Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (87)

87.

Кларк отиде в кухнята.

— Джак, вземи телефонния указател. Трябва ни най-близкото летище. Мисля, че трябва да търсим комерсиални полети с хеликоптер.

— Действам.

— Дом, ти карай. Докторе, имаш ли проблем да останеш тук с този? — запита Динг, който влачеше Тарик зад себе си в коридора. — Ще се върнем да те вземем.

— Добре.

Джак викна:

— Хеликоптерни разходки „Парагон Еър“ се намира на шосе двеста и петнадесет. Три мили оттук.

Всички излязоха за тридесет секунди и след две минути се движеха по шосето. Кларк се обади до Колежа. Отговори му Рик Бел и Кларк каза:

— Трябваш ми. Включи Гери и Сам на конферентна връзка веднага.

— Чакай.

След тридесет секунди Хендли се обади:

— Какво има, Джон?

— Джак също е на линията. Нашият човек е заминал вчера. В къщата имаше охранител. Имат бомба, Гери, сигурно нещо под десет килотона, но достатъчно голямо за онова, което са планирали.

— Чакай малко! Вярваш ли на това?

— Да. Трябва да приемем, че е истина.

— Откъде са я взели?

— Не знам. Нашият човек също не знаеше.

— Добре. Какво друго?

— Емира ще се срещне с шестима други на около сто мили северно оттук. Охранителят не знаеше подробности, но целта е планината Юка.

— Складът за ядрени отпадъци?

— Да.

— Но той още не е открит. Там няма нищо.

— Има подземни води — отговори Джак.

— Какво?

— То е като подземен ядрен взрив. Детонираш ли атомна бомба под двеста метра скала, ударната вълна отива право надолу. Инженерите вече са изкопали тунели за складове на дълбочина до триста метра. Подземните води се намират на тридесет метра под това ниво. Истинско геоложко сито — обясни Джак. — Цялата радиация от ядрената бомба ще премине право надолу във водоносните хоризонти, а оттам по целия югоизток. А може и до западното крайбрежие. Става дума за хиляди квадратни мили, натровени за следващите десет хиляди години.

Линията мълчеше. След малко Гренджър запита:

— Откъде ли я имат, по дяволите?

Кларк му отговори:

— Ръчно направена е — вероятно от простия вариант като цев на пушка: изстрелват парче уран, наречено „куршум“, в друго, по-голямо парче, което се нарича „ямка“ и получаваш критична маса.

— А материалът? Него откъде са взели?

— Не знам. Охранителят каза, че един от командирите на Емира бил в Русия допреди две седмици.

Хендли каза:

— Ти си човекът на терена, Джон. Какво искаш да правиш?

— Затруднени сме, Гери. Няма на кого да се обадим за тежка артилерия. Преди някой да се помръдне, ще трябва да отговорим на стотици въпроси. Кои сме, откъде имаме информацията, какво ни е доказателството… Знаеш как е.

— Да.

— На около две минути път сме от едно летище. Ще видим дали можем да наемем хеликоптер. Не знам какво ще намерим, но до тридесет минути можем да сме над Юка. Ако стигнем първи, ще държим крепостта, докато намериш някой да те чуе.

— А ако стигнете втори?

— Дори няма да мисля за това. Ще се обадя, когато сме във въздуха.

Деветдесет мили северно от Лас Вегас, по шосе 95 в Долината на смъртта, Емира намали и пресече осовата линия, за да отбие на банкета. Черният път едва се виждаше между стената от кактуси, но той си проправи път до едно плитко място и скоро се озова в чифт коловози. През предното стъкло виждаше възвишенията Скелетън на половин миля напред, които се издигаха от безплодния терен като лунни планини.

Пътят продължаваше да се спуска надолу, след което зави на север и тръгна успоредно на плитък каньон. Четвърт миля по-нататък Емира забеляза една паркирана кола. Доближи я и видя, че е „Субару“. Муса стоеше до шофьорската врата. Емира намали при него и той се качи. Прегърнаха се.

— Радвам се да те видя, братко — каза Муса.

— И аз теб, стари приятелю. Тук ли са?

— Да, напред по пътя.

— А устройството?

— Вече е натоварено.

Емира последва указанията на Муса и кара половин миля по пътя, който завиваше около нисък хълм. Камионът на Франк Уивър стоеше паркиран с предницата към пътя. Бъчвата GA-4 хвърляше отблясъци на слънцето. Около шофьорската врата на камиона стояха трима мъже.

Емира и Муса излязоха и отидоха към тях.

— Моят екип от Русия — каза Муса. — Нумаир, Фауаз и Идрис.

Емира кимна на всеки поотделно.

— Вие се справихте добре. Аллах ще се усмихне на всички ви.

Емира погледна часовника си.

— Тръгваме след петнадесет минути.

Тясно беше, но всички успяха да се съберат в кабината на камиона. Караше Фауаз, който най-много приличаше на Франк Уивър. След пет минути се качиха обратно на шосето и тръгнаха на север. На един знак на банкета пишеше „ШОСЕ 373 — 6 МИЛИ“.

 

 

Чавес спря на паркинга на „Парагон Еър“. През оградата видяха два хеликоптера „Еурокоптер ЕС-130“, които стояха на асфалта. Чавес отиде в офиса, а Кларк и Джак излязоха от колата.

