Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (8)

8.

Дрискол и неговите рейнджъри знаеха отдавна, че разстоянията на картата на Хиндукуш не отговарят на истината. Всъщност дори картографите от века на цифровата техника нямаше как да изчислят пространственото влияние на всяко възвишение, понижение и рязък завой на терена. При планирането на мисията капитан Уилсън беше умножил всички техни преценки по две, което по принцип вършеше работа, и Дрискол, който разбираше, че до зоната за кацане има не три, а шест километра или почти четири мили, за малко не изпсува заради тази математическа корекция. Но се въздържа. Нямаше да помогне. Дори можеше да навреди, защото щеше да означава пропукване в дисциплината на екипа. Дори и погледите им да не го следяха всяка минута, рейнджърите се водеха по него. Не само лайната, но и психическата настройка падаше надолу.

Тейт, който водеше групата, спря и вдигна юмрук, при което цялата разпръсната колона се закова на място. Дрискол приклекна, както и всички други в почти пълен синхрон. Дулата на автоматите зад него се насочиха напред, като всеки мъж хващаше своя сектор и се оглеждаше и ослушваше. Намираха се в тесен каньон — толкова тесен, че Дрискол се съмняваше дали ждрело, широко три метра, може да се нарече каньон, но нямаха избор. Или трябваше да изминат тези триста метра, или да прибавят още две мили към пътя си и да рискуват прибиране през деня. От засадата насам не бяха чули или видели нищо, но това не значеше много. Хората от Революционния съвет „Умаяд“ познаваха тези земи по-добре от всеки и от опит знаеха колко време е необходимо на войниците с раници да ги изминат. Освен това знаеха и малкото места за кацане на хеликоптери, от които врагът можеше да им избяга. Следователно организирането на нова засада изискваше да се движат по-бързо от жертвата.

Без да се обръща, Тейт даде сигнал за ставане. Дрискол се изправи.

— Какво има? — прошепна той.

— Наближаваме края. Още тридесетина метра.

Дрискол се извъртя, посочи Барнс, вдигна два пръста, след което даде сигнал за тръгване. Барнс, Йънг и Гомес се озоваха при него след секунда.

— Край на пролома — обясни Дрискол. — Огледайте се наоколо.

— Ясно, шефе.

Тръгнаха. Зад себе си сержантът дочу гласа на Колинс:

— Как е рамото?

— Добре.

Шестте хапчета ибупрофен, които Колинс му беше дал, намаляваха болката, но всяко сътресение му причиняваше парещи вълни по рамото, гърба и врата.

— Свали си раницата.

Колинс не изчака протестите на Дрискол и отметна презрамката.

— Кървенето е намаляло. Усещаш ли си пръстите?

— Да.

— Размърдай ги.

Дрискол му показа среден пръст и се ухили.

— Така става ли?

— Докосни палеца си с всеки пръст.

— Господи, Колинс…

— Хайде.

Дрискол се подчини, но пръстите му се движеха мудно, сякаш бяха ръждясали в ставите.

— Сваляй раницата. Ще разпределя товара ти.

Дрискол отвори уста да възрази, но медикът го сряза:

— Виж, ако оставиш раницата, смятай, че ще си загубиш ръката до рамото. Много вероятно е да имаш увреждане на нервите и тридесетте килограма не помагат.

— Добре де, добре…

Барнс, Йънг и Гомес се върнаха. Колинс подаде раницата на Барнс, който отиде назад по редицата, за да разпредели съдържанието й. Йънг докладва на Дрискол:

— Нищо не видях, но има някакво движение. Чух двигател на камион на около половин миля на запад.

— Добре, връщай се в редицата. Колинс, ти също.

Дрискол извади картата и включи фенерчето с червено стъкло. Макар и нестандартни, колкото и да ги биваше очилата за нощно виждане за повечето неща, за четене на карти си бяха пълен боклук. Някои навици от старата школа се забравяха трудно, а други изобщо не биваше да се забравят.

Тейт се приближи. Дрискол проследи с пръст пролома, в който седяха — в края му имаше още един каньон, заобиколен от двете страни от плата. Според него теренът не се различаваше много от градския — каньоните бяха главните пътища, платата — къщите, а проломите — малките улички. Всъщност те бързо пресичаха пътищата и използваха малките улички, за да стигнат до летището. Или в случая до хеликоптерната площадка. Още два каньона, един пролом и след това нагоре по склона на платото към зоната за кацане.

