Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (75)

75.

Малко преди девет сутринта Муса прекоси Якима, Вашингтон, и продължи още няколко мили към Топениш, където отби от магистралата и влезе в града. Намери един ресторант на име „Пионерска кухня“ и спря пред него. Само една четвърт от паркинга се оказа заета. Муса отдавна беше разбрал, че американците обичат всичко да става бързо и лесно, особено храната. Предполагаше, че и тук има достатъчно заведения на „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“, както и „Арбс“. Вечно в движение и заети с важния си бизнес, американците не сядаха да се хранят, ако не са на дивана пред телевизора. Имаха хапче за всяка болест и се тревожеха за всеки недостатък в характера си.

Намери място за паркиране до предната врата и влезе. От знака до касата ставаше ясно, че трябва да се настани сам. Той намери едно сепаре до прозореца, от което можеше да наглежда колата си, и седна в него. Приближи се сервитьорка в жълта като горчица престилка и бяла блуза.

— Добро утро, желаете ли кафе?

— Да, моля.

— Искате ли малко време да разгледате менюто?

— Не. Печена филия без масло и купа с плодове.

— Ясно, няма проблем. Веднага идвам.

Сервитьорката се върна с кана кафе, наля му и се махна.

Зад себе си чу някакъв глас:

— Хей, това не е ли твоята кола?

Муса се извърна. Пред сепарето стоеше един униформен полицай. Изглеждаше над петдесетгодишен, с късо подстригана коса и коремче. Но имаше остър поглед. Поглед на ченге. Муса си пое дъх, за да се успокои, и каза:

— Моля?

— Онази кола. Ваша ли е?

— Коя?

— Комбито ето там.

— Субаруто ли? Да.

— Плафонът е включен. Забелязах го на влизане.

— О, благодаря. Не съм го видял. Няма да стоя тук дълго. Едва ли ще навреди на акумулатора.

— Вероятно няма. Но от любопитство, какво е това отзад? Прилича на голяма кутия за стръв за риба.

— Няма да повярвате, ако ви кажа.

— Опитайте.

— Преносим рентген за коне.

Полицаят изсумтя.

— Не знаех, че има и такова нещо. Къде отивате?

— В школата по ветеринарна медицина към университета в Лас Вегас.

— Дълъг път.

— Документите се объркаха и авиокомпанията не поиска да го качи. Та реших, че малко път няма да ми навреди. Освен това ми правят отстъпка от петдесет цента на миля.

— Е, късмет.

— Благодаря.

Полицаят се отдалечи и седна на бара. След няколко минути сервитьорката се върна с филията и купата плодове на Муса.

— Уили ви се бърка, а? — запита тя.

— Моля?

Тя посочи с палец полицая.

— Уили е началник на полицията. Добре работи, но адски много си вре носа. Миналата година се разделих с приятеля си и Уили узна това още преди майка ми.

„Махай се, жено“ — помисли си Муса. Сви рамене и каза:

— Малък град.

— Така е. Приятна закуска. След няколко минути ще проверя дали имате нужда от нещо.

Жената го остави.

„Аллах, дай ми търпение“ — мислеше Муса. Всъщност той намираше повечето американци за съвсем поносими, макар и малко бъбриви. Едва ли щеше да е така, ако имаше малко по-тъмна кожа или акцент. Странно нещо е съдбата. Свестни хора, които живеят безгрижно, молят се на фалшив бог, опитват да разберат съществуването си, което извън исляма няма смисъл. Американците обичаха своите „зони на комфорт“. Повечето от тях никога не са напускали и няма да напуснат Съединените щати заради убедеността си, че останалият свят няма какво да предложи освен приятна ваканция. Дори събитията от единадесети септември не им отвориха очите за истинския свят. Напротив. Насърчавани от своето правителство, много от тях се свиха по-навътре в черупките си и се успокояваха с етикети и баналности: ислямофашисти. Екстремисти. Злосторници, които мразят нашата свобода. Онези, които искат да унищожат Америка.

