Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (62)

62.

Генералното консулство на Република Индонезия се намираше на „Кълъмбъс авеню“, няколко преки на юг от кея, между „Телеграф Хил“ и улица „Ломбард“, и от него се виждаше остров Алкатраз. Кларк намери място да паркира наетия „Форд Таурус“ на улица „Джоунс“, една пряка на юг от консулството.

— Бил ли си в Сан Франциско, Джак? — запита Чавес от задната седалка.

— Като дете. Помня само рибарския кей и подводницата музей…

— „Пампанито“ — каза Кларк.

— Точно така. И Острова на съкровищата. Баща ми казва, че съм плакал, като ми казали, че не е онзи от книгата.

Кларк се засмя.

— Това преди да ти кажат за Дядо Коледа ли се случи?

Джак се засмя в отговор.

— В същия ден, струва ми се.

Кларк извади мобилния телефон, който купи от летището. Набра един номер и след малко каза:

— Да, добро утро. Господин Найоан на работа ли е днес? Да, благодаря.

Кларк прекъсна връзката.

— Вътре е. Хайде да се разходим и да огледаме.

— Какво търсим? — запита Джак.

— Нищо и всичко — отговори Кларк. — Картата не е теренът, Джак. Сега се аклиматизирай. Разбери къде са кафенетата. Къде има банкомати, алеи, странични улици, вестникарски будки, монетни телефони. Кои са най-добрите места за такси или трамвай. Научи се да се чувстваш сякаш живееш тук.

— О, само това ли?

Чавес отговори:

— Не. Как се движат хората, как разговарят. Дали чакат зелената светлина на светофара, или минават на червено. Дали гледат в очите онези, които срещат по тротоарите, и дали си разменят любезности. Колко полицейски коли виждаш. Провери как се паркира. С монетни апарати или е безплатно. Разбери къде са входовете за БПЗЗ.

— Бърз превоз в зоната на залива — обясни Кларк, преди Джак да успее да запита. — Метрото.

— Много е за запомняне.

— Такава е работата — отговори Кларк. — Искаш ли да се прибереш вкъщи?

— В никакъв случай.

— Това е начин на мислене, Джак. Гледай различно на пейзажа. Войниците търсят прикритие и места за засада, а шпионите търсят места за предаване на пратки и за наблюдение. Ти винаги си задавай два въпроса: „как мога да следя някого тук“ и „как мога да се измъкна от преследвач“.

— Добре.

Кларк погледна часовника си.

— Нека изчакаме един час и да се срещнем при колата, за да видим дали Найоан е готов за обяд. Джак, ти иди на юг, а с Динг ще се насочим на североизток и северозапад.

— А защо? — запита Джак.

— На юг е по-урбанизирано. Найоан през деня е ангажиран и се движи по часовник — срещи, обяд, такива неща. Така че се разходи да се аклиматизираш.

 

 

Джак замина на юг по улица „Джоунс“, после сви на запад по „Ломбард“, за да се раздвижи по стръмния виещ се тротоар, докато стигна до тенис корта в най-горния край на „Телеграф Хил“, откъдето отново тръгна на юг. Тук къщите бяха нарядко, боядисани в различни цветове, много от тях с отрупани от цветя балкони и веранди. Джак беше виждал много снимки от земетресението през 1906 г. и не можеше лесно да свикне с това, което виждаше сега. Земната кора се хлъзва няколко сантиметра по някоя жила и съсипва цял град. Определено не може човек да се меси на майката природа. Ураганът „Катрина“ напомни на Америка за това, въпреки че в случая природата само участваше с поддържаща роля. Другото беше лоша организация. Човек се питаше какво ли ще стане, ако страната я сполети нещо по-лошо, природно или не. Джак се питаше дали тя е готова за нещо подобно. Или по-добрият въпрос: има ли такова нещо като напълно готов? Китай, Индия и Индонезия се разправят с цунами и земетресения от незапомнени времена и въпреки това, когато и в наши дни им се случи, ответните действия и възстановителните работи наподобяват едва овладян хаос. Вероятно проблемът се състои в самата дефиниция. Всички системи — правителствата, противопожарните или полицейските служби — имат точка на счупване, при която обстоятелствата надхвърлят човешките сили и ресурси. Като се замисли човек, вероятно хората са различни и ако е така, дали концепцията за готовност не е въпрос на живот и смърт, на оцеляване или измиране? Ако след катастрофата се окаже, че си жив, означава ли това, че си бил готов за нея?