— На финалната права сме — обади се Тейт.

„Където повечето състезатели се провалят“, помисли Дрискол.

 

 

Прекараха петнадесет минути седнали в края на пролома. Двамата с Тейт огледаха целия каньон с очилата за нощно виждане, за да се убедят, че никой не ги наблюдава. По двойки екипът прекоси дъното на каньона до отсрещния пролом, останалите ги прикриваха, а Тейт и Дрискол действаха като пътни полицаи. Йънг и пленникът минаха последни и тъкмо се скриха в пролома, когато от изток блесна двойка фарове. Дрискол видя веднага, че това е друга уазка, но тази се движеше бавно и спокойно.

— Спри — заповяда сержантът. — От изток идва камион.

Както предишната уазка, и тази имаше картечница в каросерията, но Дрискол видя само един човек отзад. Също и в кабината — само шофьор, без пътник. Разделили се бяха с надеждата да пресекат пътя на жертвите си. Тактиката на малките групи изискваше инстинкт толкова, колкото и спазване на правилата, но който бе изпратил камионетката, беше сгрешил. Тя идваше насам — гумите й скърцаха по ситните камъни и светлините на фаровете отскачаха по стените на каньона.

Дрискол дръпна Тейт и му прошепна:

— Шофьора.

Тейт кимна в отговор.

Дрискол прошушна в микрофона:

— Не стреляйте.

Отговориха му с двойно почукване.

Уазката се намираше на двайсет метра, достатъчно близо, за да може Дрискол ясно да види лицето на стрелеца в зеленото и бяло сияние на очилата. Момче на осемнадесет или деветнадесет години, с неравна брада. Цевта на картечницата сочеше право надолу, не настрани, както трябваше. „Мързеливият си е направо мъртъв“, помисли си сержантът.

Уазката се изравни с пролома и спря. Шофьорът се наведе настрани и се изправи с прожектор в ръка. Насочи го през прозореца на пасажера. Дрискол се прицели точно над лявото ухо на стрелеца. Натисна спусъка бавно, бавно и автоматът подскочи. В очилата за нощно виждане се появи мъгла като зарево около главата на картечаря. Той падна право надолу през борда на каросерията. Шофьорът го последва след по-малко от секунда, като светлината на прожектора се разигра лудо, преди той да се свлече на седалката.

Двамата с Тейт отидоха при машината и като отделиха двадесет секунди, за да угасят прожектора и да се убедят, че няма оцелели, продължиха към пролома. На запад се чу рев на двигател. Осветиха ги фарове. Дрискол не си направи труда да се огледа, а извика:

— Мърдай, мърдай! — като продължи да следва Тейт. Чуха се подобните на кашлица изстрели от друга руска картечница, чиито куршуми ги обсипаха с пръст и камъчета, но Дрискол и Тейт бяха вече в пролома. Гомес, който поведе групата, отиваше все по-навътре. Дрискол даде знак на Тейт да продължава и махна на Барнс да приближи. — Картечницата — каза той и Барнс легна до една скала, изтегли краката на картечницата и облегна приклада на рамото си. При входа на пролома виждаха наближаващите светлини. Дрискол извади една граната от ремъка и изтегли щифта. Откъм каньона изпищяха гуми и край входа на пролома премина облак прах. Сержантът отпусна лостчето на гранатата, преброи бавно до две, за да я подготви, след което я хвърли по дъга към каньона. Уазката спря. Гранатата избухна на три метра над нея. Барнс натисна спусъка на картечницата и обсипа вратите и борда на машината с куршуми. Картечницата в каросерията изплю няколко пламъка, но миг по-късно замлъкна, а покосеният картечар падна на земята. Чу се превключване на предавка и уазката потегли отново и се изгуби от погледите им.

— Тръгвай — заповяда Дрискол, като изчака Барнс да поведе, след което го последва.

Когато стигнаха до колоната, Гомес вече беше разделил екипа — едната половина на отсрещната страна на каньона, под прикритие и за наблюдение, а другата чакаше при изхода на пролома. Дрискол си проправи път до Гомес.

— Има ли нещо?

— Само шум на двигатели, но нищо не се движи.