Америка не можеше да се унищожи отвън — Муса го знаеше със сигурност. Емира беше прозрял тази истина. Всяка паднала империя изгниваше отвътре и същото щеше да е вярно и за Америка. Две войни, които не се развиваха по план, съсипана икономика, фалиращи банки и производствени гиганти… Тези условия може и да се променят с времето и дори да се подобрят, но бъдещите историци щяха да ги отбележат като първите признаци на загниването. Тъжната истина беше, че Америка не може да се унищожи отвътре или отвън и определено не чрез усилията на смъртни. Разрушението, ако има такова, щеше да дойде от ръката на Аллах, когато той реши това. И за разлика от всички водачи преди. Емира знаеше тази истина и съобразяваше стратегията си с нея.

Муса знаеше, че трябва да минат още четири дни и ужасяващият свят, който Америка така много се бореше да запази, щеше да се срине.

 

 

Кларк и Джак имаха билет за самолет на „Ю Ес Еъруейз“ в шест следобед от летище „Дълес“ за Норфолк, а Чавес и Доминик щяха да заминат с нощен полет на „Нортуест“ за Рио де Жанейро. Щяха да кацнат почти по едно и също време.

Деветдесет минути след началото на пожара в „Паулиния“ и след като небето над брега почерня от дим, Сао Паулу затвори въздушното си пространство за всякакъв трафик. Хендли и Гренджър сметнаха това за добър знак — ако имаха късмет, извършителите на нападението в рафинерията нямаше да са се измъкнали, преди летището да затвори. Почти сигурно имаха резервен план за бягство, но не се знаеше колко бързо той ще ги изведе от страната.

Докато останалите стояха в заседателната зала и наблюдаваха новините от „Паулиния“. Джак намери Доминик в залата за почивка, сложил длани една върху друга на масата пред себе си. Гледаше безцелно. Вдигна очи едва когато Джак застана до него.

— Хей, Джак.

— Динг каза ли ти новината? За Сао Паулу?

— Да.

— Ако не се чувстваш в състояние да идеш, сигурен съм, че…

— Защо да не съм в състояние?

Въпросът изненада Джак.

— На твое място аз мисля, че нямаше да мога. Доминик, той ми беше братовчед и го обичах, но ти е брат.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че двадесет и нещо часа откакто Брайън почина, се връщаш и като те питам, ми отговаряш малко особено. Просто е странно, това е.

— Съжалявам.

— Не търся извинение. Искам да говоря с теб.

— Брайън е мъртъв, Джак. Знам го, ясно ли е? Аз гледах как умира.

Доминик щракна с пръсти.

— Ето така. Знаеш ли какво си помислих в този момент?

— Какво?

— Че ако не беше онзи задник Бари, Брайън сигурно щеше да е жив.

— Ти вярваш ли в това?

— Не, но едва се въздържах да не изляза от колата и да му вкарам един куршум в главата. Всъщност бях хванал дръжката на вратата. Исках да го убия, после да се върна в къщата на Алмази и да видя дали някой от онези задници още не е жив, та да убия и него.

— Бил си в шок. Още ли се чувстваш така?

— Не чувствам много неща, Джак. Това ме плаши.

— Казват му шок. Може да се чувстваш така известно време. Всеки е различен. Ще го преодолееш по твоя си начин.

— Да бе, и какво те прави такъв специалист по тези неща?

— Ти чу ли за Синага?

— Фалшификатора ли? Какво за него?

— Аз пазех отзад, когато Джон и Динг му разбиха вратата. Той изскочи през прозореца и изведнъж ми налетя с нож. Борихме се, аз успях да го хвана за врата и се спънах или нещо такова. Когато станах, го гледам как лежи и се гърчи. Загледан в мене. Не знам как точно съм го направил, но му счупих врата.

Доминик го изслуша, но лицето му остана безизразно.

— Значи май аз сега трябва да те питам как си.

— Добре, струва ми се. Май никога няма да забравя лицето му, но ситуацията беше или той, или аз. Зле се чувствам, като мисля за това, но определено не се чувствам зле, че съм жив.

— Значи си малко по-добре от мен, братовчед. Ако можех да си сменя мястото с Брайън, щях да го направя.

— Май опитваш да ми кажеш нещо?

— Какво?

— Че трябва да крия всички ножове, когато дойдеш при мен да гледаш футбол.

— Не, Джак. Но ще ти кажа едно: преди всичко това да свърши, ще отмъстя за Брайън и започвам от Сао Паулу.

