Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (89)

89.

По-късно, когато говори с Хендли и Гренджър, Джак Райън-младши предпазливо избягваше да обясни дали е имал намерение само да нарани Емира или в разгара на битката е пропуснал целта. Всъщност и сам не знаеше със сигурност. В критичния момент приливът на адреналин във вените и биенето на сърцето сякаш едновременно удължаваха и скъсяваха възприятията му за времето. В главата му се бореха противоречиви мисли — „стреляй, спри Емира, като го убиеш“ или „стреляй, за да го раниш и да осигуриш информационна златна мина, но с риск той да успее да натисне бутона“.

Видял Джак пред себе си, изправен в тъмния тунел. Емира се беше поколебал само няколко секунди, преди отново да насочи вниманието си върху бомбата с широко отворени и трескави очи и преди пръстите му да заработят в отвореното табло на устройството. На Джак му трябваше още част от секундата, за да разбере, че човекът пред него не го е грижа дали ще живее или ще умре от куршум или от ядрен взрив, защото Емира се намираше тук, за да завърши свещената си задача.

Автоматът на Джак подскочи в ръката му и хвърли оранжев отблясък в тунела, а след затихването на звука и възвръщането на тъмнината той видя Емира да лежи по гръб с разперени ръце и с осветено от фенерчето лице. Видя и къде 7,62-милиметровият куршум от автомата бе влязъл под ъгъл в дясното бедро на Емира, преминал нагоре и пробил седалището му. След две бързи крачки напред с вдигнат и готов за стрелба автомат, Джак чу стъпки зад себе си и след миг Кларк и Чавес го дръпнаха назад…

Въпреки че щяха да открият причината чак на следващия ден, благодарение на прехванато от Службата за вътрешна сигурност съобщение, Кларк и хората му бяха излезли от входа на главния тунел със своята завързана и смълчана жертва, но там не ги посрещна шум от хеликоптери и сирени, а мъртвешка тишина. Точно както Кларк подозираше, маршрутът на техния хеликоптер по шосе 95 и навлизането във въздушното пространство над планината Юка не беше останало незабелязано от радарите около полигона на ВВС „Нелис“ и ядрения полигон „Невада“. Сигналът за тревога, който в нормалния случай би означавал идване на хеликоптери и охрана от базата на ВВС „Крийч“, се оказа блокиран заради пробната пратка от ядрената централа в Калауей. Оказа се, че някъде в неизбежния и често неразгадаем бюрократичен процес Министерството на енергетиката е забравило да предупреди ВВС, че са се отказали от хеликоптерния ескорт на камиона. За базата „Крийч“ отвлеченият ЕС-130, на който пристигнаха Кларк и екипът му, беше въздушното прикритие на пратката.

Дали от страх или от подозрение, че пътниците му наистина са добрите, Марти бе послушал заповедта на Кларк „да се навърта наоколо“ и беше изчакал в машината целият екип да пристигне тичешком по сервизния път. Двадесет и пет минути по-късно всички се намираха в „Парагон Еър“, където установиха, че Марти пак ги е послушал и е пазил радиомълчание.

— Надявам се, че няма да съжалявам за това — каза той, когато всички излязоха от машината.

— Може никога да не разбереш, но постъпи добре, приятелю — отговори му Кларк, след което избърса своя пистолет и го остави на пода пред пътническата седалка. — Дай ни един час време и викни полицията. Покажи им пистолета и ме опиши.

— Какво?

— Направи го. Така ще останеш извън затвора.

„Освен това не съм лесен за намиране“ — помисли си Кларк.

Двадесет минути след като тръгнаха от „Парагон Еър“, всички се върнаха в къщата на Емира, където паркираха в гаража и затвориха вратата зад себе си. Чавес и Джак влязоха да вземат Тарик, а Пастермак и Доминик изтеглиха Емира от задната седалка на колата и го проснаха на пода на гаража, където докторът коленичи и го огледа.

— Ще живее ли? — запита Кларк.

Пастермак разви бинта, завързан набързо преди тръгването от Юка, опипа плътта около напуканата входна рана, а после пъхна ръка под задника на Емира.

