Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (24)

24.

Шефът на администрацията на президента Уесли Макмълън пристигна бързо по коридора, видя, че секретарят му кимна, бутна вратата и влезе в Овалния кабинет. Закъснял беше, не с цяла минута, но президентът държеше стриктно на точността. Групата вече чакаше — Кийлти седеше в стола с подобната на крило облегалка пред масичката за кафе, а Ан Рейнолдс и Скот Килбърн — на диванчетата отстрани. Макмълън седна на стола срещу президента.

— Колата ли не запали тази сутрин, Уес? — пошегува се Кийлти. Усмивката изглеждаше достатъчно истинска, но Макмълън познаваше шефа си твърде добре, за да не усети предупреждението.

— Приемете извиненията ми, господин президент.

Както всеки ден, освен в неделя, Макмълън прекарваше в кабинета си до пет сутринта. В неделя работеше половин ден, от девет до три. Такъв беше животът в администрацията на Кийлти и в стресиращата атмосфера на неговото управление.

Всеки вторник Кийлти провеждаше двуседмичните си срещи с директора на ЦРУ Скот Килбърн. За разлика от предишния президент, Кийлти не знаеше много за разузнаването и се доверяваше на директора за информация.

Килбърн, поддръжник на Кийлти от дните му в Сената, изостави поста си на декан на катедрата за политически науки в Харвард, за да служи в президентския кабинет като съветник по международните въпроси, преди да го номинират за поста в Ленгли. Макмълън знаеше, че Килбърн е достатъчно компетентен, но прекалено много коригираше политиката на предишната администрация, която двамата с Кийлти обявиха за погрешна и непродуктивна. Макмълън беше донякъде съгласен с тях, но Килбърн отклони махалото прекалено много в противоположна посока, като спря някои от задморските оперативни инициативи на САЩ, които накрая бяха започнали да дават плод, и именно това вбеси Управлението. Служителите, които живееха зад граница, далече от своите семейства за по шест до десет месеца, с риск за живота си в райони, където бялото лице се възприемаше като мишена, получаваха вестта, че им благодарят за работата, но посоката се променя. Според слуховете през следващите няколко месеца много служители от Ленгли на пенсионна възраст или близо до нея щяха да си подадат молбите за напускане. Това щеше да върне Управлението назад с почти десет години.

По-лошо се оказа това, че с мълчаливото одобрение на Кийлти Килбърн често навлизаше в територията на Държавния департамент и бракониерски решаваше въпроси, които се намираха в сивата зона между дипломацията и разузнаването.

Ан Рейнолдс, съветничка на Кийлти по националната сигурност, също беше достатъчно умна, но болезнено неопитна. Изтеглена от Кийлти от Камарата на представителите през първия й мандат, Рейнолдс нямаше голям опит по въпросите на сигурността, ако се изключи членството й в Комисията по разузнаването към Камарата. Макмълън знаеше от Кийлти, че тя е „демографска необходимост“. Президентът беше унижил доста претендентката от Демократическата партия, губернаторката на Върмонт Клеър Рейнс, като си спечели благоразположението на партията, но загуби твърде голям контингент от жените. Ако искаше втори мандат, трябваше да спечели този контингент.

Рейнолдс умееше да говори и несъмнено притежаваше добър академичен ум, но след почти година на поста си продължаваше да се намира твърде далече от истината и Макмълън подозираше, че тя най-после разбира доколко реалният свят и този на учебниците нямат много общо.

