Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (21)

21.

Ако гледаше на нещата обективно, Найджъл Емблинг сигурно щеше да схване съществуващото настроение като самодоволство, но в момента считаше, че светът бързо отива по дяволите. Вероятно по-късно щеше да преосмисли преценката си, но точно сега, докато седеше в кухнята с чаша чай и четеше един от дузината пакистански всекидневници, сутрешния „Дейли Машрик“ от Пешавар, не видя нищо, което да подобри настроението му.

— Проклети идиоти — изръмжа той.

Домашният му прислужник Махмуд се появи магически на кухненската врата.

— Има ли нещо, господин Найджъл?

От единадесетгодишното момче лъхаше щастие и старание, особено по това време на деня, но Емблинг знаеше, че без него в домакинството му щеше да настъпи хаос.

— Не, не, Махмуд. Просто си говоря сам.

— А, това не е добре, господине, никак не е добре. За луд ще ви помислят. Моля ви, запазете си го за у дома, да?

— Да, добре. Ти продължавай да учиш.

— Да, господин Найджъл.

Махмуд беше сираче — майка му, баща му и двете му сестри бяха загинали при жестоките сблъсъци между сунити и шиити, започнали в Пакистан след убийството на Беназир Бхуто. Емблинг почти беше осиновил момчето — хранеше го, даваше му подслон, малко пари и без то да знае, постоянно нарастващ доверителен фонд, който щеше да наследи на осемнадесет години.

Поредната изгоряла джамия, поредният убит водач на фракция, поредният слух за подправени избори, поредният арестуван офицер от разузнаването по обвинение в кражба на държавни тайни, поредният призив към спокойствие от Пешавар. Много жалко. Не че Пакистан винаги е бил пример за мир, но имаше периоди на почти пълно спокойствие, въпреки че и то се оказваше измамно, като тънък капак над кипнал котел. И все пак Емблинг знаеше, че за него няма друго място на света, макар и да не разбираше защо. Вероятно това бе прераждане, но както и да е, Пакистан определено му легна на сърцето и сега, на 68 години, той беше пуснал твърдо и необратимо корени в новия си дом.

Емблинг знаеше, че повечето хора на негово място щяха, и може би трябваше, да се страхуват — англосаксонски християнин от Англия, родината на британското господство. Повече от деветдесет години, от 50-те на деветнайсети век до след края на Втората световна война, Великобритания властваше над „Индийския континент“, включвал в различни периоди Индия, Пакистан, Бангладеш, Сомалиленд, Сингапур и Долна и Горна Бирма, известна сега като Мианмар, въпреки че Емблинг продължаваше да я нарича Бирма, без да го е грижа кой може да се обиди. Въпреки че спомените от британското господство отшумяваха от Пакистан с годините, влиянието му не изчезна напълно и Емблинг виждаше и усещаше това всеки път, когато излезеше, заради погледите на възрастните хора на пазара и шепненето между полицаите, чули разни истории от родителите и прародителите си. Емблинг по никакъв начин не криеше произхода си, а и не би могъл, дори да искаше, заради акцента, с който говореше урду и пущу, които владееше почти перфектно. А да не говорим за бялата кожа и ръста му. Нямаше много местни хора като него.

И все пак към него се отнасяха с уважение, но то нямаше нищо общо със спомените за британското управление, а по-скоро със собствената му история. В края на краищата той беше живял в Пакистан по-дълго от много от хората, които идваха на пазара Кайбер всеки ден. „Колко години точно?“ — замисли се той. Ако изключим някоя и друга почивка или кратка задача сред съседите на Пакистан… Може би четиридесет и нещо години. Достатъчно време за бившите (а и някои сегашни) негови сънародници да му лепнат етикет „станал е местен“. Не че това имаше значение. Въпреки всичките недостатъци и опасности, избегнати на косъм, и неприятните места, в които беше ходил, за него нямаше друго място като Пакистан и дори тайно се гордееше, че го смятат за „повече пакистанец, отколкото англичанин“.

