Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (22)

22.

Мери Пат угаси фаровете на колата си и свали стъклото. От будката излезе мъж с мрачно лице и синьо яке. Въпреки че тя виждаше само него, знаеше със сигурност, че я наблюдават още дузина други хора и също толкова охранителни камери. Както останалите пазачи, хората на портала служеха в отдела за вътрешна охрана на ЦРУ. Деветмилиметровият пистолет „Глок“ на колана на мъжа не заблуди жената. На кръста под якето си той имаше компактен автомат в специално разработен и леснодостъпен за тренираните му ръце кобур.

Националният център за борба с тероризма, който до 2004 г. се наричаше Център за интегриране на терористичната заплаха, известен като „Кръстовище Свобода“ сред служителите, е сгушен в тихия квартал Маклийн в град Феърфакс, Вирджиния. Изграден от много стъкло и сив бетон, той прилича по-скоро на нещо от филм за Джеймс Бонд, а не на сивите сгради на ЦРУ, и Мери Пат бавно свикна с това. И все пак стените бяха взривоустойчиви, прозорците осигурени срещу куршуми до 50-и калибър. Разбира се, ако нещата стигнеха дотам, че лошите да обстрелват сградата с такива куршуми, вероятно хората в нея щяха да имат по-сериозни проблеми. Но въпреки че отвън сградата на Центъра биеше малко повече на очи, отколкото тя би искала, трябваше да си признае, че с удоволствие идва на работа всеки ден. Тук имаше първокласен ресторант, заради който Ед идваше да обядва с нея всяка сряда.

Тя вдигна идентификационната си карта и мъжът я проучи внимателно, свери я с лицето й и със списъка на хората с право на достъп в папката си. Нощта вече беше настъпила и от храстите се чуваше квакане на жаби.

След десет дълги секунди охранителят кимна, изключи фенерчето и махна с ръка да минава. Жената изчака да се вдигне бариерата, след което премина през контролния пункт и спря на паркинга. Проверката й беше стандартна за всеки служител на Центъра по всяко време всеки ден, от най-низшия аналитик до самия директор. Фактът, че тя е номер две тук, не означаваше нищо за охраната — те сякаш развиваха амнезия за лица, коли и имена секунди след преминаването им през пункта. Лоша идея беше човек да се държи приятелски с тях. Плащаше им се да са мнителни и те се отнасяха сериозно към задачата. Не се славеха и с чувство за хумор. Цялата работа смътно напомняше на Мери Пат за епизода „Супа по нацистки“ на сериала „Зайнфелд“ — пристъпваш, поръчваш, стъпваш надясно, плащаш, вземаш супата, излизаш. В този случай нещата ставаха така — приближаваш с колата, показваш значка, говориш само ако ти говорят, чакаш за кимване, тръгваш. Отклоненията са на твой риск.

Понякога Мери Пат смяташе това за досадно, особено ако закъсняваше и нямаше време да се отбие до кафенето „Старбъкс“, но не се оплакваше. Охраната вършеше важна работа и тежко на идиота, който не мисли така. Всъщност през годините няколко идиоти бяха подценили охраната — случваше се някой задник да опита да мине, без да спира и само да покаже значката, но му отговаряха с извадени оръжия и залавяне в полицейски стил. Няколко дори бяха се оплаквали от това отношение. Малко от тях продължаваха да работят тук.

Мери спря на своето място, отделено от останалите само със специален щрих на бордюра. Още сигурност — имената са лична информация, а тя е потенциално оръжие за лошия. И за този сценарий нямаше голяма вероятност, но тук не ставаше дума за вероятности, а за принцип. Контролирай онова, което можеш, защото адски много са нещата, които не можеш.

Тя мина през фоайето и се отправи към сърцето на службата и към своя „офис“ — оперативния център. Обзавеждането включваше мебели в топла имитация на дърво и приятни мокети с цвета на суха пръст, но оперативният център съвсем не приличаше на останалата част и беше обект на много шеги.

Разположен на 930 квадратни метра, оперативният център имаше екрани колкото стените, на които се изобразяваха горещи опасности или инциденти и по-рядко суровите данни от последната минута или час, предвид ролята на Центъра като клирингова къща за информация.

