Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (15)

15.

Не стигнаха далече, преди самолетът да се върне обратно, без дори да докосне пистата. Нямаше обяснение, а само усмивка и кратка покана:

— Бихте ли дошли с мен, ако обичате?

След молбата към него и Чавес последва усмивка, на каквато е способна само професионалната стюардеса и от която Кларк разбра, че искането не подлежи на обсъждане.

— Да не си забравил да си платиш някоя глоба за неправилно паркиране? — запита зет си Кларк.

— Не и аз. Изряден съм като ангел.

Двамата целунаха жените си бързо, казаха им да не се тревожат и последваха стюардесата към вече отворената врата. В коридора отвън ги очакваше полицай. От шарките в бяло и черно на шапката Кларк разбра, че не е обикновено ченге — от емблемата на пуловера ставаше ясно, че е от Дирекцията по особени престъпления — разузнаване.

— Съжалявам, че прекъсвам полета ви, господа — каза униформеният. Вашето присъствие е необходимо. Моля, последвайте ме.

Маниерите на англичаните, особено сред висшия ешелон на армията, както и движението от неправилната страна на пътя, а и това, че наричаха пържените картофи чипсове, бяха неща, с които Кларк така и не можа да свикне. Във всички случаи е по-добре да си учтив, а не груб. Този полицай навярно бе убил повече лоши, отколкото мнозина виждат за цял живот, и нямаше нищо смущаващо да говори толкова учтиво. Кларк познаваше хора, които можеха да обяснят най-детайлно как смятат да убият някого с вилица, да му изпият кръвта, после да го одерат и всичко това да звучи като покана за следобеден чай.

Кларк и Чавес последваха полицая, минаха няколко контролни пункта и накрая влязоха в една врата в зоната за охраната на летище „Хийтроу“. Заведоха ги в малка конферентна зала, където ги чакаше Алистър Стенли, все още официално заемащ длъжността заместник-командир на „Дъга 6“. Той стоеше зад подобната на диамант маса под студената ослепителна светлина на неоновите лампи. Стенли беше от САС, или специалните военновъздушни сили — основната британска група за война със специални методи.

Кларк не обичаше да признава в смесена компания, но САС бяха ефективни и без конкуренция. Да, имаше поделения, които са също толкова добри, например тюлените от Военноморските сили, но англичаните отдавна бяха създали златния стандарт за съвременните специални войски, и то още от 1941 г., когато един офицер от шотландската гвардия на име Стърлинг, който по-късно става известен с картечницата си, и неговото поделение от шестдесет и пет мъже безпокоили Вермахта из Северна Африка. От диверсионните мисии в тила на врага в Северна Африка до ловенето на ракети СКЪД в пустинята на Ирак, САС бяха правили всичко, видели всичко и намерили време да напишат книгата за специални операции. И като предишните си събратя Алистър Стенли беше отличен войник. Всъщност Кларк рядко мислеше за него като за заместник, а по-скоро за свой съкомандир — толкова много го уважаваше.

Освен лявото движение и пържените картофи организацията САС също бе част от нещата, с които Кларк трябваше да свиква. Типично по английски, организацията беше уникална, разделена на полкове — 21-ви, 22-ри и 23-ти, както и бригади от A до G, като за всеки случай имаше и незаети букви от азбуката. И все пак Кларк трябваше да признае, че англичаните правят всичко с усет.

— Алистър, здравей — поздрави Кларк и кимна. От лицето на Стенли се виждаше, че нещо или се е случило, или се случва в момента.

— Липсваме ли ти вече, Стан? — запита Динг и се здрависа.

— Е, де да беше така, приятел. Адски зле се чувствам, че ви прекъсвам пътуването. Но реших, че преди да се отпуснете и да омекнете, можете да поработите. Има нещо интересно.

— От? — запита Кларк.

— Шведите, казано заобиколно. Изглежда са загубили консула си в Триполи. Много неприятно за тях.

Чавес се обади:

— Предполагам, като казваш „загубили“, имаш предвид, че не знаят къде е?

— Точно така, извинявай.

„Типично по английски. Очарователно, но невинаги практично. Тепърва идваха новините, но предвид страната, в която се случва всичко, човек не трябва да гадае много кой е извършителят“ — помисли си Кларк.

Двамата с Чавес дръпнаха по един стол и седнаха до масата. Стенли ги последва. Отвори кожена папка с бележник с ръкописен текст.

— Да чуем — каза Кларк, замислен за много неща.

Допреди десет минути, когато се готвеше да замине със семейството си за дома, беше цивилен или поне си позволяваше да се държи като такъв, а сега отново командваше „Дъга 6“. Трябваше да си признае, че се чувстваше добре.

— Доколкото знаем, е имало общо осем мъже — каза Стенли. — Заобиколили са местните полицаи без проблем. Спътниковите изображения показват в района четирима шведи, вероятно Fallskarmsjagares, които лежат неподвижни.

Fallskarmsjagares бяха шведската версия на рейнджърите, подбрани сред най-добрите от армията. Вероятно бяха от „Сарскилда Скидсгрупен“ — Специалната група за защита, предадена на подчинение на SAPO — шведската служба за сигурност, за да работят в посолствата.

— Това са доста печени момчета — каза Чавес. — Някой си е написал домашното и стреля добре. Има ли новини от самото консулство?

Стенли поклати глава.