Още на нежната и наивна възраст от двадесет и две години Емблинг стана един от привлечените от Оксфорд следвоенни служители на МИ-6, а го извика бащата на приятел от училище, когото младежът смяташе за чиновник от Министерството на отбраната. Той обаче се оказа вербовчик на МИ-6, всъщност един от хората, предупреждавали началниците си, че предателят Ким Филби не е от най-добрите попадения и след време така ще обърка нещата, че ще загинат хора или че той ще се изкуши да премине от другата страна, както и стана след дългогодишния му стаж като къртица на Съветите.

След като преживя трудностите на обучението във Форт Монктън на крайбрежието на Хемпшир, Емблинг замина за северозападната гранична провинция в Пакистан (позната като Пахтунхва или Сархад в зависимост от това с кого разговаряш), до Афганистан, който пък по това време тъкмо се превръщаше в игрище на руския КГБ. Емблинг прекара повече от шест години в планините по границата, като посещаваше главатарите на пущуните, които управляваха ничията земя между Пакистан и Афганистан. Ако Съветите пуснеха пипалата си към Пакистан, вероятно щяха да дойдат през планините и земите на пущуните.

С изключение на няколко редки пътувания до Англия, Емблинг беше прекарал кариерата си в централноазиатските страни — Туркестан, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан, като всички те попаднаха в различна степен и по различно време под съветска власт или поне влияние. Докато ЦРУ и неговите сънародници от Тайната разузнавателна служба, известна с неприятното за него съкращение SIS, воюваха по фронтовете на студената война в мъгливите улици на Берлин, Будапеща и Прага, Емблинг тичаше из планините с пущуните, хранеше се с куабили пулавдампухт (ориз с моркови и стафиди) и горчив черен чай. През 1977 г. Емблинг се ожени за най-младата дъщеря на маловажен вожд на пущунско племе, без шефовете му от Лондон да разберат, но две години по-късно я загуби при въздушно нападение от хеликоптер „Ми-24“, когато Съветите нахлуха в Афганистан. Не откриха тялото й. Той често се питаше дали заради нея не остана в Пакистан дълго след пенсионирането си. Дали някъде в тъжното си сърце не таеше надежда, че Фаришта е все още жива? В края на краищата на английски името й значеше ангел.

„Празни мечти“ — каза си Емблинг.

Точно както идеята за стабилен Пакистан.

Седем хиляди мили оттук, в Силвър Спринг, Мериленд, Мери Пат Фоли разсъждаваше по подобен начин с подобна напитка — половин нормално и половин безкофеиново кафе, претоплено и посолено, както тя обичаше вечер, но над съвсем различна тема: Емира и двата въпроса, които почти десетилетие измъчваха американското разузнаване — къде се намира той сега и как може да бъде хванат. С няколко мимолетни изключения и въпреки статуса му на обществен враг номер едно, Мери Пат не беше съгласна с Белия дом. Определено трябваше да го заловят или дори да го очистят и да пръснат праха му по вятъра, но убийството на Емира нямаше да разреши проблемите на Америка с тероризма. Имаше спорове с каква оперативна информация разполага Емира. Мери Пат и пенсионираният й съпруг бяха склонни да мислят, че информацията му не е кой знае каква. Емира знаеше, че го издирват, и макар първокласен кучи син и масов убиец, определено не беше достатъчно глупав да се вкара в цикъла на събиране на данни, особено в наши дни, когато терористите знаеха какви красоти крие класифицирането на информацията. Ако Емира беше държавен глава в някой дворец, сигурно щеше да получава редовни сведения, но случаят не беше такъв или поне всички смятаха така. В най-добрия случай според ЦРУ той седеше сврян в някоя дупка в полупустинните планински райони на Пакистан, по границата с Афганистан. А в този сценарий ставаше дума за пословичната игла в купа сено, нали така? Но човек никога не знае. Мери знаеше със сигурност, че един ден някой ще извади късмет и ще го намери.