Дузини компютри с ергономична клавиатура и с по няколко плоски екрана, на които работеха аналитици от ЦРУ, ФБР и Агенцията за национална сигурност, запълваха централното пространство, а в двата края имаше остъклени наблюдателни центрове — един на Отдела за борба с тероризма на ФБР, а другия за Центъра за борба с тероризма на ЦРУ. Всеки божи ден тук преминаваха над десет хиляди съобщения. Всяко едно от тях можеше да е част от пъзел, който ако не бъде сглобен, вероятно би струвал живота на някой американец. Повечето късчета информация се оказваха тривиални, но всички получаваха еднакво внимание от аналитиците.

Част от проблема се криеше в преводачите, или в липсата им. Много от нещата, които се разглеждаха всеки ден, идваха необработени, на арабски, фарси, пущу или друг от половин дузина диалекти, които се различаваха от основния език достатъчно, за да изискват специализиран преводач, който може да издържи проверките за работа тук. Ако към всичко това се прибавеше и целият обем на трафика в оперативния център, се получаваше рецепта за претоварване. Имаха програма за сортиране и категоризиране на входящите данни, която позволяваше най-напред да се разглеждат приоритетните неща, но тук ставаше дума по-скоро за изкуство, а не за наука, защото често пъти намираха ценните сведения сред другата информация.

Проблемът с преводачите представляваше само едната страна на монетата според Мери Пат. От работата си в ЦРУ тя знаеше, че хората движат света на разузнаването, а вербуването на агентура в арабските страни се оказа костелив орех. Тъжната истина беше, че през десетилетието преди 11 септември ЦРУ беше изоставило вербуването на агенти назад в приоритетите си. Техническите методи за събиране на информация — спътници, прехващане на аудиоинформация и електронни данни — бяха лесни и звучаха секси и можеше в определени граници да даваха големи резултати, но старите пушки като Мери Пат отдавна знаеха, че повечето разузнавателни битки се печелят и губят от хората, т.е. от агентите и ръководещите ги служители.

Служителите от Ленгли, които ръководеха агентите, бяха израснали през последните седем години, но имаха още много да учат, особено в страни като Афганистан и Пакистан, където заради религията, древните съперничества и главорезката политика вербуването на надеждни хора ставаше особено трудно.

Центърът впечатляваше дори и ветеран като Мери Пат. Но тя знаеше, че въпреки това в него тържествува нещо неуловимо, което можеше да убегне на случайния наблюдател — сътрудничеството. Вече десетилетия разузнавателната общност в САЩ страдаше от осакатяваща липса на размяна на информация, а в най-лошия случай и от открити междуособни войни, предимно между двете служби, чиято задача беше да пазят страната от терористични нападения. Но както учените глави от телевизията и социолозите заявяваха до втръсване, събитията от 11 септември промениха всичко, включително и как разузнавателните служби в САЩ пазят Америка. 11 септември не изненада Мери Пат и много професионалисти от разузнаването, тъй като това просто се оказа тъжно потвърждение на дългогодишните им подозрения, че правителството на САЩ не се отнася достатъчно сериозно към терористичната заплаха, и то не само през няколкото години преди 11 септември, а още от 1979 г., когато Съветите нахлуха в Афганистан, където талибаните и муджахидините, удобни, но идеологически несъвместими съюзници, показаха на какво са способни жертвоготовните, но печално превъзхождани бойци срещу една от двете суперсили на планетата. За много хора, включително семейство Фоли и Джак Райън, войната в Афганистан представляваше преглед на филм, който се бояха, че ще се играе и срещу Запада, след като муджахидините приключат със Съветите. Колкото и ефективен да беше съюзът между ЦРУ и муджахидините, той си оставаше маловажен в най-добрия случай, винаги под сянката на бездната между западната култура и ислямския закон Шериат, между радикалния ислямски фундаментализъм и християнството. От арабската поговорка „Врагът на моя враг е мой приятел“ се роди въпросът: „Колко скоро ще спре приятелството?“. За Мери Пат отговорът се оказа прост — моментът, в който последният съветски войник напусне Афганистан. И в зависимост от това кой пишеше историята, очакванията й се оказаха напълно или почти верни. Както и да е, към края на 80-те години талибаните, муджахидините и накрая организацията РСУ на Емира насочиха гневни и калени в боя погледи към Запада.

