Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (41)

41.

Емира се питаше дали това не е грешка. На неговото ниво на оперативна отговорност нещата рядко биваха напълно ясни. Държавата не беше важна, но целта в нея имаше огромно или потенциално такова значение. Ефектът от нападението щеше да се разпространи като вълните в езерце, които доста бързо щяха да достигнат брега на истинската цел.

Имаше много притеснения за текущата операция, но командирът на място не влизаше в тях. Макар и амбициозен, Ибрахим действаше внимателно, акуратно и поддържаше малък и добре организиран във всяко отношение екип. Но пък истинското изпитание щеше да настъпи при задействането на плана, а това решение трябваше да вземе той. Всичко зависеше от избора на подходящия момент, както и от способността да насочи вниманието си върху „общата картина“, както казваха американците. На шахматната дъска се местеха няколко фигури едновременно, като всяка от тях трябваше да тръгне в правилната посока и с правилната скорост, за да не остане някой сам и без подкрепа. Ако това се случеше, цялата операция щеше да се провали и „Лотос“ да се срине. И вероятно той щеше да умре, преди операцията да стигне до завършек. Ако пък се движеше прекалено бързо, животът му също можеше да свърши преди края на операцията със същия резултат.

Затова позволи на Ибрахим да продължи разузнаването си на терен, но щеше да забави окончателното разрешение на операцията, докато не разбере как са разположени останалите късчета.

„И какво ще стане, ако Ибрахим успее? — запита се той. — Тогава какво? Кийлти ще реагира ли както очакваха?“ Според техния профил, наречен „КАСКАДА“, той трябваше да реагира точно така, но Емира отдавна знаеше, че трябва да се пази от капризите на човешкото съзнание.

КАСКАДА… подходящо име. Името и концепцията зад него го развеселяваха. Западните разузнавателни служби имаха психологически профили за него, даже той беше прочел един, затова се развличаше с мисълта, че основават най-амбициозната си операция на свой собствен профил.

Кийлти беше ненадминат политик, което в Америка се считаше за синоним на предводител. Не знаеше как и кога е започнало това невежество. Но не го беше грижа. Американците избираха сами политика, който най-добре се представяше като водач, без да питат дали образът отговаря на характера. КАСКАДА твърдеше, че не е така и Емира приемаше това. По-лошото или по-хубавото, зависи как го гледаш, се оказа, че Кийлти се е заобиколил с лицемери и подмазвачи, които по никакъв начин не допринасяха за реномето му.

И какво става, когато един слабохарактерен мъж е изправен пред серия катастрофи? Ами, разбира се, той се разпада, а с него и страната.

Обещаното корабче ги чакаше. Капитанът, местен рибар на име Пьотър Саличев, седеше на сгъваем стол в края на пустия пристан и пушеше лула. В черната студена вода се полюшваше дванадесетметровият британски траулер „Халматик“. Саличев изсумтя и стана на крака.

— Закъснявате — каза той, след което се качи на задната палуба.

— Лошо време — отговори Аднан. — Готов ли си?

— Иначе нямаше да съм тук.

По време на преговорите Саличев беше питал кои са те и защо искат да идат на острова, но Аднан, в ролята на заклет еколог, успя да отговаря само с намеци. Саличев бе вдигнал рамене в знак на съгласие, защото тук отдавна идваха много групи да изследват опустошенията от студената война. Стига да му плащаха и да не създаваха заплаха за него и корабчето му, Саличев с удоволствие можеше да закара всеки на онова забравено от бога място. Като беше казал на Аднан, глупостта е необяснимо нещо.

— По-малко е, отколкото си мислех — каза Аднан, загледан към корабчето.

— Ти боен кораб ли очакваше? Този е достатъчно здрав. Единственото хубаво нещо, което англичаните са направили, е това — „Халматик“. Обръщал ми се е с дъното нагоре и пак се изправя сам. Ти се тревожи за себе си. Хайде, тръгваме след десет минути.