Въпросът беше дали ще го хванат жив. Не че й пукаше, но все пак я привличаше идеята да застане очи в очи с този гад.

— Скъпа, тук съм — весело извика облеченият в анцуг и тениска Ед Фоли и слезе по стълбите към кухнята.

Откакто се пенсионира. Ед изминаваше десетина метра и половин дузина стъпала до кабинета си, където работеше върху историята на разузнавателната общност на САЩ от Войната за независимост до Афганистан. Главата, върху която работеше в момента — адски добра впрочем, — се отнасяше за ирландския тъкач и вероятно най-прикрития шпионин на своето време Джон Ханиман. Получил задача от самия Джордж Вашингтон да проникне в редовете на разквартируваните в Трентън страховити наемници на Хау^[1], Ханиман в ролята на търговец на говеда се промъкнал през фронта, проучил бойния ред и позициите им, успял да се върне и осигурил на Вашингтон предимството, което му трябвало за пълния разгром. Ед направо бленуваше за тази глава и малката неизвестна част от историята. Да, добре е да пишеш за Бил Докован^[2], за залива Кочинос^[3] и за „желязната завеса“, но тази остаряла и известна на всички информация от шпионския жанр вече не с особено интересна.

Ед определено си заслужаваше пенсионирането, също като Мери Пат, но само шепа хора от Ленгли, включително Джак Райън-старши, знаеха до каква степен семейство Фоли са служили на страната си и колко са жертвали за нея. Ирландец по рождение, Ед беше завършил университета във Фордъм и започнал като стабилен, макар и не много известен репортер на „Ню Йорк Таймс“, преди да навлезе в света на лошите и шпионите. А колкото до Мери Пат… Ако имаше жена, родена за разузнавач, то това беше точно тя, внучката на треньора по езда на цар Николай II и дъщерята на полковник Ваня Борисович Камински. Баба й, след като разбрала накъде отиват нещата, през 1917 г. измъкнала семейството си от Русия точно преди революцията, която свали династията Романови и отне живота на Николай II и семейството му.

— Труден ден ли имаше в работата, скъпи? — запита Мери Пат.

— Изтощителен, абсолютно изтощителен. Толкова много думи и толкова малък речник.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— А ти как си?

— Добре.

— Пак разсъждаваме, а? Сещаш се за кого, нали?

Мери Пат кимна.

— Трябва довечера да ида дотам. Май има някаква гореща новина. Ще повярвам, като я видя.

Ед се намръщи, но Мери Пат не разбра дали защото му липсва всичко това, или заради своя скептицизъм. Терористите с всеки ден ставаха все по-хитри, особено след 11 септември.

Мери Пат и Ед Фоли бяха си заслужили правото да са леко цинични, когато им изнася, защото от първа ръка знаеха как работи ЦРУ и познаваха пълната му с обрати история през почти тридесетгодишен период, а и защото по времето, когато Съветският съюз и КГБ все още управляваха Русия и нейните сателити, двамата ръководеха агенти в Москва.

И двамата се издигнаха от оперативния отдел на Ленгли — Ед завърши кариерата си като директор на централното разузнаване, а Мари Пет, бивш заместник-директор по операциите, стана заместник-директор в Националния център за борба с тероризма. Както се очакваше, това породи безброй слухове, че Мери Пат е понижена и мястото й в Центъра е просто спирка по пътя към пенсионирането. Разбира се, нищо не се намираше толкова далече от истината. Центърът представляваше върха на копието и Мери Пат искаше да е там.