„А ти, стари приятелю Уес?“ — запита се той. Чернокож, още ненавършил тридесет години, юрист от Йейл с шест години стаж в уж правителствен мозъчен тръст. Не се съмняваше, че медиите и разпространителите на слухове казват същите неща за него — че е заел поста като акт на себеутвърждаване, но е попаднал в много дълбоки води — и имаха право, или поне за последното. В дълбоки води се намираше, но се научаваше бързо да плува. Но колкото по-добър ставаше замахът му, толкова по-мръсни ставаха тези води. Кийлти беше свестен човек, но прекалено силно се интересуваше от голямата картина, от своята „визия“ за страната и нейното място в света, и по-малко се занимаваше с въпроса как точно да я реализира. Освен това толкова се занимаваше с промяната на курса на своя предшественик, че и той като Килбърн често оттласкваше махалото опасно далеч в другата посока, като ставаше прекалено снизходителен към вратовете и към съюзниците, които не спазваха ангажиментите си. Но пък икономиката отново се подобряваше, а с нея растеше и рейтингът на президента, което Кийлти приемаше за всеобхватен индикатор, че господ е на небето и със света всичко е наред.

Юристът се запита за кой ли път защо смята, че вече е видял новите дрехи на царя. Нямаше отговор, а това го тревожеше.

— Добре, Скот, какво става днес по света? — започна срещата Кийлти.

— Ирак — започна Килбърн. — Централното командване представи окончателен план за съкращаване на нашите сили. Тридесет процента през първите 120 дни, след това по десет всеки 60 дни, докато стигнем номиналния статус.

Кийлти кимна замислен.

— А силите за сигурност на иракчаните?

Обучаването и екипирането на иракската армия вървеше неравномерно през последните осем месеца и породи дебат в Конгреса кога иракските сили за сигурност ще станат готови да поемат изцяло нещата. Проблемът не се състоеше в уменията, а по-скоро в сцеплението. Мнозинството иракски войници се справяха с обучението достатъчно добре, но както повечето арабски нации Ирак представляваше сбор от секти и семейства с роднини в светските и религиозните среди. Концепцията за националност се намираше далеч зад лоялността към племето или принадлежността към шиитите или сунитите. Известно време централното командване на САЩ мислеше да организира групите и командването съобразно тези фамилни и религиозни връзки, но бързо изостави идеята, защото от анализите стана ясно, че така Съединените щати просто щяха да създадат две въоръжени банди, които и без това бяха готови за кръвопролитие и война. А въпросът беше могат ли членовете на враждуващи родове или секти да стоят рамо до рамо и да се бият за по-висшето благо на страната си?

Макмълън реши, че това ще се види с времето.

Фактът, че Килбърн информираше Кийлти за съкращаването, а не председателят на Обединеното командване адмирал Стивън Нетърс, означаваше за Макмълън, че президентът вече е взел решението. На срещата миналия вторник Нетърс беше оспорил амбициозната скорост на изтегляне, като цитира жалките доклади от бригадните командири за готовността на иракчаните. Несъмнено иракските сили за сигурност нямаха готовност сега и определено нямаше да я имат и след три месеца, когато се очакваше първото изтегляне на американските части.

Макмълън знаеше, че Кийлти трябваше да го направи, след като кампанията му толкова много наблягаше на намаляването на войските. За президента нямаше значение дали Нетърс е прав и затова даде ход на изтеглянето, като заповяда да се осигури търсеният от него ефект.

— Между бригадните и дивизионните командири има спор за готовността, но данните, изглежда, са в полза на нашия план. Четири месеца не са много време, обаче първоначалните съкращения ще се извършат за три месеца и затова иракската армия ще почувства някакво напрежение едва след цели седем месеца.

„Глупости“ — помисли си Макмълън.

— Добре, добре — отговори Кийлти. — Ан, вземи черновата от Скот и я пусни в Центъра за национална сигурност. Ако не намерят проблеми, ще действаме. Следващата тема, Скот.

— Бразилия. Имаме индикации, че плановете им за разширяване на рафинериите са по-амбициозни от нашите предвиждания.

— Което означава? — запита президентът.

Рейнолдс отговори:

— Че находищата им в района Тупи са по-богати, отколкото те смятат или казват.

Постоянно увеличаващият се потенциал на басейна Сантос беше изненадал привидно Бразилия точно колкото и Съединените щати. За него не се знаеше нищо преди изявлението за пресата на „Петробразил“, а такива новини не оставаха тайни дълго време.

