Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (66)

66.

Без да знаят колко ефективен е като бюрократ, Кларк, Джак и Чавес бързо разбраха едно за Агонг Найоан: като оператор той или не е обучаван, или е решил да не се води по правилата, което се виждаше най-добре по избора на пароли в интернет — Гавин Биъри ги разби само за няколко часа, след като Кларк и останалите напуснаха дома на Найоан. Програмата за сърфиране в интернет на компютъра на Найоан имаше нормалния списък с предпочитани сайтове — от такива за пазаруване до справочници и всичко помежду им, но поддържаше и електронна поща на няколко адреса, единия в „Гугъл“, другия в „Яху“ и трети в „Хотмейл“. Всяка пощенска кутия съдържаше дузини съобщения, предимно от приятели и семейството, но и нежелани реклами, силно натоварени с изображения, в които Биъри щеше да потърси кодирана информация.

Найоан се оказа запален потребител на картите в „Гугъл“, където Джак откри многобройни цифрови топлийки. Повечето се оказаха ресторанти, кафенета или подобни места из Сан Франциско, близо до консулството и дома на Найоан. Но една от топлийките привлече вниманието на Джак — частен дом в Сан Рафаел, на петнадесетина мили северно от града от другата страна на моста Голдън Гейт.

— Как се нарича тази топлийка? — запита Кларк.

— Синага — отговори Джак.

— Звучи като фамилно име.

— Проверявам го — каза Джак, преди Кларк да успее да предложи същото. Минута по-късно вече говореше с Биъри по телефона.

— Трябва да потърсиш едно име в електронната поща на Найоан — Синага.

Биъри се обади след десет минути:

— Керсан Синага. Найоан му е писал седем чека през последните две години за от петстотин до няколко хиляди долара. Един от чековете, който изтеглих от банката му, е отбелязан с текст „компютърна консултация“. Но ето интересната част: пуснах името през емиграционните власти и той фигурира там с отметка. Трябвало е да иде при тях на среща преди осем месеца, но не го е сторил. Освен това го има и в списъка на издирваните лица.

— Двоен удар — каза Чавес. — Неявяването за среща с емиграционните не може да те вкара в списъка само по себе си.

— Така е — съгласи се Кларк. — Какво друго има?

— Издирва се от индонезийската национална полиция — отговори Биъри. — Изглежда вашият Керсан Синага е фалшификатор от най-висока класа. Търсят го вече четири години.

 

 

Пътуването на север от града отне тридесет минути. Според картата в „Гугъл“, която Джак ползваше, Синага живееше в източните покрайнини на Сан Рафаел, в рядко населен паркинг за фургони. Преминаха през района веднъж, след това завиха обратно и паркираха на сто метра северно от фургона на Синага — с двойна широчина и ограден с ръждива, висока до кръста ограда и жив плет.

— Динг, в куфарчето ми отзад има тефтер — каза Кларк през рамо. — Вземи го.

Чавес подаде тефтера.

— Какво мислиш да правим?

— Ще разгледам района. Връщам се след десет минути.

Кларк излезе от колата, а Джак и Чавес го наблюдаваха как върви по пътеката до най-близкия фургон, където се качи по стълбите и почука на вратата. След десет секунди се показа някаква жена и Кларк поговори с нея тридесетина секунди, после отиде при следващия фургон, повтори всичко и накрая стигна до фургона на Синага. Когато излезе, отиде до други три фургона, преди да се върне в колата и да се качи в нея. Подаде тефтера на Джак. В него имаше имена, адреси и подписи.

— Можеш ли да ни кажеш какво беше това? — запита Джак.

— Казах му, че смятам да отворя ресторант надолу по пътя и ми трябват петстотин подписа от живеещите наоколо, за да кандидатствам за разрешително за алкохол. Синага не е вкъщи. Според съседа му той работи на непълно работно време в „Бест Бай“ до шосе сто и едно. Свършва в два часа.

Чавес погледна часовника си.

— Нямаме време.

— Ще чакаме да се стъмни — отвърна Кларк.

— И после? — запита Джак.

— Ще го отвлечем, кучия му син.

 

 

В думите на Кларк имаше смисъл. Найоан рядко контактуваше със Синага, и то само по електронната поща, така че изчезването му едва ли щеше да стане повод за тревога. Освен това ако изиграеха нещата правилно, можеше да успеят да убедят Найоан да им пусне малко информация. В най-лошия случай щяха да разполагат с човек, който вероятно фалшифицираше документи за Революционния съвет тук и сигурно зад граница. Никой не знаеше дали на Гери Хендли щеше да му хареса идеята Колежа да стане арест за човек, който работи за Революционния съвет.

— По-лесно е да искаш прошка, отколкото позволение — отбеляза Кларк.

 

 

Отидоха до магазина „Бест Бай“, за да чакат Синага да се появи, а после го проследиха до близката бакалия и оттам до дома му. Изчакаха тридесет минути, след което Кларк отново влезе в ролята си на собственик на бар, като този път започна с къщите на отсрещната страна, преди да иде до фургона на Синага. Върна се пет минути след това.

