Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (10)

10.

— По дяволите! — промърмори над чашата утринно кафе бившият президент на Съединените щати Джон Патрик Райън.

— Какво има, Джак? — запита Кети, макар да знаеше съвсем добре какво „имаше“. Тя обичаше силно съпруга си, но привлечеше ли някоя тема вниманието му, той ставаше като пословичното куче с кокал и именно този навик го правеше добър шпионин и дори още по-добър президент. Но не беше от хората, с които винаги можеш да се спогодиш лесно.

— Оня идиот Кийлти не знае какво прави. А по-лошото е, че му е все едно. Вчера е убил дванадесет морски пехотинци в Багдад. И знаеш ли защо?

Кети Райън не отговори. Знаеше, че въпросът е риторичен.

— Защото някой от неговите служители решил, че ако морските пехотинци носят заредено оръжие, някой може да ги разбере неправилно. По дяволите, щом някой е насочил оръжие към теб, не можеш да му пращаш послания. Но виж какво става след това — ротният им командир тръгнал след лошите и очистил шестима, преди да му заповядат да се оттегли.

— Кой е заповядал?

— Батальонният му командир, който вероятно е получил указания от бригадния, който пък от някой юрист, дето е вкаран в командването от идиотите на Кийлти. Най-лошото е, че не му пука. Защото нали сега се готви бюджетът, а и оня скандал със скапаните дървета в Орегон е погълнал цялото му внимание.

— Е, за добро или лошо много хора се шашардисват заради околната среда, Джак — отвърна професор Райън на съпруга си.

„Кийлти!“ — ядосваше се Джак. Всичко му беше ясно сега. От Роби щеше да излезе страхотен президент, ако го нямаше оня извратен дъртак от Ку Клукс Клан, който все още чакаше смъртта си в килията в Мисисипи. В онзи ден Джак все още заемаше поста в Овалния кабинет — за още колко време? Шест дни преди изборите Роби беше един от фаворитите. Времето не стигаше нещата да се подредят както трябва заради хаоса около изборите и защото оставаше само Кийлти, а всички гласове за Роби отидоха на вятъра по стечение на обстоятелствата. Просто прекалено много объркани гласоподаватели бяха останали по домовете си. Кийлти стана президент задочно заради недостиг на гласове на другия.

През преходния период стана дори още по-зле, доколкото това беше възможно. Погребението в баптистката черква на бащата на Джексън в Мисисипи стана един от най-лошите спомени за Джак. Медиите се подиграха с проявата на чувства. От президентите се искаше да бъдат роботи в края на краищата, но Райън не можеше така.

„И имаше защо, по дяволите“ — помисли си той.

Роби беше спасил неговия живот, живота на жена му и дъщеря му и на неродения му син точно тук, в тази стая. Джак рядко имаше изблици на ярост, но по този въпрос изригваше като вулкана Везувий през особено лош ден. Дори бащата на Роби проповядваше за опрощение, което доказваше колко по-добър от самия него е преподобният Хошая Джексън. Е, каква съдба подобаваше на убиеца на Роби? Куршум от пистолет в черния дроб вероятно… та онзи гад да крещи в адски мъки десетина минути, докато му изтече кръвта и замине в ада…

Още по-лошото беше, че сегашният президент замисляше обща амнистия за всички смъртни присъди в Америка. Политическите му съюзници вече лобираха по този въпрос в медиите, като планирана обществена демонстрация на милосърдие във „Вашингтон Мол“. Разбира се, състраданието към жертвите на убийците и похитителите не беше сред обсъжданите теми, но въпреки това онези отстояваха сериозно принципите си и Райън дори ги уважаваше за това.

Бившият президент си пое дъх, за да се успокои. Чакаше го работа. След около две години почти беше готов с мемоарите си. Писането отне по-малко време от очакваното и дори успя да съчини поверително приложение към автобиографията си, което щеше да излезе на бял свят двадесет години след смъртта му.

— Докъде стигна? — запита Кети, замислена за задачите си за деня. Чакаха я четири операции с лазер. Нейната охрана от Тайната служба проверяваше пациентите, за да не допусне някой в операционната зала с пистолет или нож, и тъй като нямаше почти никаква вероятност това да се случи, Кети отдавна не мислеше за тези неща. Или не мислеше за тях, защото знаеше, че затова има охрана.

— Моля?

— С книгата — поясни съпругата.

— Последните няколко месеца.

Ставаше дума за данъчната и финансовата политика, която всъщност вършеше работа, докато Кийлти не я подложи на унищожителен огън. И сега Съединените щати кретаха в бъркотията, създадена от президентството — или царуването — на родения с късмет аристократ Едуард Джонатан Кийлти. С времето всичко ще се оправи по един или друг начин — народът щеше да се погрижи за това. Но разликата между тълпа и стадо беше, че тълпата има водач. Хората нямаха нужда от това, което ставаше. Можеха и без него, защото обикновено лидерът вървеше с тях по някакъв начин. А кой го избира? Хората. Обаче те го посочваха от списък с кандидати, които от своя орана подбираха самите себе си.

Телефонът звънна. Джак вдигна слушалката.

— Ало?

— Хей, Джак! — обади се достатъчно познат глас. Очите на Райън светнаха.

— Здравей, Арни. Как е животът в академичните среди?

— Както може да се очаква. Видя ли новините от тази сутрин?

— За морските пехотинци ли?

— Какво мислиш? — запита Арни ван Дам.

— Не изглежда добре.

— Според мен нещата са дори по-лоши, отколкото изглеждат. Репортерите не казват всичко.

