Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (64)

64.

Найоан излезе от посолството в пет следобед, отиде с автобус до един паркинг встрани от „Кълъмбъс“ и се качи в синя „Тойота Камри“. С Кларк зад волана, тримата го проследиха с колата си до апартамент на първия стаж в югоизточния край на известния „месарски“ район на Сан Франциско между сградата на общинската администрация и пазарната улица. Смятаха го за най-лошия квартал в града с висока бедност, престъпност, бездомници, етнически ресторанти, долнопробни хотели, клубове на ръба на благоприличието и художествени галерии. Кларк и другите решиха, че може да има само една причина Найоан да иска да живее тук — в квартала имаше относително многобройно население от азиатци, което му даваше известна анонимност.

След няколко часа в дома си Найоан излезе от апартамента с черен костюм и се качи в колата си. Този път го проследиха обратно до хотел „Холидей Ин“, като караше Джак. Изчакаха десет минути, след като влезе във фоайето, и се върнаха назад към „месарския“ квартал.

— Защо го наричат „месарски“? — запита Чавес, когато Кларк зави по улица „Хайес“ и се зае да търси място за паркиране. Фаровете на колата осветиха съборени кофи за боклук и сенчести фигури, седнали около тях.

— Никой не знае със сигурност — отговори Джак. Нещо като градска легенда е. Говори се, че тукашните полицаи някога получавали премии за опасно работно място и можели да си купуват по-добро месо.

— Ти май си чел пътеводителя, а, Джак?

— Него и малко Сун Дзъ. Опознай врага си, нали така?

— Определено този квартал има характер.

Кларк намери място за колата под едно дърво между две улични лампи и спря. Угаси фаровете и изключи двигателя. Блокът на Найоан се намираше на една пряка надолу на отсрещния тротоар.

Кларк погледна часовника си и каза:

— Осем часът. Найоан трябва да е на приема. Преобличайте се.

Смениха градските си дрехи — панталони в цвят каки, тениски и якета — с характерното за тук облекло, което купиха по-рано в магазин за дрехи втора ръка: тениски, анцузи, бейзболни и плетени шапки.

— Двадесет минути и се събираме тук — каза Кларк. — Радиус от три пресечки. Същото както преди. Районът е лайнен, така че изглеждайте по съответния начин.

— Който е? — запита Джак.

Отговори му Чавес:

— Не се ебавай с мен и аз няма да се ебавам с теб.

 

 

Срещнаха се отново при колата, след което отидоха на юг към следващата пряка и застанаха до един вход. Чавес се обади пръв:

— Видях само една полицейска кола. Минаха съвсем спокойно. Не се оглеждаха много.

— Джак?

— Не забелязах да светят лампи в апартамента. Отзад има алея и разкапана дървена ограда с отключена врата, която води към бетонна площадка. На два метра от двете страни на вратата има кучета. Разлаяха се, когато минах край тях, но по прозорците не се показаха никакви лица.

— Има ли лампа на задната врата? — запита Кларк.

Джак кимна.

— Гола крушка. И без комарник.

— Това за комарника важно ли е?

Джак сви рамене.

— Ами комарниците скърцат, тропат.

— Получаваш златен медал.

След тридесет секунди един подир друг тримата обиколиха района и се срещнаха в уличката. Чавес мина първи през вратата, качи се по стъпалата и разви крушката, а после слезе долу. Другите двама го последваха. Кларк се качи по стъпалата и клекнал до вратата, успя да отвори бравата за деветдесет секунди. Даде знак да чакат, след което се вмъкна вътре. Върна се след шестдесет секунди и им махна да идват.

Отвътре апартаментът приличаше на огледало на архитектурата на сградата — дълъг и тесен с претрупани коридори, паркетен под с износени пътеки, тъмни первази и ламперия. Джак установи, че Найоан не го биваше по вътрешното обзавеждане — обикновена кухня и баня с шахматно наредени плочки, дневна с разтегателен диван, масичка за кафе и малък телевизор. Джак си помисли, че вероятно онзи не очаква да остане тук дълго. Защо да си прави труда за нещо различно от най-необходимото? Дали това означава нещо? Май трябва да се види още колко време остава на Найоан да работи в консулството.

— Добре, да ровим — заповяда Кларк. — И всичко да е по местата си, когато приключим.

Тримата включиха фенерчетата си и се заловиха за работа.

Почти веднага Чавес забеляза един лаптоп „Дел“ върху бюрото в спалнята на Найоан. Джак го включи и се зае да се рови в папките, в историята на преглежданите сайтове в интернет и в електронната поща. Кларк и Чавес го оставиха да работи и прекараха тридесет минути в разглеждане на апартамента, като първо проверяваха очевидните места за криене.

— Добре — каза Джак. — Няма парола, нито програма за следене на натисканите клавиши… Освен стандартната антивирусна програма и защитна стена този компютър е широко отворен. Тук има доста неща, но нищо не бие на очи. Повечето са несекретни документи на консулството и лична поща. От приятели и роднини у дома.

— А адресната книжка? — запита Кларк.

— И тук нещата са така. Нищо, което сме виждали в списъците на хората от Революционния съвет. Чисти си историята на посещаваните страници в интернет всеки ден, та чак до временните документи и бисквитките.

— Бисквитки ли? — запита Чавес.