От другата страна на каньона, на тридесет метра западно от първата група се виждаше естествена естакада, която се виеше нагоре по склона на платото. Адски много приличаше на сътворена от човек, реши Дрискол, но времето и ерозията вършеха особени неща с терена. Пък и нямаше нищо против това странно формирование, защото то щеше да улесни окончателното им придвижване до зоната за кацане.

— Питърсън, обади се на Острие, че сме готови. Кажи, че е горещо.

Техният „Чинук“ би трябвало да кръжи и да чака сигнал. Както повечето неща в боя и особено в Афганистан, зоната за кацане се намираше далеч от оптималното, отчасти заради пейзажа и отчасти заради конструкцията на хеликоптера — висок таван на полога, но с голяма площ за кацане. Хеликоптерът можеше да каца нависоко, но му трябваше доста голяма площадка, за да качи оттам бойците. В този случай зоната за кацане се намираше сгушена от запад и от юг между проломи и била, от които можеха да я обстрелват с малокалибрено оръжие.

— Острие, тук Сърп. Край.

— Казвай, Сърп.

— Готови сме за вдигане. Вятърът е три до шест от север на юг. Гореща Лима Зулу^[1] съставът и посоката неизвестни.

— Разбрано, гореща Лима Зулу. Три минути.

След две минути се чу ново съобщение:

— Сърп, тук Острие на път за вас, маркирай позицията.

— Разбрано — отвърна Дрискол, след което се обади по радиото на Барнс: — Давай химичните лампи, Барнс.

— Разбрано, шефе. Имам синя, жълта, червена.

Химичните лампи светнаха от другата страна на каньона, след което прелетяха плавно във въздуха и паднаха върху платото. Дрискол би предпочел инфрачервена строб лампа, но нямаше, когато тръгнаха за мисията.

Дрискол извика:

— Острие, тук Сърп, пускам синьо, жълто, червено.

— Разбрано, виждам.

Чуха се ударите от перките на хеликоптера. Последва ново обаждане:

— Сърп, тук Острие. Виждам автомобили на триста метра западно от теб и наближават. Виждам две уазки. Край.

Мамка му.

— Отстрани се, отстрани се. Запомни зоната за кацане и стой на орбита.

Единствената друга опция беше да накара картечарите от хеликоптера да обстрелят уазките, но от такава височина само щяха да привлекат вниманието на други вражески групи в района. Пилотът със сигурност имаше свои процедури за влизане в бой, но тъй като Дрискол и хората му бяха долу, в лайната, сержантът даваше заповедите. Фактът, че уазките не караха бързо към тях, означаваше, че още не са ги забелязали. Дотук късметът им работеше и нямаше защо да го насилват.

— Ясно, оттеглям се — отговори пилотът.

Сержантът се обърна към Барнс:

— Имаме компания от запад. Угасете химичните лампи. Всички да клекнат.

Колоната зад него се сниши. В отговор пратиха двойно почукване по микрофона, а след няколко мига Дрискол видя два приведени силуета, които се изкачваха по платото. Лампите угаснаха.

Фаровете на уазките в каньона сега не се движеха. Дрискол дочу далечното ръмжене от пробитите им гърнета. След продължителни тридесет секунди двигателите изреваха и машините поеха надолу по каньона, като се отдалечиха една от друга. За сержанта това се оказа лош знак. Обикновено уазките се движеха в колона. Разделяха се само ако очакват неприятности.

— Покрий се — обади се той на екипа. — Онези ловуват.

После нареди на хеликоптера:

— Острие, тук Сърп. Стой наблизо. Може да ни трябваш.

— Разбрано.

Предшествани от подскачащите светлини на фаровете по неравния терен, гумите на уазките продължиха да хрущят по каньона, докато първата машина се изравни с пролома, в който се криеха Дрискол и неговата редица хора. Спирачките изпищяха. Автомобилът спря, последван от втория на десетина метра по-назад. От прозореца на пасажера се появи прожектор и освети стените, като спря при пролома. „Продължавай, чалмо, каза си Дрискол. Няма какво да видиш тук“. Прожекторът се завъртя в обратна посока, през прозореца на водача, и освети срещуположния пролом. След шестдесет секунди угасна. Скоростната кутия на водещата уазка изскърца и изръмжа, след което машината потегли напред и се изгуби от погледа на сержанта.

— Кой има очи? — запита той по радиото.

— Виждам го — отговори Барнс. — На петдесет метра е и кара на изток.

След малко продължи:

— Сто метра… спира.