Джак отвори уста, но Доминик вдигна ръка и го прекъсна.

— Мисията преди всичко, Джак. Искам да кажа, че ако ми падне на мушката някой арабел, ще го очистя и ще го пиша на сметката на Брайън.

 

 

Като се изключат странните погледи от колегите шофьори, които зяпаха бъчвата GA-4, когато се разминаваха по магистралата, Франк Уивър прекара първия си ден по пътя без инциденти. Тъй като правеха всичко за проба, бъчвата представляваше просто една черупка без никакви щитове за неутрони и гама-лъчи, каквито щеше да има в истинския контейнер. Нито пък по нея се виждаха някакви надписи или щампи. Нищо не говореше за предназначението й. Виждаше се само гигантска гира от матирана неръждаема стомана на ниско ремарке. Особено интересна се оказа за децата, които зяпаха с широко отворени очи и залепяха лица по прозорците, докато се разминаваха.

На четиристотин и осемнадесет мили и седем часа от централата в Калауей Уивър отби от магистрала 70 по шосе 159, а после сви на юг по улица „Вайн“. Мотелът „Супер 8“ се намираше на четвърт миля по пътя. Уивър видя знака „ВХОД ЗА КАМИОНИ“ в паркинга и спря между жълтите линии на една зона за паркиране. До него имаше три други камиона.

Уивър изскочи от кабината и се протегна.

„Първият ден отмина — помисли той. — Остават три.“

Заключи камиона и го обиколи, за да прегледа заключените с катинари стягащи устройства и да види колко натегната е всяка верига. Всички се окачаха наред. Той тръгна през паркинга към фоайето на хотела.

Петдесет метра встрани от него един тъмносин „Крайслер 300“ спря на паркинга. На предната му седалка един мъж вдигна бинокъл и проследи Уивър, който влезе през вратата на хотела.

 

 

Както правеше четири пъти на ден през последните две седмици Керсен Касеке включи своя лаптоп, отвори програмата за сърфиране в интернет и отиде в сайта за съхраняване на файлове. С изненада откри един файл в своята входяща кутия. Оказа се, че това е снимка на някаква птица, вероятно синя сойка, във формат JPEG. Той изтегли снимката в папката за документи на диска на своя компютър, след което я изтри от сайта и затвори програмата.

Намери снимката на своя компютър, щракна върху нея с десния бутон на мишката и избра опцията „Отвори с увеличител на изображенията“ от падащото меню. Пет секунди по-късно се появи прозорец, в който снимката с птицата стана черно-бяла, а после — зърниста. Отначало бавно, а след това все по-бързо заизчезваха пиксели. След тридесет секунди останаха само два реда с двойки цифри и букви, общо 168. Накрая Касеке щракна върху еднократната парола за деня, за да отвори съобщението. Декодирането беше досадно, отнемаше почти десет минути, но накрая се изобразиха два реда текст:

Неделя. 8:50 сутринта.

Конгрегационна черква „Отворено сърце“.

„Християнска черква“ — помисли Касеке. Много по-добре от една библиотека или дори училище. Той знаеше къде се намира тази черква и подозираше, че както почти всяка друга във Ватерлоо, и тази имаше няколко сутрешни служби. Осем и петдесет е времето, когато хората излизат от първата служба и идват за втората. Ще дадат възможност на предишните да си съберат нещата и да се насочат към вратата… Той вече беше изучил действията на членовете на тази черква. Те обичаха да се събират отвън между различните служби и да се ръкуват и смеят, а и да говорят за свои си неща. Каква фриволност. Това, което тук минаваше за богослужение, се оказа безчестие.

8:50. Да, идеално. На стълбите и тротоара щеше да има към сто или повече души. Вероятно ще има и деца, а Касеке не харесваше тази идея особено силно, но Аллах щеше да му прости. Приемливо беше да жертваш няколко души за общото благо.

Сега беше петък вечерта. Той щеше да използва съботата, за да огледа различните места и да се убеди, че устройството е изправно. Знаеше, че това няма да отнеме много време. Той имаше проста задача: да постави устройството, да включи хронометъра, да се отдалечи и да намери добро място, от което да види резултатите.