Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (82)

82.

Джак и Кларк стигнаха на „Вирджиния Бийч“ за двадесет минути и намериха паркинг на една пряка оттам. Всички покупки на брата и сестрата Салим бяха направени в район от три преки оттук.

— Е, какво мислиш? — запита Джак, като излязоха.

— Взели са стая в хотела с нова карта, но са пазарували със старата. Отново ще се правим на шериф и заместника му и ще покажем снимките им.

Прекараха следващия час в обиколка по хотелите, като Джак ги отмяташе от списъка. Тъкмо влизаха в паркинга на „Холидей Ин“ на „Атлантик“ и 28 улица, когато Джак каза:

— Те са тук.

— Къде?

— Басейнът. На двата стола до трамплина.

— Виждам ги. Не спирай.

Влязоха в хотела. Кларк спря и се замисли.

— Помниш ли магазина за цветя, покрай който минахме на Двадесет и седма улица? Върни се там и купи маргаритки или нещо такова. И плик за картичка.

— Моля?

— Ще ти обясня. Не се връщай по същия път. Чакай ме на паркинга отзад.

Джак се върна след петнадесет минути. Откри Кларк на задния паркинг до голяма кофа за боклук.

— Взели са стая със същите малки имена, а фамилното им е Пасарибу. Стаята гледа на север, обратно на басейна.

— Значи намираме вратата и влизаме.

— Горе има камериерки. Цветята ще свършат по-добра работа.

Джак се качи първи, като носеше маргаритките. Кларк се изкачи по срещуположното стълбище и спря в горния му край, после се скри зад ъгъла. Когато Джак стигна стаята, спря и почука, почака десет секунди и почука отново. От четвъртата стая по-нататък излезе една камериерка и взе няколко хавлии от количката.

— Извинете ме, госпожице — каза Джак.

— Да, господине?

— Взех тези цветя за приятелката си. Трябва да се връщам в базата, но исках да й ги оставя. Проблемът е, че вече съм си върнал ключа. Можете ли да отворите вратата? Ще оставя цветята на леглото и излизам за пет секунди.

— Нямам право да…

— Пет секунди само.

След кратък размисъл жената каза:

— Е, добре.

Отвори вратата и отстъпи встрани.

— Благодаря — каза Джак.

При този сигнал Кларк се появи иззад ъгъла.

— Госпожо, госпожо…

— Да, господине?

— Трябват ми кърпи.

Кларк доближи количката и се зае да рови из нещата в нея, като събори няколко сапуна и бутилки шампоан на пода. Камериерката отиде при него.

— Оставете на мен, господине…

В стаята Джак остави цветята на леглото и се огледа. Ключ — карта, магнитна карта… Забеляза я на пепелника, взе я и отиде до вратата. Излезе от стаята и викна:

— Благодаря.

След това тръгна към стълбите. Кларк взе кърпите и тръгна в обратна посока, заобиколи до стълбището на Джак и се качи при него. Двамата изчакаха камериерката да се върне в стаята, която почистваше, след което отидоха до стаята на двамата индонезийци, опряха картата в ключалката и влязоха.

— Откъде знаеше за картата? — запита Джак.

— Винаги предлагат на двойките две карти и повечето хора ги носят със себе си, но не на басейна.

— Какво търсим?

— Кредитни и лични карти. А и всяко нещо, което ти хване окото.

Излязоха след три минути. Кларк набра Колежа, докато вървяха към колата.

— Имат още четири кредитни карти и по три паспорта — каза той на Рик Бел. Сега ти пращам информацията по имейл.

Освен новия хотел на „Вирджиния Бийч“, храната в „Макдоналдс“ и кафето в „Старбъкс“ двамата Салим имаха само още един разход — колата под наем от фирма „Бъджет“. Джак и Кларк се върнаха с колата си в „Холидей Ин“ и откриха наетия сребрист „Додж Интрепид“ на задния паркинг.

— Сега ще чакаме — каза Кларк.

Малко преди два следобед Ситра и Пурнома слязоха по стълбите в задната част на хотела и се качиха в колата си.

От „Вирджиния Бийч“ се качиха по шосе 264 в посока на изток, преминаха през Норфолк, после през Портсмут по шосе 460, преди да завият на север и да минат през тунела в Хамптън Роудс. От другата му страна отбиха по „Терминал авеню“, после поеха по „Джеферсън“ до парка „Кинг Линкълн“ в югоизточния край на Нюпорт Нюс. Кларк ги последва в паркинга и изчака да излязат от колата си и да тръгнат към парка. Оставиха ги да се отдалечат на стотина метра, след което излязоха, разделиха се и ги последваха.

Паркът се оказа дълъг само четвърт миля. Кларк и Джак се срещнаха по средата му, при баскетболните игрища, където деца играеха на гоненица.

— Какво правят, по дяволите? — запита Джак и огледа парка, от двете страни на който имаше вода. — Току-що се отказаха от столицата на сърфа във Вирджиния, за да дойдат тук?

— Не ми изглежда правилно — съгласи се Кларк.

Индонезийците стигнаха далечния край на парка, подобен на наконечника на стрела между плажа и „Джеферсън авеню“. Докато гледаха, момичето извади фотоапарат и се зае да снима — не океана, а от другата страна на шосето.

— Товарното пристанище — промърмори Кларк.

— Разузнават — съобщи той час по-късно на Хендли и останалите по телефона. Проследили бяха двамата до хотела и сега седяха на „Атлантик авеню“, на една пряка разстояние, откъдето виждаха всяка идваща и заминаваща кола.

— Пристанището в Нюпорт Нюс. Какво точно ги интересува не знам, но направиха много снимки.

— Има ли военни кораби там? Химикали, склад за гориво?

— Нищо — отговори Кларк. — Вече проверих. Предимно сандъци със сухи товари. Следим ги от сутринта. Освен на басейна и пристанището не са ходили никъде и никой не е идвал в стаята им.

— Ако проверяват цели — обади се Гренджър, — това може да продължи седмици. Не сме готови за продължително проследяване. Мисля да се обадим на ФБР и да им ги оставим.

— Дайте ни още един ден — каза Кларк. — Ако нищо не излезе, слагаме край и се прибираме.

В хотел „Кларидж Ин“ в Сейнт Джордж. Юта, Франк Уивър отмиваше под душа мръсотията от целия ден и предвкусваше минимаратона със сериите на „Закон и ред“ по телевизията, когато някой почука на вратата. Той се зави с хавлията и премина бос през стаята.

— Кой е?

— От рецепцията, господин Уивър. Имаме проблем с кредитната ви карта.

Уивър откачи верижката на вратата и я отвори малко. Вратата рязко отскочи и се тресна в стената. Влязоха двама мъже, единият от които затвори вратата, а другият стигна с две бързи крачки при Уивър, който опита да избяга, но недостатъчно бързо. Усети допира на нещо твърдо в корема си, после почувства удар като с чук, последван от втори. Почувства, че пада назад. Отскочи от ръба на леглото, изтърколи се и падна по гръб на пода. Вдигна глава и погледна гърдите си. От две дупки колкото гумичка за молив под гръдната му кост бликаше кръв. Човекът, който го застреля, се приближи и застана над него с крака от двете страни на гърдите му. Франк Уивър видя цевта на пистолета, която се спусна към лицето му, и стисна очи.