Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (43)

43.

— Добре, хора, време е да променим играта — обяви Гери Хендли, като влезе в залата и си намери стол.

Течеше поредната сутрин в Колежа и масата беше отрупана с кани димящо кафе и чинии със сладкиши и понички. Джак си наля чаша кафе, взе една поничка и си намери празно място до масата. Присъстваха и Джери Раундс, шеф на аналитичния и разузнавателен отдел; Сам Гренджър, шеф на оперативния отдел; Кларк и Чавес и братята Карузо.

— Време е да се съсредоточим. От този момент всеки в тази стая ще се занимава само с Емира и Революционния съвет „Умаяд“, освен мен, Сам и Джери, разбира се. Ние ще се грижим за лампите и ще осигуряваме пресни понички, но останалите трябва да прехвърлите работата си на други. Ние ще живеем, дишаме и ядем с мисълта за Емира двадесет и четири часа всеки ден, докато не го заловим или не умре.

— Супер? — каза Брайън Карузо и всички се засмяха.

— За тази цел дадохме подходящо име на тази група — Кралски ловец. Емира се мисли за крал. Е, добре. Ще го ловим. От този момент работното ви място е тук и всички врати са отворени — моята, на Сам и на Джери.

„Майчице. Това пък защо?“ — помисли Джак.

— Да започнем от началото. Дом и Брайън търсеха следи в Швеция — каза Хендли и обясни как Джак откри прехванатото съобщение между ФБР и Службата за вътрешна сигурност за „Хласек Еър“.

Ще теглим тази нишка, но досега нищо не излиза. Механикът се предал на шведската национална полиция, обаче няма какво да ни даде. Плащане в брой, малко работа по един приемо-предавател и чартърен полет, пълен с хора от Близкия изток може би.

„Кралски ловец“ — продължи Хендли. — Ако имате идея, кажете я. Ако искате да пробвате нещо ново, питайте. Ако искате да обсъждате или да си играете на сценарии, събирайте се и го правете. Единствените тъпи въпроси или идеи са онези, които не задаваме и не показваме. Ставаме различни. Забравете как вършим нещата тук и започнете да мислите извън матрицата. Можете да си заложите задника, че Емира мисли точно така. Е, въпроси?

— Да — каза Доминик Карузо. — Защо е тази промяна?

— Дадоха ми добър съвет неотдавна.

Джак забеляза как Хендли погледна Джон Кларк съвсем бегло и всичко стана ясно.

— Твърде малки сме, за да работим като бюрокрация — добави Джери Раундс. — Ние тримата ще идваме тук редовно, за да сме сигурни, че не се отклоняваме, но в крайна сметка нещата са следните: Емира е изключителен характер и трябва да си променим тактиката по съответния начин.

— Какво значи това за оперативната страна на нещата? — запита Чавес.

Сам Гренджър отговори:

— Повече бизнес, надяваме се. Много от новите неща, които ще генерираме, няма да бъдат проверими хипотетично. Това означава вдигане на шум и следване на улики. Доста от тази дейност може да е за отрепки, но се прибавя към другата. Не ме разбирайте погрешно, ние всички обичаме финалната права, но без да се спъваме пред нея. Трябва да работиш за другите.

— Кога започваме? — запита Джак.

— Сега — отговори Хендли. — Първа точка от дневния ред е да се убедим, че сме на една вълна. Нека кажем какво знаем, какво подозираме и какво още трябва да открием.

Хендли погледна часовника си.

— Ще прекъснем за обяд и после се срещаме тук.

 

 

Джак надникна в офиса на Кларк.

— Не знам как го направи, Джон, но определено привлече вниманието на Хендли.

Кларк поклати глава.

— Не съм правил нищо, а само го подтикнах натам, накъдето и без това отиваше. Умен е. Щеше сам да стигне до този извод. Влизай. Имаш ли минутка да седнеш?

— Да.

Джак седна срещу него на бюрото.

— Чувам, че искаш да си пооцапаш ръцете.

— Какво? О, да. Казал ти е, а?

— Помоли ме да те обучавам.

— Нямам нищо против. Абсолютно нищо.

— Защо искаш такова нещо, Джак?

— Хендли не ти ли каза…

— Искам да го чуя от теб.

Джак се размърда на стола си.

— Джон, всеки ден седя тук, чета пощата, опитвам да проумея информацията, която може и да е от някакво или от никакво значение, и да, знам, че тази работа е важна и трябва да се свърши, но искам да правя нещо, нали разбираш?

Кларк кимна.

— Като МоХа.

— Да.

— Нещата невинаги са така чисти.

— Знам.

— Наистина ли? Аз съм ги правил тези неща, Джак, лице в лице и в ръкопашен бой. Повечето пъти нещата са грозни и мърляви и не се забравят. Лицата избледняват, както и местата и обстоятелствата, но деянието остава. Ако не си готов за това, то ще те изяде.