„Станалото — станало“ — мислеше Мери Пат, загледана през балкона към оперативния център. Каквато и трагедия да ги беше докарала дотук, хората от разузнавателната общност сега играеха играта си много повече, отколкото от началото на студената война насам, и Центърът заслужаваше лъвския пай от похвалите за това. Тъй като седем дни в седмицата и двадесет и четири часа на ден тук на щат работеха аналитици от всеки клон на разузнаването, сътрудничеството се превърна в правило, а не в изключение.

Мери слезе по стълбите и мина покрай редиците компютри, като кимаше за поздрав на колегите си, докато достигна Центъра за борба с тероризма на ЦРУ. В него я очакваха двама мъже и една жена — шефът й директор Бен Марголин, директорът по оперативните въпроси Джанет Къмингс и Джон Търнбул, който ръководеше база „Акра“ със задачата да намери, залови или убие Емира и ръководството на РСУ. По намръщеното лице на Търнбул, Мери Пат разбра, че в база „Акра“ не всичко е розово.

— Закъснях ли? — запита тя и седна. От другата страна на стъклената стена хората от оперативния център работеха мълчаливо. Като практически всяка заседателна зала тук. Центърът за борба с тероризма представляваше помещение, изолирано от всякакви входящи или изходящи електромагнитни излъчвания, освен криптираните данни.

— Не, ние подранихме — отговори Марголин. — Пакетът идва.

— И?

— Изпуснахме го — изръмжа Търнбул.

— А той бил ли е изобщо там?

— Трудно е да се каже — отвърна шефката по операциите Джанет Къмингс. — Имаме продукт от нападението, но не знаем колко е добър. Някой, вероятно на по-висок пост, е ходил там, но друго не знам…

— Девет мъртъвци — обади се Търнбул.

— Пленници?

— Започнали са с двама, но при оттеглянето попаднали на засада и загубили единия, а втория очистили, когато в зоната за кацане попаднал ракетен снаряд. Загубили са и няколко рейнджъри.

— Ах, мамка му.

„Наистина мамка му“ — каза си Мери Пат. Разбира се, рейнджърите щяха да тъгуват по загубата на двама от своите, но тези момчета бяха най-добрите от най-добрите и приемаха опасностите като част от работата си. За разлика от цивилните си колеги, които знаеха как да отпушат канализация или да сменят електроинсталацията на една къща, или пък да построят небостъргач, тези рейнджъри специализираха в нещо съвсем различно — убиване на лоши типове.

— Водачът на екипа — каза Къмингс и спря, за да погледне в папката си — сержант Дрискол е ранен, но се измъкнал. Според неговия доклад пленникът стоял прав по време на престрелката. Нарочно.

— Господи — промърмори Мери Пат. И преди бяха виждали същото с бойци от РСУ, които предпочитаха смъртта пред пленничеството. Сред разузнаването и военните се водеха горещи спорове дали онези постъпват така от гордост или от страх, че може да проговорят по време на разпит.

— Вторият опитал да бяга, когато хеликоптерът кацнал. Очистили го.

— Е, не са попаднали на сух кладенец — обади се Търнбул, — но не и на онова, което очаквахме.

Мери Пат беше сигурна, че проблемът не е в радиосигнала. Тя прочете суровите данни и анализа. Някой беше предавал данни от тази пещера с програмите на РСУ за кодиране на обикновена реч. Една от думите, Лотос, познаваха отпреди, от инструктажите на агентите от техните офицери и от съобщенията, прехванати в Агенцията за национална сигурност, но никой не знаеше какво значи тя.

Отдавна подозираха, че в РСУ са преминали към методите на старата школа заради криптираните съобщения, използването на еднократни пароли или протоколи, при които само получателят и подателят имаха данните за дешифриране. Това беше древна система, още от Римската империя, но си оставаше надеждна и почти неразбиваема при напълно случайно подбрани пароли. Например във вторник Лош А изпраща поредица ключови думи — куче, зелка, стол — на Лош Б, който със своя шифър преобразува думите в цифрова стойност, като куче става 4, 15 и 7, което от своя страна прави друга дума. Екипите от специалните сили в Афганистан бяха заловили няколко такива еднократни пароли, но все използвани и до момента нито ЦРУ, нито Центърът успяваха да разберат как да екстраполират ключа.