— Кучи синове — изръмжа Кийлти.

Малко след като спечели изборите и преди да положи клетвата, Кийлти нареди на вероятния си държавен секретар да се свърже с бразилското правителство. Кампанията му се основаваше не само на извеждането на армията от Ирак, но и на намаляването на цените на горивата. Сделката за внос на нефт от Бразилия трябваше да влезе в сила в края на месеца и щеше да помогне много за изпълнение на това обещание. Оказа се обаче, че макар бразилското правителство да се държи много приятелски, вече стискаше в ръце доста силен лост. Въпросът, на който дотук никой нямаше отговор, беше дали Бразилия ще остане благоразположена или ще постъпи като Саудитска Арабия — протегнала една ръка за приятелство и стиснала кама в другата.

— Не знаем какви са намеренията им, господин президент — отговори Макмълън, като се опита да пресече Кийлти. — Все още не знаем кога са сменили плановете си за разширяване или пък доколко ще ги променят.

Макмълън изгледа Килбърн, като се надяваше, че той ще схване намека.

Директорът на ЦРУ каза:

— Истина е, господин президент.

— Уес, в такъв случай искам, като приключим тук, да говорим с посланика Дюит.

— Да, сър.

— Друго има ли?

— Иран. Все още обработваме няколко източника, но имаме сведения, че Техеран ще засили отново ядрената си програма.

„Мамка му“ — помисли Макмълън. Многото предизборни обещания на Кийлти включваха възобновяване на пряката дипломация с Иран. Според него връщането на Иран в широката международна общност и работата в области от взаимен интерес щяха да са най-добрият начин да убедят Техеран да изостави ядрените си амбиции. И до момента, изглежда, ставаше точно така.

— Обясни какво точно значи „ще засили“.

— Центрофуги, рафинерии, посещения в Москва.

— Кучи синове! Какво са намислили, за бога?

Този въпрос Кийлти отправи към съветника по националната сигурност.

— Трудно е да се каже, господин президент — отговори Рейнолдс.

Макмълън си каза, че в превод това е „Идея си нямам, мамицата му“.

— В такъв случай го направи просто — излая Кийлти. — Обади се по телефона на Държавния департамент и ми дай отговори.

Кийлти стана и обяви края на срещата.

— Това е всичко. Скот, остани за момент.

След като Рейнолдс замина, Кийлти отиде до бюрото си и седна с въздишка.

— Какво знаем за инцидента с Райън?

— Тайната служба още работи по случая — отговори Килбърн. — Но изглежда е имало само един стрелец. Все още не знаем кой е, но според зъболекарската работа е йорданец. Пистолетът е от открадната пратка военни пистолети за Египет. Същият е като двата, които намериха след атентата в Марсилия преди месец.

— Освежи паметта ми.

— Нападение в автобус. Четиринадесет мъртви, включително стрелците.

— Заподозряхме РСУ.

— Да, господин президент.

Макмълън познаваше шефа си достатъчно, за да знае как да разгадае изражението му: избирайки Джак Райън за своя мишена, РСУ бяха насочили медиите към бившия президент. Половината кабелни телевизии пускаха биографични репортажи за Райън, който омаловажи инцидента с кратко изявление за пресата и отказ да дава интервюта. От своя страна Кийлти отговори с предварително подготвени въпроси на пресконференция — радваше се, че бившият президент Райън не е ранен и прочее. Макмълън трябваше да признае, че думите на шефа му бяха прозвучали достатъчно искрено, но не се съмняваше, че са му причинявали болка, докато ги изговаря.

Кийлти продължи:

— Уес, за онази работа с Нетърс…

„Ох!“ помисли Макмълън и каза:

— Да, господин президент.

— Мисля, че идва време за промяна.

— Разбирам.

— Не си ли съгласен?