За решението й помогна фактът, че старият им дом. Дирекцията за операции, не беше вече същата. Новото й име. Служба за нелегални операции, ги дразнеше (макар добре да знаеха, че и онова „Дирекция за операции“ не заблуждава никого, новото наименование им се струваше малко прекалено), обаче все пак то бе само име. За нещастие промяната беше настъпила горе-долу по времето, когато според тях дирекцията започваше да се занимава по-малко с тайни операции и с набиране на разузнавателни данни, отколкото с политика. И макар Мери Пат и Ед да имаха собствени политически възгледи, често пъти противоположни, и двамата смятаха, че политиката и разузнаването не си подхождат. Твърде много хора в горните ешелони на ЦРУ се оказаха просто държавни служители, които търсят път към по-големи и по-хубави неща, което семейство Фоли не можеше да проумее. Според тях нямаше по-високо призвание от това да браниш родината си в униформа на бойното поле или зад завесата, която шпионинът от ЦРУ Джеймс Джизъс Енгълтън от епохата на студената война наричаше „Пустиня от огледала“. Нищо, че неговите параноични търсения на съветски къртици разяждаха Ленгли отвътре като рак. За Мери Пат неговото описание на шпионския свят си беше съвсем точно.

Колкото и да я обичаше, „пустинята“, в която работеше, вземаше своето. През последните няколко месеца двамата с Ед започнаха да обсъждат пенсионирането си и въпреки характерната тактичност (макар и недотам изтънчена) на съпруга й тя разбираше ясно какво иска той от нея, защото даже й оставяше екземпляри на списание „Нешънъл Джиографик“ на кухненската маса, отворени на снимка на Фиджи или на някоя историческа местност в Нова Зеландия — все места от списъка на страните, които „един ден“ щяха да посетят.

В тези редки моменти, когато си позволяваше да мисли за друго, освен за работата, Мери Пат си задаваше най-важния въпрос „Защо стоя още?“, без да търси отговор. Имаха достатъчно пари, а и нямаше да скучаят. Е, ако парите не са проблем, то кое е? Всъщност нещата се оказаха прости — нейното призвание беше разузнаването и тя го знаеше още от първия си ден в ЦРУ. Навремето беше свършила много добри неща, но не можеше да се отрече, че ЦРУ вече не е същото както преди. Сега тук работеха различни хора и мотивацията им се замъгляваше от амбиции. Никой вече не се интересуваше „какво той би могъл да стори за страната си“. Пипалата на политиците се впиваха все по-дълбоко в разузнавателната общност и Мери Пат се страхуваше, че това състояние е необратимо.

— Колко ще се бавиш? — запита Ед.

— Трудно е да се каже. Сигурно до полунощ. Ако закъснея много след това, ще ти се обадя. Не ме чакай.

— Има ли някоя сочна новина за онази работа в Джорджтаун?

— Нищо повече от вестниците. Самотен стрелец, единичен изстрел в главата.

— Чух, че телефонът звънна по-рано…

— Два пъти. Обади се Ед-младши. Каза, че ще те потърси утре. И Джак Райън. Интересуваше се от книгата. Каза да му се обадиш когато можеш. Току-виж си измъкнал някоя подробност от него.

— Няма да затаявам дъх в очакване.

И двамата пишеха спомени: Ед история, а бившият президент Райън — мемоари. Разговаряха и споделяха спомени най-малко веднъж седмично.

Кариерата на Джак Райън от новобранските му дни в ЦРУ до заемането на президентския пост заради една трагедия се преплиташе с тази на Мери Пат и Еди. Имаха чудесни, но понякога и съвсем гадни моменти.

Мери подозираше, че ежеседмичните сесии по телефона между Джак и Ед включваха предимно разговори за миналото и съвсем малко за книгите. Това не я притесняваше. И двамата си бяха заслужили това право, и то многократно. Мери знаеше кариерата на Ед наизуст, но със сигурност някои неща от кариерата на Джак Райън бяха известни само на него и на малко други хора, което значеше доста, предвид нейните пълномощия. „Е, какво пък, нима животът щеше да е интересен без тайни?“

Мери Пат погледна часовника, след което си допи кафето, сбърчи лице от горчилката и стана. Целуна Ед по бузата.

— Трябва да бягам. Ще нахраниш ли котката, а?

— Разбира се, скъпа. Карай внимателно.