Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (78)

78.

Когато Кларк и Джак слязоха от самолета и намериха наетата за тях кола, стана седем часът и дойде време за закуска и обаждане по телефона до дома. Тъй като разполагаха единствено с имената на двамата — Ситра и Пурнома Салим — и датата на пристигането им в Норфолк, Кларк и Джак нямаха избор и разчитаха на Колежа да им даде началната точка.

Намериха ресторант на около миля южно от летището по шосе „Милитъри“, седнаха в сепаре и си поръчаха кафе, яйца и палачинки. Докато чакаха, Кларк се обади на Рик Бел.

— Имаме само хотела, който братът и сестрата са посочили във формуляра при влизане — каза той на Кларк. — Ако не са отишли в него, ще трябва да проявяваме изобретателност. Индонезийското посолство във Вашингтон има списък на гражданите, които пътуват за отпуск в САЩ, но тъй като онези са дошли с фалшиви паспорти, не се знае дали ще са записани в системата.

— Ще започнем от хотела — каза Кларк. — Нали трябва да спят някъде.

Бел му даде името на хотела и затвори телефона.

— Хотелът е „Еконо Лодж“ в Литъл Крийк — обясни Кларк на Джак. — Натъпчи се. Днес може да се наложи доста тичане.

Намериха хотела на около две мили от военноморската база и четвърт миля от канала Литъл Крийк. Джак запита:

— Това е база на тюлените, нали?

— Да. Специални сили. Група две — екипи две, четири и осем, както и екип за десантни подводници.

— Липсват ли ти?

— Понякога, но в повечето дни — не. Липсват ми предимно хората и работата, но имаше и грозни моменти.

— Искаш ли да разкажеш?

Кларк го изгледа косо и се усмихна.

— Не. Такава е работата на тюлените, Джак. Те ходят там, където никой друг не иска, и правят онова, което друг не може. Сега на такива места им казват „зони с отказан достъп“. Ние им викахме „индиански територии“. Днес на тюлените обръщат много повече внимание, отколкото по мое време, за съжаление. Колкото по-малко говорят хората за теб, толкова по-добре вършиш работа.

— И какво се промени?

— Не знам. Поддържам връзка с хора, които още са там, и те също не могат да разберат. При тях сега идват доста хлапета, които си мислят, че ще тичат по плажа, ще правят малко лицеви опори и ще си тръгнат с будвайзера.

Кларк намекваше за значката с тризъбец, която носеха тюлените.

— Обикновено такива изкарват по-малко от седмица.

— Отделяте плявата от зърното — отбеляза Джак.

— Със степен на напускане от около седемдесет и пет процента. Стигнахме…

Кларк отби от улица „Шор Драйв“ и паркира до фоайето.

— Може да се наложи малко да поизлъжем, за да си осигурим необходимата информация — каза той.

— Ти води, аз ще те следвам.

Влязоха в хотела и отидоха до рецепцията. Посрещна ги русо момиче на двадесетина години с изкуствен тен.

— Добро утро.

— Добро утро.

Кларк извади полицейската си значка и я размаха.

— Щатска полиция. Търсим две хлапета, които са се регистрирали преди две седмици.

— Така ли? Какво са направили?

— Зависи колко бързо ще ги намерим. След полунощ трябва да ги обявим за издирване като важни свидетели. Опитваме се да приключим един стар случай. Имената им са Салим — Ситра и Пурнома Салим.

— Звучат като араби — отговори момичето и сбърчи устни.

— Какво искате да кажете? — запита Кларк със стоманен глас.

Момичето се присви и отговори:

— Нищо. Съжалявам. Ъ… значи искате да знаете дали са били тук?

— Като начало.

Момичето седна на компютъра и заудря по клавишите.

— Имате ли дата?

Кларк й я съобщи.

— Плюс-минус два дни.

— Окей, да, ето ги. Прекарали са една нощ, а после са освободили стаята.

— В брой ли са платили? — запита Джак.

— Платили са в брой, но взехме кредитна карта като гаранция за щети.

— Имате ли информация за нея?

— Не знам дали имам право да ви я давам. Може да си навлека неприятности, нали така?

Кларк сви рамене.

— Няма проблем. Разбирам.

Обърна се към Джак и каза:

— Обади се на заместник главния прокурор.

