Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (19)

19.

Както се очакваше, чертежите не пристигнаха до час, а почти след два часа и Кларк, Стенли и Чавес успяха да ги разгънат и да видят за първи път какво им предстои едва деветдесет минути преди залеза.

— По дяволите — изръмжа Стенли.

Чертежите не бяха оригиналите на архитекта, а по-скоро слепено с тиксо фотокопие на фотокопие. Много от бележките изглеждаха напълно размазани.

— О, господи… — обади се Ричардс, като надникна над раменете им. — Съжалявам. Те казаха…

— Не си виновен ти — отговори с равен глас Кларк. — Игрички. Но ще се справим.

Е, „Дъга“ поне можеха много добре да се адаптират и да импровизират. Лошите чертежи са просто друга форма на недостатъчна информация — никаква новост за бойците. Освен това разузнавателната служба на добрия полковник беше отказала на шведите чертежите за собствената им шибана сграда, та и те имаха същия късмет.

Имаше и добра новина — сградата на посолството нямаше мазе, а етажите изглеждаха относително открити. Без насечени коридори и малки помещения, заради които почистването се превръщаше в досадна и продължителна работа. Освен това по периферията на втория етаж имаше балкон, отворен към пространство, което завършваше с редица малки стаи по протежение на западната стена.

— Дванадесет до петнадесет метра отбеляза Чавес. — Какво мислиш? Това ли е основната зона за работа?

Кларк кимна.

— А тези стаи покрай западната стена сигурно са кабинетите на шефовете.

Срещу тези стаи и надолу по къс коридор, който правеше завой надясно при основата на стълбището, се намираше нещо като кухня/столова, баня и още четири стаи без обозначения на чертежа. Съдейки по размерите им, Кларк реши, че може да са складови помещения. Едното можеше да е стаята за охранителните системи. А вратата в края на коридора водеше навън.

— На тези схеми не са показани електрическите и водоснабдителните системи — обади се Чавес.

— Ако мислите за влизане през канализацията, забравете — отговори му Ричардс. — Това е един от най-старите квартали в Триполи. Канализационната система е абсолютно лайно…

— Много смешно.

— Тръбите са широки колкото волейболна топка и се разпадат, ако ги погледнеш лошо. Тази седмица се наложи два пъти да минавам по други пътища, за не пропадна в дупки.

— Добре — обади се Кларк, връщайки се на темата. — Ричардс, говори с Масуди и уреди да спрат тока, когато кажем.

Решили бяха да оставят тока и водата, за да не ядосат лошите през малкото време, което оставаше на Чавес и хората му да влязат.

— Добре.

— Динг, провери ли оръжията?

— Да.

Както винаги щурмовите екипи щяха да носят автомати „Хеклер и Кох“ MP5SD3. Със заглушители и 9-милиметрови патрони и скорострелност 700 изстрела в минута.

Освен стандартния товар осколочни и зашеметяващи гранати всеки щеше да носи и пистолет МК23, 45-и калибър, с модифициран заглушител и лазерен прицел с четири режима: само видим лазер, видим лазер/фенерче, само инфрачервен лазер и инфрачервен лазер/осветител. Предпочитан от специалните части на Военноморските сили и от британските спецчасти, пистолетът МК23 представляваше едно издръжливо чудо, преминало не изпитания, а мъчения от тюлените и от британците в условията на екстремна температура, солена вода, скоростна стрелба, удари и най-лошото за едно оръжие — пръст. Точно както един добър часовник „Таймекс“, пистолетът MKL23 не спираше да тиктака, или в случая, да стреля.

Джонстън и Лоазел си носеха нови лъскави играчки, след като „Дъга“ премина от снайперската пушка М24 към системата „Найтс армамент“ М110, оборудвана с телескоп „Леополд“ за работа денем и доказания нощен прицел AN/PVS-14. За разлика от М24, която имаше затворен механизъм, системата М110 беше полуавтоматична. За щурмовите екипи това означаваше, че докато Джонстън и Лоазел ги прикриваха със стрелба, можеха да вкарват повече куршуми в целта за много по-малко време.

По указание на Кларк всеки снайперист беше обходил района и улиците около посолството, за да си избере позиции и да определи сектора за стрелба. Джонстън и Лоазел можеха да осигурят абсолютно покритие на местата, които Чавес и Вебер избраха за влизане, но прикриването щеше да спре с проникването в сградата. Оттам екипите оставаха сами.

Петдесет минути след залеза екипът седеше в импровизирания команден пункт и чакаше с угасено осветление. С бинокъла Кларк виждаше слаба светлина през жалузите на посолството. Външното осветление — четири петметрови стълба с насочени към сградата натриеви лампи, по една на всеки ъгъл — също се включи.