Джак си наложи да върне мислите си обратно към играта.

След четиридесет минути сви обратно на север и се върна при колата. Кларк и Чавес още ги нямаше и той намери пейка от другата страна на улицата под едно дърво, на която се зачете във вестника, купен по време на разходката.

— Умно, че не седна обратно в колата — чу глас Джак зад себе си. Кларк и Чавес стояха отзад. — Защо?

— В такъв приятен ден? Кой би го направил освен полицаите, детективите или преследвачите?

— Браво. Стани и ела тук. Принципът е същият: обикновено трима души не седят просто така, освен ако не чакат автобус или не са скитници.

Джак отиде при тях под дървото и тримата застанаха в полукръг.

— Добре, все едно сме колеги от някоя фирма — обяви Кларк, — които си стоят и говорят за снощния мач или пък за шефа, който е задник. Та какво видяхте?

— По-спокойно е от Ню Йорк или Балтимор — отговори Джак. — Хората не са така забързани. Визуалните контакти и усмивките са повече.

— Добре. Друго?

— Има добра система за обществен превоз с много спирки. Видях пет полицейски коли, но без светлини и сирени. Почти всички са с якета или пуловери, или ги носят в ръка. Няма много свирене с клаксони. Много малки коли и автомобили с хибридни двигатели, а и велосипеди. Доста магазинчета и кафенета с входове отзад.

— Добре, Джак — каза Чавес. — Това момче май носи малко шпионски гени, а, Джон?

— Възможно е.

След десетина минути Кларк каза:

— Добре, почти е време за обяд. Динг, ти карай. Аз и Джак ще се поразходим. Главният вход към консулството се намира на ъгъла на „Кълъмбъс“ и „Джоунс“, но на юг по „Джоунс“ има и един страничен вход.

— По време на разходката видях там да спира камион за доставка на готова храна — каза Чавес. — И двама от служителите, които пушеха отвън.

— Добре. Да тръгваме.

 

 

Двадесет и пет минути по-късно Джак се обади по телефона:

— Видях го. Излиза от главния вход. Пеша е и върви на юг по „Кълъмбъс“.

— Динг, стой на линия. Джак, не го изпускай, движи се най-малко на пет-шест метра зад него. Аз съм на една пряка източно от теб и идвам по „Тейлър“.

— Ясно.

След още минута Джак се обади:

— Минавам край хотела „Мотър Коуч“. На тридесетина секунди съм от ъгъла с улица „Тейлър“.

— Аз съм там и вървя на юг — отговори Кларк. — Каквото и да направи на ъгъла, ти пресечи улицата и тръгни на запад по „Честнът“. Аз ще го поема.

— Разбрано. Сега е на ъгъла. Завива на север по „Тейлър“.

— Виждам го. Отдели се и не спирай.

Джак пресече и се отправи по улица „Честнът“, без да спира. С крайчеца на окото си виждаше Найоан.

— Губя го… сега — обади се Джак.

Кларк отговори:

— Идва право към мен. Стой така.

След миг гласът му се промени:

— Не, не, казвам ти, за нищо не стават. Нямат дълбочина. Грешиш, бе, човек. Десет долара залагам, че ще загубят още първия мач…

След няколко секунди Кларк каза:

— Отмина ме. Влиза в един ресторант… „Кафенето на Пат“, на източната страна на улицата. Джак, хайде да обядваме. Ще взема маса.

— Аз искам пастърма с хляб — обади се и Динг.

 

 

Джак зави на север на ъгъла на „Честнът“ и „Мейсън“ и пое по улица „Тейлър“. Намери Кларк до входа, на една маса, която гледаше към прозореца. Ресторантът постепенно се пълнеше с обедната тълпа. Джак седна.

— До бара е — каза Кларк. — Третият от края.

— Ясно, видях го.

— Кой седи от двете му страни?

— Какво?

