Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (53)

53.

Настланата с чакъл алея, която излизаше от плажа, изглеждаше почти девствена, може би защото по нея нямаше никакво движение, не я тъпчеха животни, а и суровият климат убиваше или осакатяваше всяко растение.

Муса махна за последно на капитана Виталий, след което кимна тържествено на Идрис, на когото заповяда да остане след групата. Макар и да нямаше вероятност капитанът да си иде, преди те да се върнат. Идрис щеше да убие двамата руснаци. Трудно щеше да е да управляват корабчето по обратния път без тях, но Аллах ще им покаже пътя.

Муса влезе в кабината откъм страната на пътника. Фауаз, който вече седеше зад волана, включи двигателя, а Нумаир и Табит се качиха в каросерията.

— Давай — нареди Муса. — Колкото по-скоро свършим онова, за което сме дошли, толкова по-скоро ще се махнем от това проклето място.

Фауаз включи на скорост и потегли нагоре по хълма.

Фарът и колибката до него се намираха само на километър или може би петстотин метра нагоре по склона. Виталий и Ваня седяха на въртящите се столове в рубката и наблюдаваха камиона с биноклите, пиеха чай и пушеха цигари, замечтани за повече хапване, а музиката по радиото ставаше все по-лоша. Пазачът, когото Фред остави, стоеше до парапета и ги наблюдаваше. На изток се виждаше зелената тундра и всичко изглеждаше съвсем безлично — вероятно един зелен килим изглежда за мишката точно така.

Виталий продължи да наблюдава как двама от групата слязоха от камиона и започнаха с ръкомахане да насочват шофьора на заден към ламаринения навес.

Виталий не беше виждал генераторите, които захранваха фара. Чувал беше, че съдържат радиоактивен материал, но не знаеше какъв е принципът им на работа. Освен това се носеха слухове, че някои от генераторите са изчезнали, но нищо такова нямаше по важните фарове в тази част на крайбрежието. Нищо чудно това да са просто малки дизелови генератори. Лампата във фара обикновено е слаба, не повече от сто вата, което изненадваше и дори удивяваше незапознатите. Специалните лещи концентрираха светлината в тънък като молив лъч, чийто диапазон се определяше от височината на фара, а в тъмната нощ всяка светлина изглежда ярка. Виталий смяташе, че фаровете са отживелица, останала от стари времена, преди века на електронните устройства. Неговите пътници например щяха да му дадат пари да си купи съвременна система за глобално позициониране, сигурно от новите японски модели, които вървяха по 600 евро — по-малко от новата кола, за която мечтаеше. Та какво значение щеше да има генераторът, по дяволите?

И за миг не помисли, че генераторът може да се използва, за да избие хиляди.

Всичко свърши за четири часа — много по-малко от предположението на Фред. Можеха да се справят и по-бързо, ако просто бяха разрушили навеса от гофрирана ламарина, но очевидно не искаха така. Фарът щеше да си изглежда напълно наред през деня (на ярко слънце не може да се познае лесно дали свети), а нощем идваха съвсем малко кораби, за да забележат. Пък и да забележат, в Русия толкова много неща не работят както трябва, че още едно едва ли ще се появи по първите страници на вестниците. Две чаши кафе и пет цигари по-късно, камионът изрева и тръгна надолу по застлания с чакъл път към корабчето. Едва когато зави, за да се качи на борда на заден ход, Виталий забеляза нещо да виси от крана — дълго около метър, почти правоъгълно, но със закръглени ръбове, което предполагаше цилиндър с размерите на варел за нафта. Това ли е акумулаторът на фара? Чудеше се как ли изглеждат тези акумулатори и как работят. Ужасно голям изглеждаше като за такава малка крушка. Е, какво пък, типично по съветски, разбира се: голямо, неудобно, но върши работа.

Един от групата вървеше заднешком зад камиона, за да го насочва, и три часа по-късно, когато дойде приливът, щеше да настъпи моментът да вдигат рампата и да тръгват. Човекът в кабината на камиона задейства лостовете на крана, за да свали акумулатора на палубата. Колегите му не го вързаха на мястото му. Не бяха моряци, но пък имаха много евра.

Виталий включи двигателите на заден ход и излезе в по-дълбоки води, след което завъртя руля, за да се насочат обратно на северозапад към Карския проток. Е, заслужи си своите две хиляди и нещо евро. Вероятно щеше да изгори нафта за хиляда евро, всъщност за по-малко, но групата не знаеше това, а останалото отиваше за амортизация на десантното корабче Т-4 и, разбира се, за неговото собствено ценно време. Значи задачата е изпълнена наполовина. Като стигнат в пристанището, ще ги разтовари и ще ги остави да идат където искат. Той дори не се питаше къде точно отиват. Това не го засягаше. Провери хронометъра. Оставаха точно четиринадесет часа. Значи няма да стигне до пристанището преди края на деня и ще си платят за още един ден, за което той нямаше нищо против.

Без да знаят, че на триста мили от тях се изпълнява друга мисия, която допълва тяхната, Аднан и хората му се готвеха да изоставят относителния комфорт на корабчето. Капитанът Саличев маневрираше със своя „Халматик“ към едно скалисто заливче в западната част на острова. Аднан стоеше на задната палуба и гледаше как покритите със сняг брегове на залива се събират, докато разстоянието между тях стана не повече от километър. Мъглата се сгъсти още повече и Аднан виждаше само призрачни скали и ерозиралите в сипеи брегове.

Дизеловият двигател на корабчето тракаше тихо, а в рубката Саличев си подсвиркваше. Аднан приближи вратата и влезе.

— Колко далече е селището…

— Белуша губа — завърши вместо него Саличев. — Не е далече. Нагоре по брега на сто, сто и петдесет километра. Не се тревожи. Патрулите не влизат в заливчетата, а плават около бреговата линия. При подходящ вятър дори можеш да ги чуеш, но радарите им се объркват толкова близо до земята. Няма да ни видят, освен ако не се блъснат в нас.

— В този район имало ли е експлозии?

— Да, но през шестдесета и шестдесет и първа година. Малки. Не повече от петнадесет килотона. Бебета, нищо сериозно. Но нагоре по брега, на триста километра от Белуша губа, е Митюшев. Там са правели големите детонации. Дузини, все над сто килотона, а и няколко мегатонни бомби. Ако се интересуваш как изглежда луната, трябва да идеш точно там.

— Ти бил ли си?

— Да, но във водата. Няма достатъчно пари на света, заради които да вляза в тези заливи и канали. Не, там, където отиваме, е рай в сравнение с Митюшев.

— Чудно ще е, ако изобщо там има живот.

— Всичко е относително. Чувал ли си за пак мозък?

— Не.

— В превод трябва да е „мозъчен рак“. Казват, че е висок около метър, с черупка, която е разцепена отдолу и нервната му система е открита, направо виси през пролуката.

— Шегуваш се.

Саличев сви рамене.

— Не. Аз не съм виждал такъв рак, но мой приятел се кълне, че е виждал.

Аднан махна пренебрежително с ръка.

— Безсмислици. Кога ще стигнем плаващата работилница?

— След около два часа. Не много след това ще се стъмни, та ще трябва да чакате до сутринта. Не е редно да се мотаете там в тъмното.

— Така е.

— Не каза какво точно търсите. Проби ли?

— Моля?

— Проби от камъни и почви. За това идват повечето като теб — пръст. Изпитват я за разни неща.

— Точно така — отговори Аднан. — Пръст.