— Радиото им мълчи.

Кларк реши, че в това има смисъл. Всеки, който е достатъчно добър да влезе в района бързо и да елиминира четирима Fallskarmsjagares, щеше да е и достатъчно умен веднага да блокира комуникационната стая.

— Никой ли не си приписва заслугата? — запита Чавес.

— Не още, но подозирам, че няма да изтраят дълго така. Засега либийците са наложили на вестниците си да не публикуват нищо, но се боя, че всичко е само въпрос на време.

Безбройните терористични групи в Близкия изток си приписваха заслугите за всяко по-жестоко действие, и то не за престиж, а като нарочен опит да мътят водата на разузнаването. Досущ като онова, което полицаите трябва да правят при големи случаи с убийства. Бързите признания и откачените заподозрени се предлагаха по пет за лев, а към всеки трябваше да се отнасят сериозно, за да не пропуснат истинския виновен. Същото важеше и за тероризма.

— И никакви искания, предполагам? — добави Кларк.

— Точно така.

В половината от случаите нямаше искания. В Близкия изток похитителите просто се стремяха да си спечелят международна аудитория, преди да се захванат с екзекуциите на хората, като едва после обясняваха какво и защо. Не че това имаше значение за Кларк и екипа, но докато някой от правителството не кажеше „тръгвай“, бойна група „Дъга“ си оставаше обикновен екип за специални операции, подхвърлен на милостта на политиката. Едва след като политиците се уверяха, че е уместно да развържат кучетата, „Дъга“ правеше онова, което умееше най-добре.

— Ето особената част — заяви Стенли.

— Политиците — предположи Кларк.

— Отново си прав. Както се досещаш, нашият приятел полковникът желае да изпрати своята „Джамахирия“ — дори вече е подготвил екипа, — но шведският генерален консул не изгаря от желание, особено предвид правилата за водене на бойни действия на „Джамахирията“.

Гвардията „Джамахирия“ всъщност бяха личната охрана на полковник Муамар Кадафи, състояща се от около две хиляди мъже, които набираха от родното му място — района на Сирт в Либия. Кларк знаеше, че гвардейците ги бива и са добре подсигурени със собствени логистични и разузнавателни части, но „Джамахирията“ не се славеше с благоразумие или силна загриженост за материалните и нематериалните щети. Ако „Джамахирията“ щурмува, шведите вероятно щяха да загубят доста служители.

„Интересен мръсник е Кадафи“ — каза си Кларк. Както повечето хора от разузнаването в САЩ, и Кларк имаше съмнения относно скорошната промяна в Кадафи от лошото момче на Северна Африка в хуманист и разобличител на тероризма. Старата фраза, че „вълкът козината си мени, но нрава — не“ може и да е изтъркана и да не се отнася за някои, но според Кларк полковник Муамар Абу Миняр ал Кадафи, „братският водач и ръководител на революцията“, си беше вълк и щеше да остане такъв до своята смърт, естествена или не съвсем.

През 2003 г. по заповед на Кадафи либийското правителство беше информирало по официален ред Обединените нации, че е готово да поеме отговорността за свалянето на самолета „Панам“ 103 над Локърби преди петнадесетина години, както и да компенсира семействата на жертвите с около 3 милиарда долара. Жестът веднага получи не само възхвала от Запада, но и доведе до вдигането на икономическите санкции, както и дипломатично поднесени поздрави от много европейски страни. Но вълкът не спря дотам — най-напред разкри оръжейната си програма на международните инспектори, а след това разобличи нападенията на 11 септември.

Кларк имаше предположения относно промяната на курса на Кадафи и те нямаха нищо общо с размекването с годините, а чисто и просто с икономиката. С други думи, цените на нефта, спаднали до дъното през деветдесетте години, бяха оставили Либия по-бедна, отколкото по времето, когато за пустинната нация крале са били камилите, а не черното злато, а и по-неспособна да заплаща любимите терористични проекти на полковника. Кларк естествено осъзнаваше, че Кадафи се прави на свестен човек отчасти заради нахлуването на САЩ в Ирак, което може би за него изглеждаше като предупреждение за малкото му феодално владение. Всъщност Кларк знаеше, че е по-добре да имаш вълк, който се преструва, че си е сменил нрава, стига зъбите му да са поизтъпени. Въпросът беше следният — дали сега, когато цените на нефта тръгнаха отново нагоре, полковникът пак няма да стане палав? Щеше ли да използва този инцидент, за да нададе вой?

— Разбира се, висшето командване в Стокхолм иска да викне своите хора, но Кадафи не ще да чуе — продължи Стенли. — Последното, което чух, е, че „Розенбад“^[1] разговаря с „Даунинг стрийт“. Във всеки случай ние сме в готовност. Херефордшир свиква останалите от екипа. Двама са в отпуск — един по болест, другият е на почивка, но останалите ще са призовани и готови до час, след което тръгват насам.

Стенли погледна часовника си.

— Имаме седемдесет минути до излитането.

— Каза „свикани“ — обади се Чавес. — Къде?

Нямаха време, а дори и с най-бързия самолет пътуването от Лондон до Триполи беше дълго, може би по-дълго от времето, което имаха заложниците в консулството.

— Таранто. Военноморските сили ни предложиха любезно да се настаним там, докато политиците се разберат. Ако ни се обадят, сме само на скок място от Триполи.