— Сам е. Играе на компютър и пие бира. Не видях нищо, което да говори за жена, така че със сигурност е ерген — съобщи Кларк. — Но има куче, стар кокер шпаньол. Не излая, докато не почуках на вратата.

Изчакаха да се стъмни, а после се върнаха до паркинга за фургони и го обиколиха веднъж. Колата на Синага, петгодишна „Хонда Сивик“, стоеше паркирана под навеса, а от прозорците на фургона струеше светлина. Една гола крушка осветяваше верандата в бяло. Кларк угаси фаровете на колата и изключи двигателя, след което заразглежда тефтера.

— Съседът му, онзи, който знаеше, че е на работа, се нарича Хектор. Прилича малко на теб, Динг.

— Нека позная. Искам бучка захар.

— Да. Няма комарник на вратата. Когато я отвори, смачкай го, а аз ще хвана кучето и ще го затворя в банята. Джак, ти мини през страничната врата и оглеждай задните прозорци. Едва ли ще има време да стигне до тях, но е по-добре да сме сигурни, за да не съжаляваме.

— Добре.

— Не стой на едно място. Ходи, сякаш имаш някаква работа. Съседите се държаха доста приятелски, така че ако някой те види, махни с ръка и кажи „здравей“, сякаш си местен. Хайде.

Излязоха и тръгнаха по улицата, като разговаряха тихо и от време на време се смееха — трима души, които живеят тук и се връщат отнякъде. Когато се изравниха с фургона, Кларк и Чавес завиха към него. Джак пристъпи в сенките зад вратата, откъдето гледаше как Кларк се притиска до стената, а Чавес се качва по стъпалата. Кларк се извърна и кимна на Джак, който леко отвори портичката и влезе в двора. Нямаше много трева, но се виждаха достатъчно плевели и кафяви петна, както и купчинки кучешки изпражнения. Стигна до задната страна на фургона и клекна, за да прецени колко е дълъг. Имаше два прозореца, но единият изглеждаше твърде малък за голям човек; единственият изход беше през прозореца до него.

Дочу почукването на Чавес, последвано след няколко секунди от въпроса:

— Да, кой е?

— Хектор от съседния фургон. Телефонът ми е откачен. Може ли да се обадя от твоя?

По пода на фургона се чуха стъпки. Изскърцаха панти.

— Хей!

Последва затръшване на врата и тропане на крака. Джак вдигна поглед, застанал нащрек. Мамка му… Какво…

— Идва към теб! — извика Кларк. — Задния прозорец.

Още докато Кларк изговори тези думи, прозорецът се отвори и се появи фигура, която опитваше да излезе напред с главата. Падна с изсумтяване, изтърколи се и скочи на крака.

Джак замръзна за момент, а после каза:

— Стой!

Синага се извъртя към него и рязко обърна глава първо наляво, после надясно. Втурна се към Джак, който забеляза проблясък от стомана в ръката му, отразен от светлината на прозореца. Някаква далечна част в мозъка му подсказа, че това е нож. Синага се нахвърли върху него, като размахваше ножа странично. Джак отстъпи. Синага продължаваше да върви към него. Джак блъсна гръб в оградата, след което забеляза, че мъжът срещу него замахва. Рязко отмести глава и усети удар по дясното рамо. Загубил равновесие от рязкото замахване, Синага направи крачка встрани. Джак стисна дясната му китка с лявата си ръка и рязко я дръпна, а после обви врата му с дясната ръка, като притисна гръкляна му със свивката на лакътя. Синага наведе глава напред, след което рязко я отметна назад. Джак усети това, но можа само да отмести лицето си настрани. Главата на Синага го удари по скулата. Рязка болка избухна някъде зад очите на Джак. Синага махаше с ръка, за да се освободи, и отново блъсна Джак в оградата, но загуби равновесие. С разперени напред крака той се стовари долу по задник. Джак не го пускаше, но усети как се превърта напред през главата на Синага. Каза си, че не трябва да го пуска… Със стисната около гърлото му дясна ръка той направи салто напред. Чу приглушено пукане на кости. Падна и се претърколи настрани, убеден, че Синага ще му се нахвърли.

— Джак! — чу се гласът на Чавес. Той се появи тичешком през вратата. Без да спре, изрита ножа от ръката на Синага. Той не помръдна. Ръката му странно висеше настрани. Примигна няколко пъти, но очите му си останаха вперени напред. Дясната му ръка подскачаше рязко и леко почукваше земята.

— Исусе… — прошепна Джак. — Всемогъщи Исусе.

Кларк пристигна тичешком, спря рязко и коленичи до Синага.

— Вратът му е счупен. Заминал е. Джак, ти добре ли си?

Джак не можеше да свали очи от Синага. Ръката му спря да мърда.

Кларк каза:

— Джак, събуди се. Добре ли си?

Той кимна.

— Динг, бързо го вкарай вътре.

След като се озоваха във фургона, Динг настани Джак на канапето и отиде до спалнята, където помогна на Кларк да вкарат тялото обратно през прозореца. След това се върна в предната стая. От банята кучето лаеше.