Макмълън подбра думите си внимателно:

— Бих искал да кажа, господин президент, че известна доза несъгласие е здравословно. Адмирал Нетърс говори открито, вероятно прекалено, но е уважаван не само в армията, но и в Конгреса.

— Господи, Уес, аз няма да го държа тук само защото е популярен.

— Не това имах предвид…

— Тогава какво?

— Уважават го, защото си знае работата. Баща ми казваше: „Не искай да ти посочи пътя човек, който не е бил, където отиваш“. Адмирал Нетърс е бил там, където отиваме.

Кийлти събра устни, а после се усмихна.

— Това е добро, много добро. Имаш ли нещо против да го използвам? Добре, ще видим къде ще отиде тази работа. Но ще действам, Уес. Махаме се от онази проклета страна по един начин или по друг. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Скот, ти изглеждаш сякаш ти е умряло кучето. Казвай какво има.

Килбърн постави една папка на бюрото на Кийлти, а после каза:

— Става дума за нападение през миналата седмица в пещера в планината Хиндукуш — екип рейнджъри са търсили Емира.

— О, господи, този ли? — възкликна Кийлти, като прелисти папката. — Още ли хабим ресурси по него?

— Да, господин президент. Както и да е, командирът на екипа е бил ранен и командването е поел първият сержант Дрискол, Сам Дрискол. Стигнал в пещерата, очистил няколко охранители, но вътре нямало нищо.

— Изненадата не е голяма.

— Не, сър, но ако погледнете страница четвърта…

Кийлти го стори и присви очи, докато четеше.

Килбърн каза:

— Доколкото знаем, никой от онези не е имал оръжие, така да се каже, и със сигурност всички са спали.

— И той просто ги прострелял в главите — изръмжа Кийлти, като отмести папката настрани. — Отвратително.

Макмълън се обади:

— Господин президент, тук определено не съм наясно. За какво става дума?

— Убийство, Уес, чисто и просто. Този сержант този Дрискол, е убил девет невъоръжени мъже. Точка.

— Сър, не мисля, че…

— Слушай, предшественикът ми отпусна юздите на военните. Нахъса ги и им отвърза каишките. Време е да им сложим тези каишки обратно. Не можем да позволим войници на САЩ да застрелват спящи мъже в главите. Скот, можем ли да го направим?

— Има прецеденти и в двете посоки, но мисля, че можем да заведем дело. Ще трябва да започнем от Пентагона, след това да засилим случая в Министерството на правосъдието, а после да привлечем и военния съд.

Кийлти кимна.

— Действай. Време е да покажем на военните кой е шефът.

 

 

Арли Фрай реши, че денят е адски добър за риболов, но пък тук почти всеки ден си го биваше за това. А не като в Аляска, където се снимаше програмата „Смъртоносен улов“. Риболовът там трябва да е ад на земята. Днес имаше гъста мъгла, но в това севернокалифорнийско утро можеше да се изтърпи малко гадост в края на краищата. Арли знаеше, че мъглата ще се вдигне след час-два. Лодката му, шестметрова „Атлас Акадия 20 Е“ с извънбордов двигател „Рей Електрик“, само на три месеца, беше подарък за пенсионирането от жена му Юнис, която избра модела за морски плитчини с надеждата да го държи близо до брега. И вината за това лежеше в тесните тениски без ръкави, по-конкретно тези от филма с Джордж Клуни „Перфектна буря“. Като млад мечтаеше да преплава Атлантическия океан, но знаеше, че Юнис направо ще умре от напрежение и затова се задоволяваше с двуседмични излети за риболов покрай брега, като почти винаги ходеше сам, но днес убеди и сина си да дойде с него. Чет, вече на петнадесет години, се интересуваше повече от момичета, от своя айпод, а от риболов щеше да се интересува едва след като вземе книжка, но прояви интерес, когато Арли спомена че при последния излет е видял акула. Бащата не лъжеше, но акулата беше дълга само 60 сантиметра.

Сега Чет седеше на носа със слушалки в ушите, наведен над борда с ръка във водата.