— Да следиш своя човек е само половината битка, Джак. Той говори ли с някого, докато ти го следеше? Спира ли се?

— Не, а и с никого не се е разминавал близо.

— Дори и боклуците трябва да ядат — сви рамене Кларк.

Джак поръча риба тон с ръжен хляб, Кларк си взе салата с бекон, а за Динг поръчаха храна в плик.

— Приключва — заяви Кларк. — Аз ще платя. На вратата ще си стиснем ръцете и искам да ми кажеш „ще се видим идния месец“ и да се върнеш при колата. Аз ще заведа момчето вкъщи и ще те чакам в кафенето „Старбъкс“ при залива.

 

 

Тридесет минути по-късно тримата пиеха кафе до прозореца. Отвън, окъпани в ярката светлина на слънцето, минаваха пешеходци и коли. На монтирания на стената телевизор показваха Джак Райън-старши, който говореше от един подиум. Звукът не се чуваше, но и тримата знаеха какво става. Знаеха го и останалите клиенти, повечето от които или зяпаха телевизора, или от време на време вдигаха глава, за да прочетат течащия в долната част на екрана текст.

— Я, той наистина ще се кандидатира — възкликна Чавес. — Баща ти не си поплюва, Джак.

Джак кимна.

Кларк запита:

— Предполагам, казал ти е за това, нали?

Последва ново кимване.

— Едва ли прелива от радост, но дългът го зове, нали знаеш. Много се изисква от онзи, на когото е дадено много.

— Е, той вече е дал доста. Но да се върнем към работата — какво научихме?

Джак отпи от кафето и каза:

— Найоан обича грахова супа и оставя малки бакшиши.

— А? — възкликна Чавес.

— Поръча си грахова супа и сандвич. Дванадесетина долара според менюто. Остави няколко петачета. Друго май не научихме.

— Не е много — съгласи се Кларк. — Аз и не очаквах много. Революционният съвет може да го използва само от време на време. Така нямаме шансове да го хванем с мръсни ръце.

— Тогава какво да правим?

— Според интернет сайта на консулството тази вечер имат прием в „Холидей Ин Експрес“. Нещо като съвместен бенефис с полското консулство.

— Фракът ми остана у дома — въздъхна Чавес.

— Няма да ти трябва. Важното е, че знаем къде ще ходи Найоан довечера и че няма да си е у дома.

 

 

На осем хиляди мили от тях инженерът излезе от съблекалнята в палатката и с парцал обърса потта от челото и врата си. Отиде с разтреперани крака до една табуретка и седна на нея.

— Е? — запита Муса.

— Готово.

— А мощността?

— Седем до осем килотона. Малка според днешните стандарти — например бомбата в Хирошима е била петнадесет килотона, но ще е повече от достатъчно за онова, което планирате. Ще ви даде към килограм на квадратен сантиметър на разстояние от петстотин метра.

— Това не изглежда много.

Инженерът се усмихна уморено.

— Килограм на сантиметър е достатъчно да разруши армиран бетон. Ти каза, че подът е пръстен?

— Точно така. С някои подземни армирани конструкции.

— В такъв случай не се тревожи, приятелю. Това закрито пространство, за което спомена… Сигурен ли си в обема?

— Да.

— А конструкцията отгоре? Какъв е съставът й?

— Казаха ми, че е нещо, което се нарича игнимбрит. То е…

— Да, запознат съм. Наричат го още вулканичен пирокласт или спечена туфа, но всъщност представлява трамбовани пластове вулканична скала. Това е добре. Ако конструкцията отгоре е достатъчно дебела, ударът ще бъде насочен надолу с минимално отслабване. Изискванията за проникване, които ми зададохте, ще се спазят.

— Приемам отговора ти. Готово ли е за транспорт?

— Разбира се. Много слабо отдава и пасивните мерки за откриване не трябва да те тревожат. Но активните са друго нещо. Предполагам, че сте взели мерки за…

— Да, взели сме.

— Е, в такъв случай го оставям в твоите добри ръце — каза инженерът, след което се изправи и тръгна към офиса в задната част на склада. — Отивам да спя. Вярвам, че остатъкът от хонорара ми ще бъде платен утре сутринта.