Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (9)

9.

През годините в Санкт Петербург Юрий Бекетов се беше разхождал стотини пъти по тъмните улици, но сега нещата се различаваха и не се налагаше да мисли много, за да разбере защо. Богатството, или поне потенциалното богатство, променяше гледната точка. А неговото богатство се различаваше. Той не се гордееше с парите, а с плановете си как да ги употреби. Само не знаеше със сигурност дали прави нещо наистина ново, или просто постъпва рационално. Нима танцът с дявола, дори с основателна причина, не си остава танц с дявола?

От всички градове в родината Санкт Петербург му беше любим. Историята му почти напълно следваше историята на Русия. Петър Велики го основал през 1703 г. по време на Великата северна война с шведите. През Първата световна война името на Санкт Петербург, считано за прекомерно тевтонско от силните на деня, било променено на Петроград, а през 1924 г., седем години след болшевишката революция и няколко дни след смъртта на Владимир Ленин, го нарекоха Ленинград. И накрая, през 1991 г. с разпадането на Съветския съюз отново смениха името му — върнаха Санкт Петербург.

Санкт Петербург, капсула на времето от руската история. Не е зле за заглавие на книга, помисли той. Жалко, че нямаше желание да пише. Имаше теми — царе, болшевики, падане на империята и накрая демокрация, макар и с малко тоталитаризъм.

В тази особено мразовита вечер резкият вятър от река Нева свистеше в клоните на дърветата. Невидими в тъмнината боклуци се търкаляха по бетона и паветата. От близката уличка се чу дрънчене на бутилка в тухла, а след това завалена псувня. Поредният бандит или е свършил водката, или е разлял последната капка. Колкото и да обичаше Санкт Петербург. Юрий знаеше, че градът запада. Това се отнасяше за цялата страна.

Разпадането на Съюза се отрази лошо на всички, но най-много на бившия му работодател КГБ, познат сега като Федерална служба за сигурност (ФСС). Това беше най-новото от дългата поредица съкращения, под които работеха руските разузнавателни служби, като се започне със страшната Чека. Но можеше да се твърди, че КГБ — Комитетът за държавна сигурност — беше най-ефективният и най-страшен от всички свои предшественици и потомци.

Преди пенсионирането си с нищожна месечна пенсия през 1993 г. Юрий работеше за каймака на КГБ. „Управление С“ — нелегални — на Първо главно управление. Истинските шпиони. От тези без дипломатически имунитет, посолство, в което да избягат, или депортиране при залавяне, а ги очакваше затвор или смърт. Имаше известни успехи, но нито един от тях не го издигна в стратосферата на горните ешелони на КГБ и затова на четиридесет и пет години се озова безработен по московските улици с умения, които не му даваха големи възможности за кариера — трябваше да се захване с промишлен шпионаж и охрана или с престъпност. Избра първото и отвори консултантска фирма, която обслужваше ордите западни инвеститори, нахлули като порой в първите дни на постсъветска Русия. Юрий дължеше поне косвено много от успеха си на червената мафия и на най-големите нейни банди — Солнцевската, Долгопрудненската и Измайловската, които още по-чевръсто от чуждите инвеститори бяха разграбили хаотичната икономика на страната. Разбира се, червената мафия нямаше време за изтънчените нежности на деловото поведение, а инвеститорите от Европа и Америка знаеха това съвсем добре и Юрий с удоволствие се възползваше от положението. По онова време ударението падаше на думата експлоатация. Единствената разлика между него, мафията и обикновения уличен хулиган се състоеше в методите, които всеки от тях използваше, за да постигне желания резултат. За Юрий методът беше прост: защита. Пази гостуващите бизнесмени живи и далече от лапите на похитителите. Някои от по-незначителните банди, твърде малки, за да водят собствен изтънчен рекет, се научиха да отвличат добре облечени европейци или американци от най-добрите московски хотели, а после изпращаха искане за откуп заедно с отрязано ухо, пръст на ръка или крак, или даже нещо по-лошо. Слабо заплатената и затрупана с работа местна милиция не можеше да помогне много и често похитителите убиваха жертвите си, независимо дали откупът е платен или не. Тези хора нямаха чест. Само брутален прагматизъм.

Юрий нае бивши колеги от КГБ и военни, предимно бивши командоси от Спецназ, които също като него се намираха на улицата — и те съпровождаха клиентите на път за деловите срещи и обратно и се стараеха да ги опазят живи и цели до напускането на страната. Парите си ги биваше, но с развитието на икономиката на Москва (официалната и сенчестата) се увеличиха и житейските разходи и многобройните предприемачи като Юрий може и да печелеха повече пари, отколкото смятаха, че има на света, но виждаха как те се изпаряват от непостоянните и безумно високи цени. Тъжно се оказа да изкарваш толкова много пари, а същевременно цената на хляба да се вдига заедно с доходите.

В края на деветдесетте години Юрий вече имаше спестени достатъчно пари, за да издържа трите си внучета в университета и да им осигури доходни места, но парите не му стигнаха да се оттегли в онази тиха къщичка на Черно море, за която си мечтаеше от двадесет години.

