Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (16)

16.

Оперативникът лейтенант Павел Росикин отметна чаршафа — всъщност покривка за маса, която някой добър човек беше сложил върху тялото, и се загледа в лицето на вероятно поредната жертва на мафиотско убийство. А може би не. Въпреки посивялото лице на мъжа се виждаше ясно, че не е чеченец, което го изненада предвид мястото. Европоиден руснак. Интересно.

Куршумът беше влязъл в черепа малко над лявото ухо и на два сантиметра пред него, и излязъл… Росикин се приведе над масата, като внимаваше да не пипа нищо, освен покривката, и се взря в дясната страна на главата на убития, която лежеше на тапицирания горен ръб на сепарето. Ето. Изходна рана с размерите на яйце зад дясното ухо на мъжа. Кръвта и мозъкът, пръснати по стената отзад, съответстваха на траекторията на куршума, което означаваше, че убиецът би трябвало да стои… там. Пред кухненската врата. Точното разстояние щеше да определи съдебният лекар, но като погледна входящата рана, Росикин разбра, че не е стреляно отблизо. По кожата около раната нямаше нагар или точици барут. Самата рана представляваше идеален кръг, а това още веднъж изключваше изстрел отблизо, при който обикновено се получава характерно звездообразно разкъсване на кожата. Росикин запуши носа си заради фекалната смрад. Както при много от внезапно загиналите, червата и пикочният мехур на мъжа се бяха отпуснали. Следователят внимателно отметна палтото на мъжа, първо отляво, после отдясно, като потупваше джобовете за портфейл. Намери само сребърна химикалка, бяла кърпичка и допълнително копче от сако.

— От колко близо са стреляли според теб? — дочу глас следователят и се обърна.

Някогашният му партньор Генадий Алексеев стоеше на около метър от него с увиснала на усмихнатите устни цигара и с ръце в джобовете на коженото яке.

Над рамото на Алексеев, Росикин забеляза, че униформените милиционери са извели всички клиенти през предната врата. Очевидците пристъпваха наоколо и чакаха да ги разпитат. А служителите от ресторанта — четирима сервитьори, касиер и трима готвачи — седяха на празните маси и казваха имената си на друг милиционер.

Алексеев и Росикин работеха в Главното управление за борба с финансовите престъпления, което беше поделение на Криминалната милиция в Санкт Петербург. За разлика от повечето западни полицейски служби, руските оперативници нямаха постоянни партньори. Росикин не знаеше защо е така, но предполагаше, че е заради финансирането. Всичко беше свързано с парите — като се почне от това да имат всяка седмица служебна кола и се свърши с партньора.

— Теб ли определиха за случая? — запита Росикин.

— Обадиха ми се вкъщи. От какво разстояние? — повтори Алексеев.

— Половин до един метър. Лесен изстрел.

Росикин забеляза нещо на седалката зад задника на жертвата. Наведе се, за да огледа по-добре.

— Има пистолет — каза. — Полуавтоматичен. Изглежда е „Макаров“. Е, поне е направил опит. Ако е бил с една секунда по-бърз, може би…

— Ето ти един въпрос — прекъсна го Алексеев. — Би ли предпочел да си заминеш както нашият приятел тук, знаейки, че краят идва, или просто… бам? Край. Нищо.

— Господи, Генадий…

— Хайде де, кажи.

Росикин въздъхна.

— Ами, предпочитам да умра насън — на сто години и с Наталия в леглото.

— Павел, Павел… изобщо не ми отговаряш.

— Извинявай. Това не ми харесва. Нещо не е наред. Изглежда като стандартен удар на мафията, но пък жертвата определено не е стандартна — не и като за такова място.

— Или е бил много смел, или много глупав — отговори Алексеев.

— Или отчаян.

За да дойде в подобно място, жертвата, чистокръвен руснак, трябва да е търсел нещо повече от паница джепелгеш и ужасна музика с пондур, която напомняше на Павел за разгонена котка.

— Или истински гладен — добави Алексеев. — Може да е някакъв бос, а? Не ми изглежда познат, но сигурно го има в картотеката.

— Съмнявам се. Те не ходят никъде без малките си армии. Дори да е успял някой да се добере до него тук и да му пусне куршума от това разстояние, бодигардовете са щели да започнат адска престрелка. Всичко щеше да е изпонадупчено, а и телата щяха да са много повече. Не. Имаме само един куршум и един мъртвец. Съвсем предумишлена работа. Професионално изпълнена засада. Въпросът е кой е той и защо е достатъчно важен, та да го убиват?

— Е, от тези тук няма да получим отговори.

Росикин знаеше, че партньорът му е прав. Страхът от Общината или верността към нея смълчаваха дори най-услужливите. Сведенията от очевидците неизменно попадаха в една от три общи фрази: „не видях нищо“, „един с маска влезе тичешком, застреля човека и избяга — всичко стана толкова бързо…“ и любимата на Росикин: „Не говоря руски“.