Системата имаше и недостатъци. Първо, ползваше се трудно. За да действа правилно, се налагаше подателите и получателите да работят с едни и същи пароли, като преминаваха към нова през еднакви периоди от време и колкото по-често, толкова по-добре, което пък изискваше куриер между Лош А и Лош Б. ЦРУ имаше своята база „Акра“ за издирване на Емира, а ФБР ползваше работна група на име „Риба клоун“, която пък търсеше възможност да хване куриера на РСУ.

Мери Пат знаеше, че големият въпрос е: „Какво е накарало обитателя на пещерата да се изнесе малко преди екипът да дойде?“. Тъпо съвпадение или нещо друго? Тя се съмняваше, че става въпрос за човешка грешка — рейнджърите не допускаха такива грешки. Всъщност тя прочете доклада от операцията по-рано през деня — със счупения крак на командира и нараняването на Дрискол, както и двамата мъртви и двама ранени, тази операция ставаше много скъпа. И всичко заради някаква суха дупка.

Ако се изключи случайността, най-вероятният виновник трябва да са слуховете. Рядко минаваше ден, в който да излети хеликоптер от базите в Пакистан или Афганистан, без някой симпатизант на РСУ да отбележи факта и да се обади по телефона — проблем, решен отчасти с кратки и случайни мисии на екипи на специалните сили в часовете и дните преди някоя операция, както и използването на скрити бази по пътя към целта, като всичко това помагаше за объркването на любопитните погледи. Но грубият и непрощаващ терен създаваше проблеми, а и времето пречеше, заради което често маршрутите ставаха непроходими. Точно както армията на Александър Велики и след това на Съветите бяха научили, географията на Централна Азия сама по себе си беше враг. И то непобедим враг според Мери Пат. Човек или се научаваше да търпи и да се бори с него, или се проваляше. По дяволите, дори Наполеон и Хитлер го бяха разбрали, макар и със закъснение, при своите дръзки, но недомислени нападения срещу Русия през зимата. Разбира се, и двамата вярвали в бързата победа, още много преди да завали снегът. А и по дяволите, руските земи са приятни и равни. Но прибавиш ли и планини… получаваш Средна Азия.

Пред стъклената врата се появи куриер, набра кода и влезе. Мълчаливо сложи пред Марголин четири кафяви папки с червена линия и една голяма, сгъната като акордеон папка, и след това напусна стаята. Марголин раздаде папките и групата прекара следващите петнадесет минути в мълчаливо четене.

Накрая Мери Пат се обади:

— Пясъчна маса? Дявол да ме вземе!

— Добре щеше да е, ако я бяха донесли цяла — каза Търнбул.

— Виж й размерите — включи се и Къмингс. — Няма как да я донесат пеша. Не и без да компрометират екипа. Правилно са постъпили според мен.

— Да, права си, май — промърмори неубеден шефът на база „Акра“. Търнбул се намираше под невероятен натиск. Официално Емира не стоеше на първо място в списъка на най-издирваните от САЩ. Залавянето му едва ли щеше да спре тероризма, но останал на свобода, засрамваше всички тук. А освен това си беше опасно. Джон Търнбул издирваше Емира от 2003 г., отначало като заместник, а после като шеф на базата.

Колкото и да си разбираше от работата. Търнбул, както много други кадрови служители в ЦРУ, страдаше от онова, което Мери Пат и Ед наричаха „оперативно откъсване“. Просто нямаше идея как изглежда една операция от първа ръка на терен и откъсването създаваше много проблеми, които по принцип попадаха в една категория: нереалистични очаквания. При планирането на операция човек очаква твърде много или от изпълнителите, или от самия й обхват. Но повечето операции не са окончателни, а бавно и постепенно полагат основите и бележат точки по пътя към голямата победа. Както веднъж редакторът на Ед беше казал: „Трябват десет години, преди да успееш за една нощ“. Същото важеше и за тайните операции. Случваше се разузнаването, подготовката и късметът да се съберат в подходящия момент, но в повечето случаи им липсваше синхрон, и то достатъчно, за да не може изпратената отдалече топка да прекоси голлинията. Докато четеше доклада, Мери Пат си каза също, че понякога човек не осъзнава, че е отбелязал хоумрън, дълго след като е достигнал успешно края.

— Прочетохте ли онова за Корана, който са намерили? — запита Къмингс. — Няма как да е принадлежал на някой от хората в пещерата.

Никой не й отговори — нямаше нужда. Тя, разбира се, имаше право, но без обратен адрес на корицата старият Коран нямаше да им е от особена полза.