Преди час призивът на мюезина за вечерната молитва ехтеше из Триполи, но сега улиците опустяха и настана тишина, нарушавана от далечен лай на кучета, клаксона на някой автомобил и тихите гласове на пазачите от Народната милиция, които продължаваха да дежурят около посолството. Температурата спадна малко, но остана над 25 градуса. Отсега до изгрева на слънцето, когато жегата се разсее под безоблачното пустинно небе, температурата щеше да спадне с двадесетина градуса, но Кларк смяташе, че до сутринта посолството ще е овладяно и екипът му ще си опакова багажа. Надяваше се при това никой от хората му да не пострада и да останат няколко лоши, които да предаде на… на някого. Още спореха кой да води почистването след мисията и разследването.

Някъде в тъмното се чу мек звън на мобилен телефон и след малко Ричардс приближи Кларк и му прошепна:

— Шведите са пристигнали на летището.

Шведската служба за сигурност се занимаваше с антитероризъм, а Следствената служба беше техният вариант на ФБР. След като „Дъга“ превземеше посолството, щяха да го прехвърлят на тях.

— Добре. Благодаря. Май това дава отговор на всичките ми въпроси. Кажи им да стоят в готовност. Щом свършим, могат да влязат. Но не им казвай нищо за нашия график. Не искам тази информация да излиза на открито.

— Смяташ, че шведите биха…

— Не, няма да е преднамерено, но кой знае с кого говорят.

Кларк не мислеше, че има такава вероятност, но не можеше да не вземе под внимание възможността либийците да сложат прът в колелата: американците дойдоха, провалиха се и сега хората са мъртви. Истински рекламен удар в полза на полковника.

Изминаха почти 24 часа от нападението над посолството, но отвътре още нямаше признаци на живот. Кларк реши да нападне в 02:15 часа, защото според него терористите смятаха, че ще ги атакуват с падането на нощта. Кларк се надяваше, че това забавяне ще ги накара да се поотпуснат поне малко. Освен това според статистиката човешкият мозък губи от остротата си в часовете между два и четири през нощта, особено ако е стресиран от несигурността на последните двадесет и осем часа.

В 01:30 Кларк каза на Джонсън и Лоазел да се готвят, след това кимна на Ричардс, който от своя страна кимна на лейтенант Масуди. Пет минути по-късно, след няколко разговора по преносимите радиостанции, либиецът докладва, че охраната около посолството е готова. Кларк не искаше някой нервен новак да стреля по неговите снайперисти, докато заемат позиция. Затова накара Стенли и Чавес да наблюдават с биноклите си какво става. Винаги имаше вероятност, макар и малка, някой симпатизант или просто задник от охраната, който мрази американците, да предупреди терористите, че играта започва. В този случай на Кларк нямаше да му остане друго, освен да прибере Джонстън и Лоазел и да опита пак по-късно.

След като двамата снайперисти се подготвиха и метнаха пушките през рамо, Кларк изчака пет минути и шепнешком запита Стенли и Чавес:

— Как сме?

— Няма промяна — отговори Динг. — Говорят по радиостанциите, но вероятно това е, за да се предупреждават помежду си.

В 01:40 Кларк се обърна към снайперистите и кимна. Двамата се измъкнаха през вратата и се изгубиха в тъмното. Кларк си сложи слушалката.

Минаха пет минути, после десет.

В радиостанцията се чу гласът на Лоазел:

— Омега едно на позиция.

Десет секунди по-късно се обади и Джонстън:

— Омега две на позиция.

— Ясно — отговори Кларк и погледна часовника си. — Имайте готовност. Щурмоваците тръгват след десет минути.

В отговор прозвучаха две двойни щраквания на радиостанции.

— Алистър… Динг?

— Нищо. Тихо е.

— И тук е така, шефе.

— Добре. Пригответе се.

След тези думи Чавес подаде бинокъла на Кларк и се присъедини към екипа при вратата. Вебер и неговите хора, които имаха задача да проникнат на приземния етаж през стената в западния ъгъл, трябваше да идат по-далеч, за да заемат позиция, и затова тръгваха първи, а Чавес и неговите стрелци щяха да ги последват четири минути по-късно.

Кларк огледа посолството още веднъж — търсеше движение, промени и всяко нещо, което не издържа на кинестетичната проверка. Установил беше, че ако правиш това достатъчно дълго, развиваш нещо като шесто чувство. Добре ли му се струва всичко? Не го ли измъчват натрапчиви мисли? Пропуснал ли е някоя подробност? Кларк беше виждал твърде много добри оператори да се провалят заради това че пренебрегват тази проверка.

Той свали бинокъла и се обърна към хората си до вратата.

— Тръгвайте — прошепна.