Джак си пое дълбоко дъх, като гледаше към пода. Беше ли готов? Схващаше какво му казва Кларк, но в този момент всичко изглеждаше абстрактно. Знаеше, че не е както във филмите или в романите, но нямаше полза да знаеш на какво не прилича едно нещо — също като да опишеш червения цвят като нещо, което не е синьо. Нямаше отправна точка или почти нямаше. Все пак беше срещнал МоХа.

Сякаш разгадал мислите му, Кларк каза:

— И знай, Джак, че МоХа е аномалия. Ти си се случил там, нямал си възможност да мислиш и си знаел със сигурност, че онзи е лош. Но невинаги е така чисто и ясно. Всъщност рядко е така. Ще трябва да свикнеш с несигурност. Можеш ли го?

— Да ти кажа истината, Джон, не знам. Знам, че това не е верният отговор, но…

— Всъщност точно това е верният отговор.

— Моля?

— Когато ме приемаха за базово обучение по диверсионни действия, всички се срещаха с психолог. Аз чаках във фоайето и мой приятел излезе от стаята. Попитах го как е вътре. Каза, че докторът го питал дали може да убие човек. Моят приятел, който гореше от желание да рита задници, казал „и още как, по дяволите“. Когато дойде моят ред и докторът ми зададе същия въпрос, му казах, мисля, че ще мога, но не съм сто процента сигурен. Единия от нас двамата го приеха, другия — не.

„Дявол да ме вземе“ — помисли си Джак.

Не можеше лесно да си представи Джон Кларк като новобранец, а не като оператор с ранг на полубог. Е, всички започват отнякъде.

Кларк продължи:

— Покажи ми човек, който отговаря с „И още как, по дяволите“ на подобни въпроси и аз ще ти покажа откачалка, лъжец или човек, който не е обмислил отговора си достатъчно добре. Всъщност питай Динг някой път. Когато за първи път трябвало да убие човек, имал големи колебания чак до момента, в който натиснал спусъка. Знаел е, че го може, и е имал деветдесет и девет процента увереност, че ще го направи, но докато не го направил, в главата му се обаждало едно гласче.

— А ти?

— Същото.

— Трудно ми е да го повярвам — отговори Джак.

— Повярвай.

— Та какво казваш? Че трябва да си стоя над клавиатурата и компютърния екран?

— Това е твой избор. Аз само искам да съм сигурен, че си наясно. Ако не си, значи си опасен за себе си и за всички други.

— Добре.

— И още нещо. Искам да помислиш как ще го кажеш на баща ти.

— Господи, шегуваш ли се?

— Не. Аз ще пазя тайната, Джак, защото си зрял човек и изборът си е твой, но май е време да тръгнеш сам и не можеш да го сториш, ако те е страх да се изправиш пред баща си. Дотогава няма да си самостоятелен.

— Не ме жалиш, а?

Кларк се усмихна.

— Това напоследък го чувам доста.

Погледна часовника си.

— Време е да тръгваме. Помисли още един ден — за двете неща. Ако тогава още искаш, ще те уча на каквото мога.

 

 

Човекът на Мери Пат в Леголенд — централата на английската Тайна разузнавателна служба във Воксхол Крос на река Темза, носеща неофициалното име Леголенд или Вавилон заради насечената си като на зикурат^[1] архитектура — беше предложил само едно име в отговор на въпроса й. Каза й, че Найджъл Емблинг е пенсионирано старо куче с опит от Афганистан и околните страни и че е забравил повече неща, отколкото хората знаеха за района. Мери Пат смяташе, че англичаните имат активни агенти там, но не знаеше със сигурност дали Емблинг е такъв. Вероятно не е. Нейният въпрос, отправен по неофициални канали, със сигурност даваше на контакта да разбере, че тя действа малко непозволено и в този случай неговите шефове нямаше да му се зарадват, че дава името на истински агент.

Разбира се, да имаш контакт означаваше само половината битка. Емблинг беше стар и със сигурност не на възраст като за полеви агент, което значеше, че ще трябва да пратят друг да върши физическата работа. Мери Пат не трябваше да мисли дълго по този въпрос. Незабавно в мислите й изплуваха две имена и ако можеше да се вярва на слухове, тези индивиди можеше и да се заинтересуват от малко работа на хонорар. Центърът за борба с тероризма разполагаше с определени средства и двамата с Бен Марголин смятаха, че разходът си струва.

Две обаждания по телефона потвърдиха слуховете, а още две осигуриха настоящия телефонен номер.

 

 

Мобилният телефон на Кларк, поставен в горното чекмедже на бюрото, звънна веднъж, после още веднъж. Кларк го вдигна на третото позвъняване.

— Ало.

— Джон, обажда се Мери Пат Фоли.

— Здравей, Мери Пат. Ти си в списъка на хората, на които трябва да се обадя.

— Така ли?

— Аз и Динг тъкмо свършихме престоя си в „Дъга“. Искахме да се обадим и да ти кажем „здравей“.

— Искаш ли да го сториш лично? Имам нещо за теб.