— Да — обяви докторът. — Според мен няма поразени артерии и кости. Кръвта се съсирва. Какъв е куршумът?

— Обикновен, седем и шестдесет и два милиметра.

— Добре. Без парченца. Ако няма инфекция, ще оцелее.

Кларк кимна.

— Дом, ти идваш с мен.

Двамата влязоха в къщата за нов оглед. През цялото време носеха ръкавици, но ФБР рано или късно щеше да дойде в тази къща и да намери улики там, където не би трябвало да съществуват.

Удовлетворен, Кларк кимна на Дом да се върне в колата, след това набра Колежа. След секунди се свърза с Хендли, Раундс и Гренджър на конферентен разговор. Кларк ги информира за всичко и каза:

— Имаме два избора — да го оставим анонимно пред стълбите на сградата „Хувър“ или да свършим всичко сами. Във всеки случай, колкото по-малко време стоим тук, толкова по-добре.

Линията остана тиха. Решението трябваше да вземе Хендли.

— Чакайте — отговори директорът на Колежа. Върна се след две минути.

— Идете обратно при гълфстрийма. Пилотът знае къде отивате.

Четиридесет минути по-късно пристигнаха на летището в Лас Вегас и спряха на асфалта до самолета, където ги посрещна и настани вторият пилот. След като излетяха, Кларк отново се обади на Хендли, който вече беше започнал сложния и деликатен процес по информирането на американското правителство, че в склада за ядрени отпадъци в планината Юка са проникнали терористи от Революционния съвет, които вече не са живи, и че портативната ядрена бомба, която оставиха след себе си, може и да е обезопасена, но е по-мъдро това устройство да бъде прибрано от службите за сигурност възможно най-бързо.

— Откъде знаеш, че от всичко това няма да пострадаме? — запита Кларк.

— Не знам, просто нямаме голям избор.

— Вярно е.

— Как е нашият пациент?

— Докторът почисти дупките, заши ги и го сложи на антибиотици. Състоянието му е стабилно, но изпитва адски болки. Джак вероятно го е оставил сакат завинаги.

— Това е най-малкият му проблем — отбеляза Хендли. — Говори ли?

— Не казва нито дума. Къде отиваме?

— На летище „Шарлотсвил Албемарл“. Ще ви посрещнат.

— И после къде? — настоя Кларк. Водеха най-издирвания терорист на света и колкото по-бързо намереха скривалище, в което да планират следващия си ход, толкова по-добре.

— На тихо място. Където доктор Пастермак ще може да работи.

Тези думи накараха Кларк да се усмихне.

След четири бързо преминали часа от излитането в Лас Вегас те кацнаха на единствената писта на летището в Шарлотсвил и самолетът спря на ВИП терминала. Точно както Хендли беше обещал, там ги чакаха два джипа „Шевролет“, които подкараха към сгъваемата стълба на самолета, завиха едновременно и я доближиха на заден ход. От пътническата врата на първата кола се показа Хендли и даде знак на Кларк и Джак, които седнаха отзад, а Карузо и Чавес, последвани от Пастермак, заведоха двамата си пленници във втората кола. След няколко минути напуснаха района на летището и се отправиха на север по шосе 29.

Хендли им обясни най-новите открития. От малкото, което Гавин Биъри беше успял да отдели от пороя кодирани електронни съобщения. Трета ескадрила за специални операции от базата на ВВС „Крийч“ отишла в Юка четиридесет минути след обаждането на Хендли. Два часа след това, като ясно доказателство, че всички от Министерство на енергетиката. Службата за вътрешна сигурност и ФБР са там, електронният трафик беше пресъхнал.

— Открили ли са къщата на Емира? — запита Джак.

— Още не.

— Скоро ще намерят и „Парагон Еър“ — каза Кларк. — Така че казвай, Гери. Къде отиваме?

— Имам няколко акра земя за отглеждане на коне и вила край Мидълбърг.

— Какво значи няколко?

— Тридесет. Трябва да ни стигнат.

Хендли погледна часовника си.

— Оборудването на доктор Пастермак трябва вече да е там.