— Динг, обиколи до портала за обслужващия персонал. Ще ти отворим.

Кларк и Джак тръгнаха към офиса. Зад гишето седеше жена на около шестдесет и пет години, с червена коса, фризирана във формата на кошер. През стъклена врата отдясно се влизаше в хангара за обслужване.

— Добро утро — поздрави Кларк.

— И на вас. С какво мога да ви помогна?

— Чудя се дали нямате някой пилот, с когото да поговоря.

— Вероятно и аз мога да ви помогна. Искате ли да направите обиколка с хеликоптер?

— Не, всъщност искам да задам един технически въпрос за колектора на ротационния лагер на ЕС-130. Синът ми, тук до мен, учи авиационна навигация и ще му е много полезно, ако може да види такъв отблизо.

— Сега ще видя дали Марти може да ви отдели минутка време.

Жената вдигна телефона, поговори с някого една минута и каза:

— Идва веднага.

Кларк и Джак отидоха до вратата. Един мъж в сив комбинезон приближи до нея и я отвори. Кларк подаде ръка.

— Здравейте, Марти! Аз съм Стив Барнс. Това е синът ми Джими…

Докато говореше, Кларк мина през вратата, като буташе леко Марти назад.

— Искам да питам нещо за ЕС-130.

В хангара се виждаха само още двама души, в далечния край до един самолет „Чесна“.

— Добре — отговори Марти. — Но може би е по-добре да се върнем там…

Кларк вдигна ризата си и показа на Марти ръкохватката на своя пистолет „Глок“.

— О, мамка му, ей…

— Спокойно — каза Кларк. — Само искаме да ни заемете един хеликоптер.

— А?

— И искаме ти да го караш.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Ще ни помогнеш или ще те прострелям в крака и пак ще взема хеликоптера. Хайде, закарай ни, закъдето сме тръгнали, и ще се върнеш тук до час. Кажи „да“.

— Да.

— Коя машина е готова?

— Ами никоя…

— Не ме лъжи, Марти. Сега са почивните дни. Най-доброто време за разходки и уроци.

— Добре. Тази — посочи Марти.

— Иди кажи на рецепционистката, че ще направиш един бърз полет. Извъртиш ли някой номер, ще те стрелям в задника.

Марти отвори вратата и постъпи както му наредиха. Джак прошепна на Кларк: Какво е колектор на ротационен лагер?

— Представа нямам.

Марти се върна при тях и Джак го запита:

— Откъде се управлява страничният портал?

— На външната стена, срещу хангара.

Джак тръгна натам. Кларк се усмихна на Марти.

— Да тръгваме.

— Какво става? — запита Марти, докато вървяха към хеликоптера. — Какво правим?

— Ти спасяваш положението, Марти.

Когато двамата стигнаха при машината, иззад ъгъла на хангара се появиха Джак, Чавес и Доминик и приближиха. Качиха се отзад, а Кларк седна на предната пътническа седалка. Марти се качи, закопча се и се зае с предполетната подготовка.

— Къде отиваме? — запита той.

— На северозапад. Когато стигнеш шосе Деветдесет и пет и Триста седемдесет и три, тръгни на североизток — отговори Джак и каза на Марти географските координати.

— Достъпът до това въздушно пространство е ограничен, човече — каза Марти. — Там е стрелбището на базата „Нелис“ и изпитателният полигон „Невада“. Не можем…

— Можем.

 

 

Осем минути по-късно летяха. Кларк се обади на Хендли и каза:

— Във въздуха сме.

— И Рик Бел е на линията. Още неща се случват. Телевизиите ги отразяват. Някакъв взрив в черква във Ватерлоо, Айова — имало петдесет или шестдесет убити и май два пъти повече ранени. Нещо е станало и в Спрингфийлд, Мисури. Там пък някаква локална телевизионна станция отразявала откриването на статуя и имало страшна касапница. И някакъв град в Небраска… Брейди… Някакъв влязъл в едно училище, където имало състезание по плуване, и метнал гранати под пейките. Всемогъщи боже!

— Ами онези вършат обичайните за тях неща — отговори Кларк. — Терор. „Лосан“, пожарът в „Паулиния“, тези нападения… Революционният съвет изпраща послание: вече никой не е в безопасност.

— Е, след всичко това ще има много вярващи.

— Има и по-лошо — каза Бел. — Помниш ли икономическия спад след единадесети септември? Умножи го по хиляда и ще видиш какво ни чака. Емира и Революционният съвет опитват да довършат работата — да направят така, че икономиката ни да съсипе страната отвътре. Удариха новия ни източник на нефт, опитаха да нападнат голямо пристанище, убили са бог знае колко души посред страната, а сега ще гърмят и ядрена бомба. Хората са икономиката. Парализираш ли едното, парализираш и другото. Добави към всичко Кийлти, който и без това осира всичко, и виждаш, че сме изправени пред адски сериозен проблем.

— Имаш право — отговори Кларк. — Онзи не прави нищо само в едно измерение.

Хендли запита:

— Кога ще пристигнете?

Кларк запита Марти:

— Колко ни остава?

— Двадесет и две минути.