— Малки късчета данни, които интернет сайтовете оставят в компютъра при всяко посещение. Стандартна практика в повечето случаи.

— Колко надълбоко можеш да ровиш? — запита Кларк.

— Тук? Не много. Мога да копирам всичките му папки, документи и електронната поща, но ще ми трябва доста време.

— Добре, вземай каквото можеш.

Джак включи един преносим харддиск към порта на компютъра и се зае да копира, а Кларк и Чавес продължиха търсенето. След още четиридесет минути Чавес прошепна от кухнята:

— Готово.

Върна се в спалнята с найлонов плик с цип.

— В чекмеджето на шкафчето има фалшиво дъно.

Джак взе плика и го погледна.

— DVD за многократен запис.

Отвори чекмеджето на компютъра и пъхна диска в него. Натисна върху съответната буква и на екрана излезе прозорец.

— Тук има доста данни, Джон. Към шестдесет гигабайта. И много от тях са снимки.

— Покажи няколко.

Джак щракна с мишката два пъти върху една от папките и снимките се появиха в умален вид.

— Познати ли са ти?

— Разбира се — отговори Кларк.

Джак почука с показалец по три снимки.

— Защото тези определено са от сайтове на Революционния съвет.

— Няма дим без огън — обади се Чавес.

Кларк погледна часовника си.

— Копирай го. Динг, хайде да подреждаме. Време е да се махаме.

 

 

Стигнаха в хотела си „Ла Куинта Ин“ до летището след час. Джак качи някои от изображенията чрез сигурен протокол за прехвърляне на файлове в сървъра на Колежа, а после се обади на вундеркинда по информационните технологии Гавин Биъри и го включи на високоговорителя.

— Тези сме ги виждали преди — каза Биъри. — На флашката от Триполи, нали така?

— Да — отговори Джак. — Трябва да разберем дали в тях има стеганограма.

— В момента завършвам алгоритъма за дешифриране, но не знаем с каква програма шифроват — комерсиална или собствена. Според Центъра за стеганографски анализи и изследвания…

— И такова нещо ли има? — запита Чавес.

— … до момента съществуват седемстотин двадесет и пет програми, като това са само комерсиалните. Всеки горе-долу добър програмист може да направи такава програма и да я запише на флашка. Носиш си я, включваш я в компютъра и си в стеганографски режим.

— И как го разбиваш? — запита Кларк.

— Направих един процес от две части. Първо проверявам за несъответствия в записа — видео, снимка или аудио. Ако се намери аномалия, втората част на програмата пуска файла през най-обичайните методи за шифроване. Това е процес на груба сила, но има вероятност Революционният съвет да предпочита някои методи. Намерим ли ги, ще ускорим дисекцията.

— Колко ще чакаме? — запита Джак.

— Нямам представа. Ще започна да храня чудовището и ще ти се обадя.

 

 

В три сутринта телефонът звънна. Тримата се събудиха веднага.

— Биъри — каза Джак, като разтри очите си и се вторачи с присвити очи в екрана на телефона си. Включи говорителя.

— Може да избързвам с шампанското — каза Биъри, — но мисля, че попаднахме на златна жила. Това е добрата новина. Лошата е, че май използват три различни метода за шифроване и ще трябва време.

— Слушаме те с внимание — отговори Кларк.

— Първо: изображенията от убийството на Дирар според мен са дигитална еднократна шифровка. По същество таблица за декодиране на разговори. Още не знам стара ли е или не.

Това не изненада Джак. Той знаеше, че старото е нещо ново. Тази система може и да беше древна и специалистите да спорят точно колко древна, но датираше в съвременността от 1917, когато един инженер от фирма AT&T на име Джилбърт Вернъм наредил в таблица букви и цифри с цел замяна между знаци с различно положение в нея така, че мястото на пресичане да съответства на заместващия знак. Шифроването и дешифроването отнемали време, но ако паролата се знае само от подателя и получателя, тя е практически неразбиваема. В този случай определени членове на Революционния съвет биха знаели, че трябва да проверяват определени интернет сайтове в определени дни и да свалят от тях определени изображения, които след това се дешифрират по стеганографски метод и разкриват кодирани с еднократен шифър телефонни обаждания, писма и електронна поща.

Според Джак важното беше колко често Революционният съвет сменя еднократния шифър. Това можеше да се разбере само като опитат да съпоставят познатите вече съобщения с изображения от същия период.

— Това обяснява защо с обявата за бебето не стигнахме доникъде — каза Джак. — Сменили са шифъра, а ние сме една крачка назад.

Кларк кимна и каза:

— Давай, Гавин.

— Второ: една от по-големите снимки в диска на Найоан не е от никой от сайтовете на Революционния съвет. Алгоритъмът още я предъвква, но до момента виждам доста много номера на кредитни карти и на банкови сметки за превеждане на пари.

— Найоан е ковчежник на Революционния съвет — обади се Чавес. — Сигурен съм, мамка му.

— Проверяваш ли номерата? — запита Кларк.

— Още не. Кое искаш да проверя най-напред? — запита Гавин.

— Кредитните карти. По-лесно е да ги получи човек и да ги захвърли, отколкото банковата сметка. Започни със сметките от Сан Франциско и Западния бряг. Да ковем желязото, докато сме тук.