— Никога не го правят, нали? — запита кисело Джак.

— Не, не и ако не им харесва, но някои са свестни. Боб Холцман от „Поуст“ го измъчва съвестта. Обади ми се. Иска да обсъдите твоето мнение — неофициално, разбира се.

Робърт Холцман от „Вашингтон Поуст“ беше един от малкото репортери, на които Райън почти имаше доверие, отчасти защото винаги държеше на думата си пред него, както и заради службата му във Военноморските сили като офицер с код 1630, с какъвто във ВМС обозначаваха служителите от разузнаването. Да, имаха спорове с Райън по почти всички политически теми, но репортерът си оставаше почтен човек. Холцман знаеше някои неща за миналото на Райън, но не ги публикува, въпреки че от тях щяха да се получат скандални статии. Но пък кой знае, може би си ги пазеше за някоя книга. Холцман имаше зад гърба си няколко книги, едната дори бестселър, и спечели нелоши пари от тях.

— Какво му каза? — запита Джак.

Арни отговори:

— Че ще питам, но че навярно отговорът ти няма да е просто „не“, а „по дяволите, не!“.

— Арни, аз харесвам този репортер, но не може един бивш президент да хвърля кал по приемника си…

— Дори ако онзи е пълно лайно?

— Дори и тогава — отвърна кисело Джак. — Особено в такъв случай. Чакай малко, аз мислех, че и ти го харесваш. Какво се е случило?

— Ами, сигурно съм дружил с теб прекалено дълго време. Сега имам шантавото мнение, че в него май има нещо. Че не всичко е просто политическо маневриране.

— Много го бива за тези неща, Арни. Даже аз му го признавам. Арни, искаш ли да дойдеш да си поговорим? — запита Райън. Иначе защо ли приятелят му ще го търси в петък сутринта?

— Е, да де, не съм съвсем изтънчен.

— Вземай самолета и идвай. Винаги си добре дошъл в моята къща, знаеш го.

Кети запита тихо:

— Става ли във вторник? За вечеря.

— Какво ще кажеш за вторник за вечеря? — запита Джак по телефона. — Можеш да преспиш тук. Ще кажа на Андреа да те очаква.

— Кажи й. Винаги се тревожа, че тази жена ще ме застреля, а като знам колко я бива, раната ще е неприятна. Е, ще дойда към десет.

— Чудесно, Арни, доскоро.

Джак остави слушалката на телефона и стана, за да изпрати Кети до гаража. Съпругата му караше автомобил с няколко класи по-добър от предишния. Караше двуместен мерцедес, макар неотдавна да беше признала, че й липсва хеликоптерът, с който ходеше до болницата „Хопкинс“ преди. Но пък за сметка на това си играеше на състезателка, докато агентът от специалните служби Рой Алтман, бивш капитан от 82-ри въздушен полк, стискаше седалката от страх за живота си. Капитанът беше сериозен човек. Чакаше я до колата с разкопчано сако, под което се виждаше плоският кобур.

— Добро утро, доктор Райън — поздрави той.

— Здрасти, Рой. Как са децата?

— Добре, благодаря.

Капитанът отвори вратата на автомобила.

— Желая ти ползотворен ден, Джак.

Съпругата съпроводи думите си с обичайната утринна целувка. Настани се в колата, закопча колана и включи дванадесетцилиндровия звяр, който живееше под капака. Махна с ръка и потегли на задна. Джак я изпрати с поглед надолу по алеята, където я чакаха водещата и следващата я кола, след което се извърна към кухненската врата.

— Добро утро, госпожо О’Дей — поздрави той.

— Добро утро и на вас, господин президент — отвърна специален агент Андреа Прайс-О’Дей — главният агент на Джак. Тя имаше един много палав син на две години и няколко месеца на име Конър. Баща му се казваше Патрик О’Дей, инспектор по особено важни дела във ФБР, пряко подчинен на директора Дан Мърей, когото Джак някога назначи на този пост, и Кийлти не можеше да се бърка там, защото ФБР не ставаше за политически футбол, или поне така гласяха правилата.

— Как е малкият?

— Добре. Още не е съвсем сигурен за какво е гърнето. Плаче, като го види.

Джак се засмя.

— Джак беше същият. Арни ще дойде във вторник към десет сутринта — каза той. — Ще вечеря, а после ще преспи тук.

— Ясно, не трябва да го проверяваме съвсем цялостно — отговори Андреа.

Но въпреки това за всеки случай щяха да пуснат неговия социален осигурителен номер в компютрите на националната система за информация за престъпността. Тайните служби имаха доверие на малцина, дори в собствените си редове, откакто Ареф Раман беше преминал към лошите. Голямо главоболие причини на службата. Но пък именно нейният съпруг помогна да се оправят нещата и Раман го очакваше дълъг, дълъг престой във федералния затвор във Флорънс, Колорадо. Най-мрачен от всички федерални изправителни домове, затворът във Флорънс имаше най-високата степен на сигурност, вкопан в твърди скали и изцяло под земята. Неговите гости виждаха слънчевата светлина предимно на черно-бял телевизор.

Райън се върна в кухнята. Можеше да иска повече. Службата пазеше много тайни. Джак можеше да получи отговор, защото самият той е бивш президент, но не желаеше да пита.

А имаше и още работа. Затова си наля нова чаша кафе и се отправи към библиотеката си, за да работи по глава 48, част 2 — Джордж Уинстън и данъчната система. Системата работеше добре, докато Кийлти не реши, че някои хора не заплашат „справедливо дължимото“. Разбира се, Кийлти определяше какво е „справедливо“ сам и окончателно.