— Виждам, че са направили доста снимки — обади се Мери Пат. Рейнджърите бяха фотографирали старателно всички лица от РСУ в пещерата. Ако някой от тях е бил сниман преди, компютърът щеше да изплюе детайлите за него. — А и парчетата от масата. Умен е този Дрискол. Къде са парчетата, Бен?

— Ами по някаква причина не са ги качили на хеликоптера от централното командване в Кабул. Ще пристигнат утре.

Мери Пат се чудеше какво ли ще могат да им кажат тези парчета. Вълшебниците от научно-техническата лаборатория в Ленгли правеха чудеса, както и лабораториите на ФБР в Куантико, но нямаше как да се разбере колко време са прекарали тези неща в пещерата, нито пък имаше гаранции, че моделът върху нея показва някаква конкретна местност. Нищо сигурно.

— Ето снимките — обади се Марголин.

Вдигна едно дистанционно от масата и го насочи към 42-инчовия екран на стената. След миг на него се появи мрежа от дребни снимки с размери 8х10 см. Всяка носеше обозначение с дата и час. Марголин натисна едно копче на дистанционното и увеличи първата снимка, на която се виждаше пясъчната маса на малко повече от метър.

Мери Пат забеляза, че фотографът се е постарал, защото имаше снимки в макро- и микрорежим с миниатюрна линийка за показване на мащаба. Въпреки че се намираха в пещера, хората се бяха погрижили и за осветлението, а това даваше голяма разлика. От общо 215 снимки, направени от Дрискол и хората му. 190 представляваха вариации на различни теми — същия изглед, но отблизо или от различен ъгъл, и Мери Пат се зачуди дали има достатъчно материал за създаване на триизмерно изображение. Щеше да проучи въпроса. Нямаше представа дали анимирането на тази проклетия би имало значение, но по-добре да опита и да няма резултат, отколкото да съжалява по-късно, че не е опитала. Някой в РСУ си е правил труда да изработи тази маса и щеше да е хубаво да знаят защо. Човек не прави пясъчна маса просто така, по дяволите.

Според доклада оставащите 25 снимки повтаряха три различни зони на масата — две отпред и една отзад, и на всички имаше някакви маркировки. Мери Пат помоли Марголин да ги изкара на монитора и той го стори, като включи снимките в режим на автоматична смяна. Когато снимките преминаха, тя каза:

— Двете отпред приличат на маркировка на производител. Дрискол казва, че основата на масата е от дебел шперплат. Може по тази маркировка да успеем да ги проследим. Другата маркировка, на гърба… Кажете ми, ако греша, но ми изглежда писана на ръка.

— Съгласен съм — обади се Марголин. — Ще я пуснем на преводачите.

— А най-важният въпрос? — запита Къмингс. — Защо им е такава маса и какво представлява?

— Предполагам, че Емира скицира къде ще ходи на почивка — отвърна Търнбул.

Всички се засмяха.

— Ако желанията бяха коне… — каза замислен Марголин. — Мери Пат, виждам, че машинката в главата ти се върти. Имаш ли идея?

— Може би. Изчакай малко.

— Ами документите в сандъка за патрони? — запита Търнбул.

— Преводачите смятат, че ще са готови утре следобед — отвърна Марголин. Отвори подобната на акордеон папка, извади карта на пещерата и я разгъна на масата. Всички станаха и се наведоха над нея.

Къмингс зачете легендата:

— Картографска агенция на Министерството на отбраната… 1982 г.?

— Оставена им е от съветници от ЦРУ — обади се Мери Пат. — Искали са муджахидините да имат карти, и то от най-добрите.

Марголин обърна картата — на другата страна картата показваше същия район от страната на Пешавар.

— Тук се вижда надпис — каза Мери Пат, като почука по хартията и се наведе още повече. — Точки. От химикалка.

Всички се вторачиха в картата и бързо откриха девет обозначения, всяко с група от три или четири точки.

— Кой има нож? — запита Мери Пат.

Търнбул й подаде джобно ножче и тя сряза хартиената лента по четирите края на картата, след което я обърна.

— Ето… — промърмори тя.

В горния десен ъгъл се виждаше ръчно нарисувана стрелка, дълга към един сантиметър, последвана от три точки и друга стрелка, която сочеше надолу, следвана от четири точки.

— Легенда — прошепна Марголин.