Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (11)

11.

Тази сутрин сайтът XITS съдържаше прехванато криптирано съобщение, за което Колежа имаше ключ. Съдържанието беше възможно най-скучното — дотолкова, че не си струваше дори да се криптира. Нечия братовчедка имаше момиченце. Този текст, изглежда, беше код. По време на Втората световна война изразът „Столът е до стената“ служеше за известяване на френската съпротива да свърши нещо срещу окупационната германска армия. „Жан има дълги мустаци“ им казваше, че предстои дебаркирането на френския бряг, както и „С монотонна унесеност ранява сърцето ми“.

„Е, какво ли означава това?“ — зачуди се Джак. Може би някой наистина е родил момиче, но събитие като това не значеше много в арабската култура. Или пък е извършен голям (или малък) трансфер на пари, защото точно така оттук следяха действията на противника. Колежа елиминираше извършителите на такива трансфери. Един от тях се казваше Уда Бин Сали и умря в Лондон от същата писалка, с която Джак отстрани МоХа в Рим, защото беше научил, че последният е много лошо момче.

Нещо привлече погледа му. Списъкът на получателите на съобщението включваше твърде много френски адреси.

„Дали не се готви нещо?“ — замисли се той.

— Пак ли се хващаш за сламки? — запита го Рик Бел след десетина минути. Също като Джак, шефът на отдела за анализи в Колежа смяташе, че новината за бебето съвсем не е сериозен повод за вълнение.

— Какво ти остава, ако си в купата слама? — отвърна Джак. — Ако пренебрегнем бебето, вниманието се насочва единствено към някои банкови трансфери, но момчетата от долния етаж ги проучват сега.

— Има ли големи?

Райън поклати глава.

— Не, не се събира и половин милион евро. Пари за бонбонки. Сега ползват нова колекция кредитни карти. Та не можем да следим самолетните билети. Впрочем Бюрото се занимава с тези неща, доколкото това е възможно без нашата сбирка от шифрови ключове.

— А тя няма да ни е полезна още дълго време — предположи Бел. — Не след дълго ще сменят системата си за криптиране и ще трябва да започнем отново. Можем да се надяваме само, че няма да го сторят, преди да разкрием нещо важно. Друго има ли?

— Единствено въпроси от типа къде се крие Голямата птица. Никаква информация нямаме за това.

— Агенцията за национална сигурност следи всяка телефонна система в света. Дотолкова, че компютрите едва смогват. Искат да закупят два нови сървъра от „Сън Майкросистемс“. Ще ги получат тази седмица. В завода в Калифорния вече ги слагат в кашони.

— А случва ли се на Агенцията да й откажат нещо или да й намалят бюджета? — запита Райън.

— Нямам спомен — отвърна Бел. — Стига да си попълнят точно формулярите и да коленичат правилно пред комисиите в Конгреса.

Джак знаеше, че АНС винаги получаваше онова, което иска. А ЦРУ — не. Но пък Агенцията се ползваше с по-голямо доверие и не се набиваше толкова на очи. Ако изключим операция „Трейлблейзър“, разбира се. Скоро след 11 септември от АНС установиха, че технологията за прехващане на сигнали е печално ограничена за обема трафик, който трябваше не само да смели, но и да разпредели, и затова наеха една фирма от Сан Диего, САИК (Сайънс Апликейшън Интернешънъл Корпорейшън) да обнови системите във Форт Мийд. Проектът за 280 милиона долара, който отне 26 месеца и носеше името „Трейлблейзър“, не стигна доникъде. Затова възложиха на САИК договор за 360 милиона долара за системата заместител на „Трейлблейзър“. Това прахосване на пари и време наложи отсичането на няколко глави в АНС и навреди на иначе безупречния й имидж на Капитолийския хълм. Макар почти готова, системата „Езекют Локъс“ все още се намираше на бета етап и Агенцията започна да добавя към компютрите си за следене сървъри на „Сън“, които макар и мощни, вършеха толкова работа, колкото торба с пясък срещу цунами. Най-лошото се оказа, че когато системата „Езекют Локъс“ станеше готова, щеше да е остаряла заради новия свръхкомпютър на Ай Би Ем „Секвоя“.

Джак, който се смяташе за запознат с тези неща, считаше „Секвоя“ за невероятна. По-бърза от най-мощните пет суперкомпютъра в света, взети заедно, „Секвоя“ извършваше двадесет квадрилиона математически операции в секунда — а такава статистика можеше да се разбере само чрез опростяване: ако всеки един от 6,7 милиарда души на земята вземе калкулатор и заедно с останалите пресмята дадена задача двадесет и четири часа в денонощието всеки ден от годината, трябваше да работят над три века, за да свършат работата, която „Секвоя“ щеше да свърши за един час. Но тази система все още не беше готова за приемане — казваха, че се намира в 69 хладилника с площ над 280 квадратни метра.