Благоприятните възможности не закъсняха, отначало бавно, а после все по-редовно, точно преди, а и след събитията на 11 септември. В онова утро Америка осъзна факт, който КГБ и много незападни разузнавателни агенции знаеха отдавна — ислямските фундаменталисти бяха обявили война на Америка и нейните съюзници. За нещастие на Съединените щати през последната половина на десетилетието тези фундаменталисти успяха да еволюират от тълпа неорганизирани и нелогични луди, както често ги представяха в западните вестници, в организирани, обучени бойци с ясна цел. По-лошото се оказа, че научиха колко ценни са разузнавателните мрежи, наемането на агенти и осигуряване на комуникация — все предимства, с които дотогава разполагаха само националните разузнавателни служби.

Въпреки постиженията и предимствата си Америка се оказа като великан, който, за да се опази от въображаемото оръдие на хоризонта, не обръща внимание на стрелите и камъните, на онези миниверсии на трагедията от 11 септември, които се случваха рядко, но не слизаха от първа страница на „Ню Йорк Таймс“ или от горещите новини по Ем Ес Ен Би Си или Си Ен Ен. Историците вечно ще спорят дали американското разузнаване е чуло или е трябвало да чуе тропота на галопиращи копита на 11 септември, но определено се виждаше как проблемът ескалира още от първия атентат в Световния търговски център през 1993 г. чак до бомбата в посолството на САЩ в Кения през 1998 г. и нападението над самолетоносача „Коул“ през 2000 г. Инцидентите бяха изолирани единствено за ЦРУ, а за изпълнилите ги терористични клетки те представляваха битки от една война. Едва когато войната срещу Съединените щати беше обявена на висок глас — и то не само на думи, но и на дело, — американската разузнавателна общност схвана, че не може да пренебрегва стрелите и камъните.

Освен това правителството на САЩ и ЦРУ едва наскоро се бяха отклонили от онова, което Юрий наричаше „великанската нагласа“ — маниакалното вторачване в главата на великана, без да обръщат внимание на пръстите на ръцете и краката му. Разбира се, това нямаше да се промени напълно, особено като става дума за Обществен враг номер едно, Емира, който според Юрий някак естествено се беше превърнал във великана, от когото Америка се страхуваше. Държавите се нуждаеха от конкретни врагове, от някой, към когото да сочат с пръст и да викат „опасност!“.

Разбира се, Юрий нямаше от какво да се оплаква. Както много свои сънародници, и той спечели от новата война, макар и съвсем отскоро, а и с голямо нежелание и съжаление. Още от 90-те години натъпканите с пари групи ислямски фундаменталисти чукаха на вратата на Русия, за да наемат свободни служители от разузнаването, ядрени учени и войници от специалните сили. Както мнозина свои сънародници, и Юрий беше отворил вратата, но поради старостта и умората си искаше само още малко пари за къщичката на Черно море. С малко късмет срещата тази вечер можеше да реши проблема.

Юрий се отърси от своя блян, отстъпи от парапета и продължи по моста, мина покрай две пресечки и стигна до осветения с неонови лампи ресторант „Чиака“, чието име бе изписано на арабски и кирилица. Прекоси улицата и седна на една пейка в тъмното между две улични лампи. Вдигна яката си, за да се пази от вятъра, и напъха ръце по-дълбоко в джобовете на балтона.

„Чиака“ беше чеченски ресторант, притежаван и управляван от семейство мюсюлмани, които процъфтяваха под покровителството на Общината, или чеченската мафия.

Мъжът, с когото имаше среща и когото познаваше само като Нима, вероятно беше влязъл в Русия също с помощта на Общината. Юрий за пореден път си каза, че това не е от значение. Работил беше и преди с този човек, веднъж като съветник за преместването на един, когото онези наричаха „съдружник“, и след това като посредник за вербуване. Вторият път се оказа доста интересен. Представа нямаше защо на онези им е необходима жена от точно такъв калибър, но и не се интересуваше. Отдавна умееше да потиска подобно любопитство.

Изчака още двадесет минути, преди да се увери, че нищо не изглежда сякаш не е на мястото си. Наоколо не се виждаха наблюдатели, полиция или други хора. Стана, пресече улицата и влезе в ресторанта, който беше ярко осветен и спартански обзаведен, с плочи от линолеум в черно и бяло, кръгли маси от ламинирана пластмаса и дървени столове с твърди облегалки. Нямаше почти никакви свободни маси заради наплива за късна вечеря. От нискокачествените високоговорители на тавана се носеха звуците на чеченски пондур, който наподобяваше руската балалайка.

Юрий огледа заведението. При влизането му няколко клиенти вдигнаха глави, но почти веднага се върнаха към своите ястия или разговори. Макар и необичайна гледка за чеченски ресторант, руснаци го посещаваха. Въпреки репутацията им Юрий нямаше проблем с чеченците. В повечето случаи предпочитаха да живеят и да оставят и другите да живеят, но горко на човека, когото решаха да убият. Малко други организации действаха така брутално като Общината. Чеченците обичаха ножове и умееха да ги използват.

