го бяха питали дали настоява за хуманно залавяне и лечение на бесни кучета. Хората не оспорваха действията на екипа в никоя страна, но любезните и нежни бюрократи се бяха спекли, а точно те, безличните хора, държаха истинската политическа власт. Както навсякъде в цивилизования свят.

— Знаеш ли, че в Швеция е забранено да отглеждаш телета по ефективния начин. Трябва да им осигуриш социални контакти с други себеподобни. После няма да ти позволят да им режеш топките, докато не чукат поне веднъж — изръмжа Чавес.

— Струва ми се разумно. Така поне ще знаят какво изпускат — засмя се Кларк. — Пък и се намалява работата на каубоите. Едва ли е приятно за един мъж да го прави на някой друг.

— Исус е казал, че кротките ще наследят земята, и аз нямам против, но все пак е добре да има ченгета.

— Да ме чуваш да споря с теб? Я си пусни облегалката, пий едно вино и поспи, Доминго.

„И ако някой задник опита да отвлече самолета, ще се справим с него“ — помисли си Кларк.

Е, човек може поне да се надява на последен екшън, преди да го пратят в трета глуха.