„Колкото голяма двуетажна къща“ — помисли Джак. Зачуди се дали пускат туристи?

Бел запита:

— Е, защо според теб това е важно?

— Ами защо ти е да криптираш съобщение за раждане на дете? — отвърна Райън. — Освен това го разбихме с техния собствен ключ. Съгласен съм, лошите може да имат деца, но няма име нито на майката, нито на бащата, нито на детето. Твърде семпло.

— Така е — съгласи се Бел.

— И друго — в списъка на получателите има нов човек, който ползва различен интернет доставчик. Може би си струва да поразгледаме. Може да не е така внимателен и грижлив с парите, както другите.

До момента всичките им съобщения от „Френската връзка“ идваха от тайни интернет доставчици или еднократни акаунти за електронна поща, с призрачни податели, и тъй като адресите бяха задгранични, Колежа нямаше много възможности да надникне при тях. Ако французите участваха в схемата, Колежа просто можеше да влезе при доставчика на интернет и да си вземе необходимата информация. Най-малкото щяха да се сдобият с номера на кредитни карти, откъдето да получат адреса, на който всеки месец се праща сметката, стига картата да не е подсигурена с фалшиви бариери, но дори и в този случай щяха да започнат следене и да опитат да съберат необходимите късове информация. А теорията на пъзела твърди, че многото на брой малки късчета образуват голяма картина. Ако имаш късмет.

— Може да се наложи малко хакерство, но пък сигурно ще успеем да намерим достатъчно информация за новия.

— Струва си да опитаме — съгласи се Бел. — Действай.

За Ибрахим вестта за раждането се оказа щастлива изненада. В привидно безобидния й текст се криеха три послания: участието му в операция „Лотос“ преминаваше към следващата фаза, протоколите за комуникация щяха да се сменят и към него пътуваше куриер.

В този късен следобед Париж гъмжеше от коли. Времето беше приятно. Туристите — от Америка — се завръщаха за комерсиална радост и философско несъгласие на парижани, за да опитват храната и виното и да видят каквото има да се гледа. Мнозина пристигаха от Лондон с влак, но човек не можеше да ги познае по дрехите. Шофьорите на такси возеха клиенти насам-натам и им даваха безплатни уроци по произношение, докато мърмореха за малките бакшиши — американците поне разбираха от бакшиши, за разлика от повечето европейци.

Ибрахим Садих ал Адел се беше приспособил напълно. Говореше френски достатъчно добре, за да затрудни парижани да определят откъде е акцентът му, и се разхождаше като всеки друг местен, без да зяпа наоколо като маймуна в зоопарк. Странно, но най-много се дразнеше от жените. Те се фръцкаха толкова горделиво в модните си дрехи, често с красиви и скъпи кожени чантички в ръка, но с удобни ниски обувки, защото тук хората ходеха повече, отколкото се возеха. Садих смяташе, че го правят, за да парадират повече.

Денят в работата му премина нормално — продаваше филми на видеокасети и дискове, предимно американски филми с дублаж на френски или със субтитри, което пък позволяваше на клиентите му да пробват училищния си английски. (Колкото и да презираха французите Америка, филмът си е филм, а французите обичаха киното повече от всеки друг.)

Значи утре ще започне да събира екипа и да планира мисията, което беше лесно да се каже, но трудно да се свърши. Но той знаеше това, въпреки че трябваше да действа в апартамента, а не на терен. Част от работата можеше да се свърши в квартирата, по интернет, но само най-общите неща. Конкретните факти за целта можеха да станат ясни само на терена, но подготовката тук щеше да им спести ценно време в бъдеще. Част от организацията вече съществуваше и досега информаторът им изглеждаше сигурен и надежден.

Какво му трябваше за мисията? Хора. Вярващи. Четирима. Само толкова. Един трябваше да разбира от експлозиви. Непроследими коли — това, разбира се, не е проблем. Добри езикови умения. Трябваше да изглеждат по необходимия начин, което не е трудно предвид мястото на целта, където малко хора разбираха от цвят на кожата, а и самият той говореше английски без особен акцент, та и това нямаше да е проблем.

Но най-вече всеки член на екипа трябваше да е истински вярващ. Да желае да умре. Да желае да убива. Незапознатите смятаха, че първото е по-важно, но въпреки че доста хора искаха да се жертват, щеше да е много по-добре, ако го правят за каузата. Те считаха себе си за свети войни и мечтаеха за своите седемдесет и две девственици, но си оставаха младежи без особени перспективи, на които религията даваше път към величие, каквото иначе не можеха да постигнат. Всъщност поради наивността си не проумяваха дори и това. Но пък точно затова той беше водач, а те — последователи.