Останалите от групата на Аднан свалиха нещата си от камиона и забързаха по пристана, за да натоварят всичко на задната палуба, а Саличев нареждаше с рязък тон кое къде и как да се постави. Като се увери, че всичко е наред. Саличев отвърза въжетата, стъпи на пристана и тласна корабчето настрани. След няколко секунди се озова в кабината, откъдето включи двигателя. С облак черен дим от изходящите тръби дизеловият двигател ревна и заработи, а водата зад кърмата закипя.

— Следваща спирка — викна Саличев през рамо — адът.

Два часа по-късно вдясно в леката мъгла се появиха южните части на островчето. Аднан стоеше по средата на корабчето и наблюдаваше острова с бинокъл. Саличев го беше уверил, че военните патрули не са проблем, а Аднан дори не виждаше никого.

— Там са — викна Саличев, — но не са чак толкова умни. Човек може да си сверява часовника по тях. Едни и същи маршрути всеки ден по едно и също време.

— А радар?

— Къде?

— На острова. Чух, че имало военновъздушна база…

Саличев се засмя.

— Ти говориш за Рогачево. Не, няма ги вече. Не стигат парите. Едно време имаше полк прехващачи, 641-ви мисля, но сега там седят само няколко товарни самолети и вертолети. А за патрулните кораби — те имат калпави навигационни системи и както казах, са предсказуеми. Стигнем ли на брега, сме в безопасност. Както се досещаш, те гледат да пазят дистанция.

Аднан знаеше причината за това. Неговите хора може и да не знаеха какво точно включва мисията им, нито какво е това място, но той знаеше всичко.

Нова земя наистина беше ад на земята. Според последното преброяване тук живееха 2500 души, предимно ненци и авари от градчето Белуша губа. Самият архипелаг всъщност имаше два големи острова — Северен и Южен, разделени от протока Маточкин шар.

Аднан мислеше колко е жалко, че светът знае за Нова земя само от годините на студената война. Руснаците и европейците знаеха за островите още от XI век, най-напред от новгородските търговци, а после и от постоянния низ изследователи — Уилоби, Баренц, Литке, Хъдсън… Всички те бяха идвали тук стотици години преди Съветите да анексират архипелага през 1954 г., да го преименуват на полигон Нова земя и да го разделят на зони: А — Чорная губа, Б — Маточкин шар, и В — Сухой нос, където през 1961 г. взривиха „Цар Бомба“ от 50 мегатона.

Откакто беше станал Нова земя, архипелагът представляваше полигон за почти триста ядрени взрива, последният от които през 1990 г. Оттогава за много хора значеше различни неща — интересно място, трагедия, мрачен спомен… А за бедното откъм пари в брой правителство на Русия след разпадането на СССР архипелагът стана сметището, на което изоставяха онова, което отвращаваше всички. „Но как казваха американците? — запита се Аднан. — А, да… Боклуците на един човек са съкровище за друг.“

Касиано виждаше, че се интересуват от новия тръбопровод. Къде пресича пътища, колко над земята се намира, колко опорни колони на миля има… Интересно искане и, разбира се, той щеше да положи максимални усилия, за да намери тази информация.

Интересуваха се и от влакове, което го озадачи. Истина е, че влакове идваха и заминаваха всеки ден, но влизането им се ограничаваше и следеше много строго. Ако искаха да влязат, имаше по-лесни начини. Но може би отговорът е другаде. Не се интересуваха от влаковете като начин за влизане, а като измервателен уред. Производителност на съоръжението се пазеше в строга тайна, но ако някой следеше идващите и излизащите влакове и знаеше каква е товароподемността им, можеше да се досети доста точно за каква производителност става дума.

„Много хитро“ — реши той. Пък и пасваше на онова, което знаеше за работодателите си. Казали му бяха, че конкуренцията е нещо здравословно и че не може да се направи нищо на едно новооткрито нефтено находище. Може само да се контролират цените и производителността и той подозираше, че работодателят му планира да стори точно това. Десетилетия вече страните от ОПЕК (ислямските държави) доставяха най-големите количества нефт в света и Касиано с удоволствие щеше да помогне за поддържането на това превъзходство.