Вълни почти нямаше, а високо отгоре слънцето прозираше като неясен блед кръг, който опитва да прогори пътя си през облаците. Арли реши, че ще стане ясно и горещо до час. Юнис им опакова много безалкохолни напитки, половин дузина сандвичи с леберкез и пластмасова торбичка, пълна със смокинови бисквити.

Изведнъж нещо тупна в трюма на „Акадия.“ Чет рязко дръпна ръката си от водата и стана, като разклати лодката.

— Я!

— Какво има?

— Нещо ни удари отстрани… там, виждаш ли го?

Арли погледна накъдето сочеше Чет, малко след кърмата, и видя за миг нещо оранжево, което изчезна в мъглата.

— Видя ли го? — запита Арли.

— Не, Изплаши ме до посир… смърт. Приличаше на спасителна жилетка или пък пояс.

Арли се замисли дали да не продължи напред, но предметът, какъвто и да е той, не беше просто оранжев, а международно оранжев, а този цвят по принцип се пазеше за бедствени и критични ситуации. И за спасителни жилетки.

— Сядай, сине, връщаме се.

Арли завъртя руля и върна лодката назад по курса, като забави ход.

— Гледай.

— Да, тате, гледам. Ега ти!

Тридесет секунди по-късно Чет извика и посочи вдясно от носа. През мъглата едва се виждаше оранжево петно с размерите на футболна топка.

— Виждам го — каза Арли и зави руля натам, за да се приближи. Чет се наведе и го издърпа.

Арли видя, че това не е спасителна жилетка, а гумен пояс с формата на диамант. На късо въже, завързано за него, висеше черна метална кутия, широка към десет сантиметра, двайсетина дълга и дебела колкото книга с меки корици с повечко страници.

— Какво е това? — запита Чет.

Арли не знаеше със сигурност, но предположи, защото беше гледал достатъчно филми и телевизионни програми.

— Черна кутия — промърмори той.

— А?

— Устройство за запис на полетни данни.

— Я! Искаш да кажеш, от самолет?

— Да.

— Супер.

 

 

Касиано знаеше, че охраната тук е на ниво, но в негова полза работеха три неща: първо, дългогодишният му стаж в „Петробразил“ — единадесет години, много преди откриването на Тупи. Второ, уникалността на тази индустрия, заради която охраната можеше да проверява компетентно само част от вътрешните системи. Останалото се правеше от работници, които знаеха какво търсят и как стават нещата и въпреки добрата заплата за подобно двойно задължение на охраната Касиано получаваше неограничен достъп до зони с висока степен на сигурност. И, трето, демографската картина на Бразилия.

От 170 милиона население на Бразилия по-малко от един процент бяха мюсюлмани, а от тях само един процент родени в страната хора, приели исляма. Приливът от ислямски радикали, от които толкова се страхуваха в страните от Западното полукълбо, за Бразилия не представляваше проблем. Никой не се интересуваше в каква джамия ходиш или дали мразиш войната в Ирак — тези теми рядко се обсъждаха и определено нямаха отношение към пригодността за работата, независимо дали става дума за ресторант или за „Петробразил“.

Касиано не споделяше с никого тези свои мисли, молеше се насаме, никога не закъсняваше за работа и рядко отсъстваше по болест. Мюсюлманин или не, той беше идеалният работник както за „Петробразил“, така и за новия си работодател, който определено му плащаше много по-добре.

Подробностите, които онези искаха, показваха доста ясно какви са намеренията им и Касиано може и да не харесваше особено ролята си на промишлен шпионин, но се успокояваше от уверенията им, че единствените щети от неговите действия и информация ще са само парични. Освен това той се успокояваше, че находището в басейна Сантос, което се разрастваше бързо, щеше да осигури пари за десетилетия напред на правителството на Бразилия — основния акционер в „Петробразил“.

Нямаше причина да не сподели малко от това богатство, нали?