Нима седеше в последното сепаре до стената в далечния край, откъдето се стигаше по къс коридор до кухнята и тоалетната. Юрий отиде натам, подаде сигнал „чакай малко“ с вдигнат пръст, докато отминаваше Нима, и влезе в тоалетната да си измие ръцете. Разбира се, ръцете му бяха идеално чисти и искаше просто да провери дали тоалетната не е заета и дали не предлага алтернативен вход за ресторанта. Вниманието и предпазливостта, които обикновеният човек би сметнал за прекомерни, го бяха пазили жив дълго време като нелегален агент и не виждаше причина да променя навиците си точно сега. Изсуши ръцете си, след което провери дали пистолетът „Макаров“ е надеждно хванат в кобура отзад на колана за панталона, излезе и седна в сепарето с лице към залата. Люлеещата се врата на кухнята се намираше отляво. Докато Юрий беше в тоалетната, Нима бе свалил спортното си сако. То лежеше преметнато на облегалката на сепарето. Посланието се разбираше ясно: не съм въоръжен.

Арабинът разтвори ръце и се усмихна на Юрий.

— Знам, че си внимателен, приятелю.

В отговор руснакът разгърна балтона.

— Както и ти.

Отнякъде се появи сервитьор, взе поръчката им за напитки и отново изчезна.

— Благодаря, че дойде — каза Нима.

Добре говореше руски, със слабо доловим арабски акцент, а светлата кожа му позволяваше да мине за местен с малко татарска кръв. Юрий разсеяно се зачуди дали събеседникът му не е обучаван на Запад.

— Разбира се. За мен е удоволствие.

— Не бях сигурен дали си на разположение.

— За теб, приятелю, винаги. Кажи ми пристигна ли твоят колега където трябва и цял-целеничък?

— И още как. А също и жената. Доколкото разбирам, тя е точно това, което ти ни обеща. Моите началници са много доволни от твоята помощ досега. Вярвам, че възнаграждението те удовлетворява. Нали няма проблеми?

— Не.

Всъщност парите се намираха на сигурно място в сметка в Лихтенщайн, като естествено трупаха много малка лихва, но пък седяха далече от дигиталните очи на любопитните разузнавателни и полицейски служби. Още не знаеше как точно ще ги прехвърли, но винаги имаше начин, особено ако човек внимава и е съгласен да плаща за този вид услуги.

— Моля те, предай моите благодарности на началниците си.

Нима вдигна брадичка.

— Разбира се.

Напитките пристигнаха — водка за Юрий и газирана вода за Нима, който отпи и каза:

— Имаме друго предложение, Юрий, за което сме убедени, че притежаваш необходимата и уникална квалификация.

— Аз съм на ваше разположение.

— Както и другите две споразумения между нас, този въпрос е деликатен и има своите рискове за теб.

Юрий разтвори ръце и се усмихна.

— Обикновено нещата, заради които си струва да се живее, са точно такива, нали?

— Вярно е. Разбира се, както знаеш…

От предната част на ресторанта се чу вик, последван от трошене на стъкло. Юрий вдигна поглед навреме, за да види как един очевидно пиян мъж, облегнат на стола си, държи във вдигнатата си ръка чиния с някаква храна. Останалите клиенти го гледаха. Мъжът задърдори нещо, което според Юрий бяха чеченски ругатни, описващи най-добре неотговарящото на никакви стандарти ястие, а после тръгна тромаво към един сервитьор с бяла престилка.

Юрий се засмя.

— Изглежда клиентът е недоволен…

Думите му заглъхнаха, когато осъзна, че Нима дори не беше се извъртял на стола си, а го гледаше право в очите с нещо като съжаление. В главата на бившия офицер от КГБ звъннаха тревожни камбани. Отвличане на вниманието, Юрий, уговорено отвличане на вниманието.

Времето сякаш спря.

Руснакът се наведе напред, като посегна с ръка към пистолета на кръста си. Тъкмо хвана с пръсти грапавата дръжка, когато осъзна, че вратата за кухнята отляво е отворена и на прага й стои човешки силует.

С някаква далечна част на съзнанието си чу Нима да казва:

— Съжалявам, приятелю. Така е най-добре…

През рамото на арабина Юрий видя още един сервитьор, който идваше към тях и носеше покривка за маса, която се преструваше, че сгъва. Тя служеше като завеса за деянието… Руснакът забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. Завъртя глава наляво навреме, за да види как силуетът до вратата — друг сервитьор с бяла престилка — вдига нещо като тъмна тръба в ръката си.

С една все още спокойна и аналитична част на мозъка си Юрий разбра, че това е ръчно направен шумозаглушител… Знаеше, че няма да е шумно, че няма да види блясъка на огън от дулото. Нито пък щеше да усети болка.

Оказа се прав. Деветмилиметровият куршум с кух връх „Парабелум“ го удари точно над лявата вежда, преди да се разплеска и да превърне една голяма част от мозъка му в нещо като меко желе.