Вътрешният радар на Кларк подаде сигнал.

— Добре. Кога и къде?

— Възможно най-бързо.

Кларк погледна часовника си.

Мога да изляза на обяд веднага.

— Добре. Знаеш ли „Хъкс“ в Гейнсвил?

— Да, на излизане от пътя за Литън Хол.

— Точно така. Ще те чакам там.

Кларк угаси компютъра, след което тръгна към кабинета на Сам Гренджър. Разказа му за телефонното обаждане.

— Предполагам, че не е официален обяд — каза Гренджър.

— Съмнявам се. Тя говореше с онзи, игривия глас.

— Знае ли, че те махнаха от Управлението?

— Малко неща й убягват.

Гренджър помисли над думите му.

— Добре, обади се, когато се върнеш.

 

 

Кларк беше минавал край ресторант „Хъкс“, но без да влиза. Знаеше от познати, че там правят най-добрите пайове във Вирджиния. „Не че това се познава отвън“ — каза си той, когато спря на диагоналното паркинг място пред ресторанта. От двете страни на вратата с избледнял навес в червено и бяло имаше два големи прозореца. Една неонова лампа във витрината рекламираше думата „гадно“. „Лоша поличба ли е това? — запита се Кларк. — Вероятно не.“

Всъщност имаше само хубави спомени от Гейнсвил, от неговите улици, от обучението на служители от ЦРУ в техниките за наблюдение и контранаблюдение. Човек можеше да учи само донякъде в класната стая в Кемп Пери. Гражданите на Гейнсвил и на още няколко други градове в Мериленд и Вирджиния не знаеха, че във всеки момент по улиците им се разхождат шпиони, които играят на оцеляване, преди да излязат в реалния свят.

Натисна вратата и видя Мери Пат на стол до тезгяха. Прегърнаха се и Кларк седна. Един едър мъж с оредяваща червена коса и оцапани с брашно ръце приближи към тях.

— Какво мога да ви донеса?

— Ябълков — каза Мери Пат без колебание. — За вкъщи.

Кларк сви рамене и поръча същото.

— Как е Ед?

— Добре. Мисля, че го друса треска. Пише книга.

— Браво на него.

Когато пайовете пристигнаха, тя запита:

— Разхожда ли ти се?

— Да.

Навън тръгнаха, разговаряйки, по тротоара и стигнаха до голям парк със зелена трева и спретнат жив плет.

Намериха свободна маса и седнаха.

— Имам проблем, Джон — каза Мери Пат след няколко хапки пай. — Мисля, че вие с Динг сте в състояние да помогнете.

— Ако можем. Но всичко по реда си. Знаеш, че ние…

— Да, чух. Съжалявам. Познавам Чарлс Съмнър Олдън. Той е задник.

— Май в Ленгли тези неща се случват доста често напоследък.

— За съжаление си прав. Там сме като в Средновековието. Кажи ми какво мислиш за Пакистан?

— Приятно място за разходка — каза Кларк с усмивка.

Мери Пат се засмя.

— Става дума за проста операция, за пет или шест дни. Трябва да проверим едни неща, но нямаме човек на място или поне не такъв, когото можем да използваме. Новата администрация опразва оперативния отдел като при пожар. Имаме човек, един англичанин, който познава района, но малко е попрехвърлил силните си години.

— Какви неща трябва да проверявате?

— Става дума за събиране на данни. На крака.

— Допускам, че говорим за нещо, свързано с голямата риба.

Мери Пат отговори с кимване.

— И вече сте опитвали да уредите въпроса чрез Ленгли?

Ново кимване. Кларк си пое дъх и въздъхна.

— Тук май рискуваш много.

— Да, но така ще спечеля.

— За кога ти трябвам?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Необходимо ми е време — този следобед.

 

 

Върна се в Кампуса след час. Намери Гренджър в кабинета на Хендли. Почука по касата на вратата, изчака Хендли да му махне с ръка да влезе и седна.

— Сам ми каза — започна Хендли. — Опита ли пая?

— Може и да не е най-добрият, но е съвсем близо до него. Тя иска да ме прати по работа в Пакистан.

Кларк описа разговора.

— Е, по дяволите — каза Гренджър. — Тя е от Националния център за борба с тероризма, та не е много трудно да прецени човек какво търсят. Ти какво й каза?

— Че ще й се обадя, за да дам отговор. Всъщност отговорът е ясен, но ето проблема: ако се заемем със задачата, не искам да я държа на тъмно.

— За Колежа ли? — запита Гренджър. — Аз не…

— Съжалявам — прекъсна го Кларк. — Двамата с Мери Пат се знаем от много време и тя поема големи рискове за тази задача. Няма да я разигравам. Вижте, вие я познавате и знаете какво мисли за нея Джак Райън. Ако това не е достатъчно, не знам кое е.

Хендли помисли над думите му половин минута, а после кимна.

— Добре. Но стъпвай предпазливо. За кога ще й трябваш?

— За вчера, струва ми се — отвърна Кларк.