Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (91)

Епилог

Национално гробище „Арлингтън“.

Въпреки че екипът от Тайната служба за охрана на Джак Райън-старши изключваше всякакви притеснения за непозволено фотографиране, повечето членове на Колежа — Гери Хендли, Том Дейвис, Джери Раундс, Рик Бел, Пит Алекзандър, Сам Гренджър и Гавин Биъри — дойдоха няколко минути по-рано в три отделни коли. Чавес и Кларк пристигнаха в четвърта кола с наскоро пенсионирания и новоназначен Сам Дрискол, който прекарваше половината от времето си в Колежа, за да се ориентира, а другата половина — в търсене на къща и лечение в болницата „Джон Хопкинс“. Той може и да не познаваше лично загиналия Карузо, може и да не бяха кръвни роднини, но за Дрискол, войник до мозъка на костите си, Брайън оставаше брат по оръжие.

— Идват — промърмори Чавес на групата и кимна към пътя.

Съгласно обичая на Морската пехота семейството на Брайън, заедно с Доминик, пристигна с първата лимузина и спря зад катафалката, където взвод от осем морски пехотинци стоеше мирно с насочени напред погледи и безизразни лица. Малко по-късно се появи втора лимузина, в която идваше семейството на Райън, и спря плавно. Специален агент Андреа Прайс-О’Дей кимна, нейните хора отвориха задните врати на двете лимузини и пътниците им излязоха.

Гери Хендли и Джон Кларк застанаха един до друг при гроба и наблюдаваха как морските пехотинци сериозно и плавно свалят обвития в знамето ковчег от катафалката и след това застават зад свещеника, за да минат през зелената ливада.

— Почвам да осъзнавам какво става — промърмори шефът на Колежа.

— Да — съгласи се Кларк. Изминали бяха шест дни от събитията в планината Юка и четири, откакто върнаха тялото на Брайън от Триполи. Едва сега имаха възможност да обмислят всичко, което се беше случило оттогава насам. Колежа успя да спечели голяма победа за страната си, но на висока цена.

Валелият цяла сутрин дъжд беше спрял преди час и редиците яркобели надгробни камъни сякаш сияеха под обедното слънце. Успоредно на носачите на ковчега маршируваше оркестър от Морската пехота и биеше барабан в траурен ритъм.

Ковчегът наближи гроба и семейството зае местата си. Командирът на ескорта от морски пехотинци заповяда тихо:

— Мирно… За почест… Свободно.

По искане на Доминик свещеникът съкрати службата.

— Ескорт… Мирно! За почест…

Последва химнът на Морската пехота и залпове от пушките, които стрелците изпълниха с точни като на робот движения до последния патрон. В затихващото ехо от изстрелите тръбачът изсвири отбой, докато бойците сгънат внимателно флага на Брайън и го предадат на семейство Карузо. След това оркестърът изсвири химна на Морската пехота „Вечни отче, силните спаси“.

С това погребението приключи.

 

 

На следващата сутрин, в понеделник, Колежа възобнови работата си, но с предсказуемо помрачено настроение. В дните преди погребението всички бяха написали и представили своите отчети, но сега за първи път членовете на бившата група „Кралски ловец“ се събираха за разбор. По мълчаливо съгласие в стаята имаше един празен стол за Брайън.

Отговорът на въпроса „Защо?“ на Джак изненада всички. Всъщност Емира имаше големи очаквания за операция „Лотос“. Нападенията в сърцето на страната и несполучилият инцидент с кораба „Лосан“ представляваха само отклоняващи вниманието удари, а детонацията в планината Юка трябваше да стане ъперкътът, който да разбуди спящия великан. С неспособен и негативно настроен лидер като Едуард Кийлти, ФБР и ЦРУ щяха да открият виновниците за нападенията, но всъщност ги очакваха внимателно изградени и съвсем подходящи легенди, които в крайна сметка щяха да ги отведат на прага на разузнавателната служба на Пакистан и радикално настроеният главен щаб на пакистанската армия, за които отдавна се знаеше, че не са от най-ентусиазираните поддръжници на войната срещу тероризма.

Както с право Съединените щати бяха нападнали Афганистан след единадесети септември, и сега щяха да реагират бързо и открито и да разширят военните си операции на изток в планините Сафед Кох и Хиндукуш. Неизбежното дестабилизиране на Пакистан — почти напълно фалирала страна — според Емира щеше да създаде вакуум във властта, който Революционният съвет „Умаяд“ трябваше да запълни и да поеме контрола над значителния ядрен арсенал на страната.

— Не е невъзможно — каза Раундс. — В най-лошия сценарий планът им успява; а в най-добрия ние отиваме с мощно присъствие, може би четири пъти повече от сегашното.

— И затъваме там две десетилетия — добави Кларк.