Джак дори не мигна. Извади мобилния си телефон, натисна бутон за бързо избиране и отиде в другия край на фоайето.

Момичето запита:

— Какво е това?

— Заместник главният прокурор. Ще ни трябва името ви за заповедта.

— Какво?

— Заповедта трябва да я издадем с името на лицето. Така се прави. Ще ни трябва и името на шефа ви. Та как се казвате?

— Лиза.

Кларк викна към Джак:

— Лиза…

Джак кимна и каза името й в телефона. Кларк се обърна към момичето:

— Кажете ми фамилното си име и номера на социалната си осигуровка.

— А, чакайте. Чакайте малко… Значи ви трябва информация за кредитната карта?

— Да. Но не се тревожете за това. Екипът ще дойде тук след около двадесет минути. Вие кога свършвате работа?

— В девет.

Кларк се засмя.

— Съжалявам, но не и днес.

Лиза отново заудря по клавишите.

— Използвали са карта „Виза“, номер…

 

 

— Хитро — каза Джак, когато седнаха в колата.

— Никой не желае разправии. На това му казвам малката голяма теория. Направи така, че услугата, която искаш, да изглежда съвсем малка, а последствията големи. Та какво мислиш? Твой тип ли е?

— Тя ли? Сладка е, но нещо ми говори, че не е от онези, които могат да решават кръстословици.

Кларк се засмя.

— Значи чакаш някоя красива с мозък?

— Това лошо ли е?

— Не. Обади се и кажи на Бел номера на картата, за да почва да работи.

 

 

Всичко отне двадесет минути.

— Няма повече плащания за мотели, но в деня, когато са освободили стаята, има половин дузина плащания — сувенири, „Макдоналдс“, „Старбъкс“… Случайни разходи и само в този ден. Ще изпратя подробностите и карта от „Гугъл“.

— За какво ни е картата? — запита Джак.

— Всички плащания са в рамките на една квадратна миля.

Джак затвори телефона и обясни всичко на Кларк.

— Сменили са си кредитните карти и имената — каза Кларк. — Това е добър знак.

— Защо?

— Добросъвестните граждани не постъпват така, Джак.

Телефонът на Джак звънна за имейл и той провери съобщението. Кларк запита:

— Къде отиваме?

„Вирджиния Бийч“.

 

 

— Добре, момчета, трябва да решим — каза Сам Гренджър. — Обикновен текст или кодиран?

Гренджър, Хендли и Бел спореха по този въпрос вече час: щом като Хади и неговият екип са се покрили след нападението в „Паулиния“ и след като Революционният съвет променя еднократните си пароли всеки ден, дали Хади има възможност да разшифрова съобщенията? Или по-точно: има ли възможност да дешифрира изображенията, в които са съхранени по стеганографски начин паролите? Гренджър и Бел не смятаха така, но Хендли се тревожеше.

В миналото Революционният съвет беше провеждал големите си операции по правилото на аварийния изключвател: след заповедта за изпълнение нямаше връщане назад и спиране. Тази промяна настъпи след провала на атентата на Революционния съвет на берлинската магистрала малко след подаването на сигнала за действие, когато водачът на клетката беше заловен в Мюнхен и убеден да спре нападателите. Разбира се, това нямаше значение сега, защото независимо от правилото. Хади или щеше да получи съобщението, или нямаше да го получи. Ако можеше да дешифрира, обикновеният текст щеше да го подплаши и да пропилеят шанса си.

— Вижте, трябва да рискуваме — каза Бел. — Ще използваме съобщението, за да го подплашим, но в наша полза. Объркаме ли го достатъчно, може да не забележи, че текстът не е шифрован.

Хендли помисли и погледна към Гренджър.

— Сам?

— Добре, да действаме. Ще преместим Хади само веднъж и ще му кажем, че правим почистване, а после ще го пратим в Росинха, откъдето Чавес и Доминик ще го приберат.

Бел стана и тръгна към вратата.

— Отивам да кача информацията — каза той и излезе от стаята.

След минута телефонът на Хендли звънна. Обаждаше се Гавин Биъри.

— Момчета, качихте ли съобщението?

— Рик тъкмо замина натам.

— Мамка му. Спрете го, върнете го. Аз се качвам.