Дрискол се приповдигна и приведен излезе от пролома, като се стараеше да се придържа до скалната стена, докато видя спрелите уазки. Легна по корем и се взря през очилата за нощно виждане. Едната кола беше заела позиция от северната, а другата — от южната страна на каньона. Фаровете и двигателите им бяха угасени. Позиция за засада.

— Всеки да стои на място и да пази тишина — нареди сержантът, след това се свърза с хеликоптера: — Острие, тук Сърп.

— Казвай.

— Нашите уазки заеха позиция в източния край на каньона.

— Разбрано. Виждаме ги. Впрочем, Сърп, знай, че сме на осем минути път от бингото.

Осем минути до момента, в който хеликоптерът трябваше или да се върне за тях, или да си тръгне. Забавеха ли се повече, нямаше да имат гориво за прибиране в базата. За рейнджърите беше нормално да работят така, но с някои неща можеше да се будалкаш само за своя сметка и возенето към дома беше едно от тях.

— Разбрано. Нападай уазките. Всичко с колела е твое.

— Разбрано, нападам.

Хеликоптерът се появи над платото, като навигационните му светлини мигаха, и се спусна на запад и надолу по каньона. Дрискол забеляза как картечарят на вратата завъртя миникартечницата. Обади се по радиото:

— Гомес, тръгвай с хората си нагоре по естакадата.

— Разбрано, шефе.

— Виждам целта — обади се пилотът. — Нападам…

Миникартечницата „Дилън М134“ откри огън, като огря борда на хеликоптера в оранжево зарево. Залпът продължи по-малко от две секунди, след което последва нов и още един и пилотът се обади отново:

— Целите унищожени.

Със скорострелност 3000 куршума в минута за тези пет секунди бяха вкарали двеста и петдесет куршума калибър 7,62 в приближаващите уазки. Хеликоптерът се появи отново, като мина странично над зоната за кацане и се приземи. Рампата за качване се спусна.

Гомес извика:

— Горе съм и наблюдавам, Санта.

— Разбрано. Идваме.

Дрискол даде заповед и отново останалите от екипа пресякоха по двойки каньона, като скачаха от едно прикритие до следващото. Последни минаха Дрискол и Тейт и се отправиха нагоре.

— Цел! — дочу сержантът в слушалката. Обаждаше се не някой от неговите хора, а човек от хеликоптера. — Откъм опашката, на седем часа!

От запад, от другата страна на платото, се дочу тракане на автоматично оръжие АК-47, на което бързо отговориха със стрелба от своите автомати М4.

Дрискол и Тейт достигнаха горния край на естакадата, залегнаха и пропълзяха последните няколко метра. На петдесет метра пред тях в един пролом и по билото се виждаха проблясъците от цеви. Сержантът преброи към двадесет. В тъмния каньон се появиха четири чифта фарове. Още уазки.

Обади се Питърсън:

— Ракетен снаряд…

От дясната им страна нещо профуча. Земята до хеликоптера изригна.

— Отмести се, отмести се — викна пилотът и направи нещо, което Дрискол не беше виждал. С абсолютна лекота отлепи машината от земята, спря на два метра във въздуха и се завъртя, за да насочи картечницата от вратата.

— Долу главите, долу главите!

Картечницата „Дилън“ откри огън по пролома и билото.

— Беглец! — дочу слабо Дрискол. — Отива на запад!

Осветен странично от трасиращите куршуми, все още завързаният им пленник се отдалечаваше, клатушкайки се, и отиваше към плитката долина. Тейт промърмори:

— На прицел ми е, Санта.

— Събори го.

Автоматът на Тейт изтрака тихо и пленникът падна. Стрелбата отсреща намаля, а после спря. Дрискол извика:

— Острие, има уазка в каньона. Двеста метра и наближава. Вдясно от теб.

— Разбрано — отговори пилотът и извъртя хеликоптера. Отново миникартечницата откри стрелба. Трябваха й само десет секунди. Прахта се разнесе и видяха две разбити коли.

— Преброй се — нареди Дрискол.

Не последва отговор.

— Преброй се! — повтори той.

Отговори му Колинс:

Двама убити, Санта, и двама ранени.

— Мамка му!

Пилотът се обади със спокоен глас, или поне така му се стори:

— Сърп, защо не се качвате на борда, та да си тръгваме, преди да ни свърши късметът, а?