— А ние мислехме, че Ирак е страната плакат за набиране на бойци… — обади се Чавес.

— Емира и Революционният съвет печелят във всеки от случаите — добави Джак.

— Казах на Върнър да се поразрови в легендите. Той ще разбере всичко — обади се Доминик Карузо. — Въпросът е дали това копеле не е замислило и нещо друго?

Сякаш нарочно, телефонът на Хендли иззвъня. Той го вдигна и след малко каза:

— Да се качва.

Затвори и обяви на групата:

— Май един от въпросите отпада.

Мери Пат Фоли се появи на вратата след шестдесет секунди. След размяната на поздрави тя сложи един кафяв плик на масата пред Хендли, който го отвори и се зачете.

Мери Пат седна до Сам Дрискол.

— „Колаж“ най-после има отговор за твоята пясъчна маса.

— Без майтап?

— Я да позная — каза Чавес. — Нищо ново — планината Юка.

— Не — отговори Хендли. Бутна папката към Кларк и Джак, които я разгледаха заедно. Джак вдигна очи към Мери Пат.

— Сигурна ли си, че това е вярно?

— Компютърът предъвка данните десетина пъти. Получихме осемдесет и две идеални географски съвпадения.

— Казвайте за какво става дума — настоя Доминик.

— Киргизстан — отвърна Кларк, без да вдига очи от папката.

— И какво, по дяволите, иска Емира от Киргизстан? — запита Чавес.

Гери Хендли отговори:

— Това е големият въпрос. Сега трябва да търсим отговора.

 

 

Срещата продължи още един час. В единадесет Джак реши да излезе за обяд и замина с колата си в „Перегрин Клиф“. Когато стъпи на верандата, Андреа Прайс-О’Дей му отвори вратата.

— Ето на това му викам обслужване — каза Джак. — Как е?

— Както винаги. Съжалявам за братовчед ти.

Джак кимна.

— Благодаря. Къде е тате?

— В кабинета си. Пише — подчерта жената.

— Ще почукам внимателно.

Така и направи, но за негова изненада баща му каза ведро:

— Влизай.

Джак седна и почака няколко секунди баща му да завърши едно изречение на клавиатурата. Райън-старши се завъртя със стола си и се усмихна.

— Как си?

— Добре. Ти свършваш ли вече? — запита синът му, като кимна към автобиографията на монитора.

— Виждам светлината в края на тунела. След това ще оставя малко нещата да се поохладят и ще започна отново. Ти беше на работа тази сутрин, нали?

— Да. Правихме разбор.

— Какви са последните новини?

— В ръцете на ФБР е. Само толкова знаем. И може да не научим нищо повече.

— Ще го пречупят — предсказа Райън-старши. — Може да минат няколко седмици, но ще стане.

— Откъде знаеш?

— Той е страхливец, сине. Повечето от тях са такива. Ще се перчи, но няма да издържи. Трябва да говорим за нещо с теб. Кийлти вече свали ръкавиците.

— Търси мръсотия, така ли?

Бившият президент кимна.

— Арни души наоколо, но, изглежда, хората на Кийлти говорят за незаконно шпиониране. Следващата седмица може и да излезе една статия във „Вашингтон Поуст“.

— Незаконно шпиониране — повтори Джак. — Доста напомня за Колежа. Дали те…

— Рано е да се каже. Може би. Ако е така, ще се възползват от тази новина и ще опитат да ни взривят още преди да е започнало състезанието.

— Какво можем да направим?

— Не ние, синко — нежно отговори Райън и се усмихна. — Аз ще се оправя.

— Не изглеждаш разтревожен. Това ме тревожи.

— Става дума за политика. Нищо повече. Нещата ще станат грозни, но дните на Кийлти са преброени. Единственият въпрос е колко време ще му трябва, за да го разбере. Ще ти кажа какво ме тревожи истински.

— Какво?

— Че ще трябва да кажа на майка ти какво работиш.

— Ах, мамка му.

— Ако Колежа бъде разкрит и тя прочете във вестника за това или й го каже някой репортер, ще ни навре на кучето в задника.

— И какво да правим?

— Ще говорим неясно. Аз ще се оправям с частта за Колежа. Ти й кажи какво правиш там.

— Но не всичко, нали? Не и за работата на терен.

— Не.

— По-добре е и на теб да не казвам, а?

Бащата кимна.

— А ако пита? — зачуди се Джак.

— Няма. Твърде умна е, за да задава такива въпроси.

— Но да знаеш, тате, не изгарям от желание да говоря с нея. Няма да остане доволна.

— Слабо казано. Но по-добре сега, отколкото по-късно. Вярвай ми.

Джак Райън-младши помисли над думите на баща си и сви рамене.

— Добре.

Райън стана и тупна сина си по рамото.

— Хайде да застанем заедно срещу огъня.