И единственото вярно нещо щеше да е второто: „всичко стана толкова бързо“. Не че винеше някого. Червената мафия Братва (братството) или Общината, както я наричаха според вероизповеданието, нямаше равна по жестокост. Често пъти свидетелите и целите им семейства биваха белязани да умрат просто защото някакъв бос в някое тъмно подземие решава, че някой може да разкрие информация пред властите. И не ставаше въпрос за обикновено умиране. Мафията често проявяваше изобретателност и не бързаше по време на екзекуциите. Росикин се запита как ли би постъпил в подобни обстоятелства? Мафията може и да се въздържаше да убива служители на милицията — отразяваше се зле на бизнеса, — но имаше и такива случаи. Въоръжени и обучени, милиционерите можеха да се защитят, но какви шансове имаха средният гражданин, учителят, работникът в завода или счетоводителят? Никакви. Милицията нямаше нито пари, нито хора за защита на всеки свидетел и средностатистическият гражданин го знаеше, поради което си държеше устата затворена и свеждаше глава. Дори и сега някои от клиентите на ресторанта изпитваха ужасен страх за живота си просто защото са се намирали на неправилното място в неподходящ момент. Цяло чудо беше, че подобни заведения изобщо успяват да оцеляват.

Според Росикин именно този страх караше хората да тъгуват по старото време, да желаят възвръщането на сталинския контрол върху страната, а Путин до голяма степен вършеше точно това със своите „реформаторски програми“. Средно положение нямаше. Докато в Русия има политическа свобода, права на личността и свободен пазар, ще има престъпност — голяма и малка, каквато е имало и по времето на Сталин. Но този довод не струваше много. Комунистите хардлайнери и ултранационалистите оплюваха демокрацията и капитализма, но забравяха или пренебрегваха факта, че железният юмрук, с който се контролираше Съветска Русия, имаше много висока цена. Как казваха древните? Трудностите скъсяват паметта? Бащата на Росикин, якут от рибарско селище, имаше собствено виждане по въпроса: „Ако жена ти е опърничава, дори и най-грозното бивше гадже изглежда привлекателно“. А следователят знаеше, че Съветска Русия е точно това — грозно бивше гадже. Имаше плюсове, но нищо особено, че да желаеш да се събереш с него. За съжаление много от съгражданите му не споделяха това мнение — към четиридесет процента според последните анкети, колкото и съмнителни да изглеждаха те. Или пък може би Алексеев имаше право, като го обвини веднъж в кривоглед оптимизъм. Или май ставаше дума за „сляп оптимизъм“?

Росикин се загледа през витрината на ресторанта към клиентите, които с мрачни лица стояха на групички във вечерния студ и издишаха малки облачета пара, и се запита дали всъщност оптимизмът му е неоснователен. От тридесетината души в ресторанта, видели преди не повече от двадесет минути как пръсват нечий череп, сигурно никой нямаше да вдигне и пръст, за да помогне да хванат убиеца.

— Истина е, но човек никога не знае — отговори той. — По-добре да питаш и да се изненадаш, нали?

Алексеев сви рамене и се усмихна така, както могат само руските фаталисти. Какво можеше да стори? Със спокойствие, вечно като цигарата между устните му, той не се вълнуваше от нищо.

Но пък от време на време свидетелите изпускаха по някой полезен детайл, за който следователите можеха да се хванат, по-често обаче сведенията бяха неясни или противоречиви, или и двете, и можеше да се работи само с онова, което научаваха от тялото или телата.

— От друга страна — продължи Росикин, — без излишната информация от свидетелите няма да ни чакат четири славни часа бумащина и лошо кафе.

— Четири часа ли? Де този късмет.

— По дяволите, къде е съдебният лекар?

Докато жертвата не бъде официално призната за мъртва, тялото оставаше на място с вперени в тавана безжизнени и изцъклени очи.

— Пътува насам — отговори Алексеев. — Проверих, преди да дойда. Тежка вечер.

Росикин се наведе, вмъкна показалеца си в скобата пред спусъка на пистолета и го вдигна от седалката.

— Деветмилиметров.

Извади пълнителя и дръпна затвора. Патронът изхвърча от цевта и издрънча на пода.

— Аха, очаквал е нещо. Липсват ли патрони?

Росикин поклати глава и помириса цевта.

— Подозирам, че всичко е станало много бързо. Пистолетът е чистен скоро. Я, дявол да ме вземе… Виж ти, серийният номер не е изтрит, Генадий.

— Чудесата никога не свършват, а?

Лошите често заличаваха серийните номера на оръжието си, но рядко написваха нови върху тях. Ако случаят тук беше такъв, номерът на този пистолет „Макаров“ можеше да ги отведе нанякъде. Абсурден оптимизъм.

„И вероятно неоснователен“ — припомни си Росикин.

Както често става в случаите с убийства на Запад или в Москва, лейтенант Росикин и Алексеев нямаше да научат много от хората, присъствали в ресторанта по време на убийството, нито пък от разговорите с живеещите наблизо. Чеченската общност беше плътно споена, не вярваше на милицията и силно се страхуваше от Общината. И съвсем основателно. Бруталността им нямаше граници. Един свидетел би заплатил не само със собствения си живот, но и с живота на семейството си, като вероятно щяха да го накарат да гледа представлението, преди да го убият. Перспективата да гледаш как режат децата ти с трион затягаше хлабавите устни. Въпреки това Росикин нямаше избор — трябваше да вземе показания, колкото и непродуктивни да са те, и да проследи нишките, колкото и илюзорни да са.

Щяха старателно да работят по убийството, но накрая и малкото следи щяха да се изпарят, а следователите да прекратят делото. Росикин изгледа тъжно жертвата.

— Съжалявам, приятел.