— Отвън няма никой — докладва Кларк, като затвори предната врата. — Динг, провери хладилника. Виж дали кучето няма да се успокои от малко храна.

— Добре.

Кларк отиде до Джак.

— Кървиш.

— А?

Кларк посочи дясното му рамо. Ризата беше потъмняла от кръв.

— Събличай се.

Джак го послуша. На ключицата, в основата на врата си, имаше петсантиметров разрез. По гърдите му течеше кръв.

— Ха — промърмори Джак. — Не съм разбрал. Усетих нещо да ме удря по рамото, но не съм разбрал.

— Два-три сантиметра по-нагоре и щеше да си готов, Джак. Натисни раната с палец. Динг, виж дали Синага няма моментно лепило.

От кухнята се чу тракане на чекмеджета, след което Чавес влезе и подхвърли една тубичка на Кларк, който я подаде на Джак.

— Сложи малко на раната.

— Шегуваш се.

— Не. По-добре е от шиенето. Хайде.

Джак опита, но ръцете му трепереха. Погледна ги и каза:

— Съжалявам.

— Това е от адреналина — обясни Чавес и взе тубичката. — Спокойно.

— Онзи наистина ли е мъртъв? — запита Джак.

Кларк кимна.

— Мамка му. Трябваше ни жив.

— Той избра така, Джак, а не ти. Ако искаш, чувствай се зле. Нормално е. Но не забравяй, че опитваше да ти пререже гърлото.

— Да, май е така. Не знам.

Чавес каза:

— Не му мисли много. Ти си жив, той е мъртъв. Или предпочиташ обратното?

— Не, по дяволите.

— Тогава го пиши победа и карай напред.

Чавес сложи капачката на лепилото и стана.

— Просто така ли? Карай напред?

— Сигурно ще ти трябва малко време да премислиш — отвърна Кларк, — но ако не можеш, ще трябва да си седиш на бюрото.

— Господи, Джон.

— С такива мисли в главата само ще причиниш собствената си смърт или на някой друг. Гарантирам ти го. Тази работа не е за всеки, Джак. И не е срамно. По-добре решавай още сега.

Джак въздъхна и потърка челото си.

— Добре.

— Добре какво?

— Добре, ще си помисля.

Кларк се усмихна на думите му.

— Какво има? — запита Джак.

— Това беше верният отговор. Ти току-що уби човек. Щях да съм притеснен, ако ти не се безпокоеше поне малко.

От кухнята Динг викна:

— Намерих нещо, Джон.

 

 

Три дни след като тръгна с чартърния полет от Дубай, устройството се приземи на международното летище във Ванкувър, Канада. Пристигнал един ден по-рано. Муса очакваше самолета. Визитката и писмото му осигуриха достъп до митническия склад, където се срещна с инспектора.

— Силвио Манфреди — представи се Муса и подаде документите.

— Благодаря. Фил Нолан. Пакетът е там.

Двамата отидоха до една палета наблизо, върху която се намираше пластмасовият контейнер.

Нито картичката, нито бланката за писмото създадоха затруднения при направата им с „Фотошоп“ и със скъпата издателска програма. Разбира се, инспекторът нямаше да се впечатли от някакво писмо от председателя на катедрата по ветеринарна медицина в университета на Калгари, но психологическото въздействие не можеше да се пренебрегне. Инспекторът си имаше работа със сънародник и с реномиран канадски университет.

От своите четиринадесетмесечни изследвания Муса знаеше, че митническите инспектори по целия свят са претоварени с работа и получават ниски заплати и че се водят от контролни списъци и формуляри. За пратка от този тип — радиоактивни материали инспекторът щеше да изиска няколко формуляра: фактура и товарителница с печат от агент на Международната асоциация за въздушни превози в Дубай, който посочва произхода на пратката, и безброй хартийки, необходими според Канадската комисия по ядрена безопасност, канадските транспортни власти, канадския Закон за ядрените вещества и радиационните устройства и Закона за превозване на опасни стоки. Въпреки че нито един от тези документи не се оказа труден за изработване, хората на Муса, които проучиха въпроса, установиха, че ще им трябват осем месеца само за това.

— Е, какво е това? — запита митничарят.

— Нарича се преносим конски имиджър PXP-40HF.

— Моля?

Муса се засмя.

— Знам. Много тежко звучи. Представлява преносим рентгенов апарат за коне. Един приятел на ректора на университета живее в Дубай. Има някакъв арабски жребец, който струва повече, отколкото ние можем да припечелим цял живот. Конят се разболял, приятелят се оплакал на ректора и университетът му зае апарата.

Инспекторът поклати глава.

— Интересно. А конят оцеля ли?

— Да. И най-интересното — имаше колики. А аз стоях цяла седмица там да пазя рентгена, защото ветеринарят не разпознал елементарен случай на стомашно разстройство.

— Е, поне сте се попекли на слънце. Добре… — каза митничарят, като заразлиства документите. — Необходим е радиоизотопен код, ниво на активност, доза, норми за замърсяване…

— Четвърта страница. И девета. Доста ниски са ни стойностите.

— Да, добре. Виждам. И колко опасно е това нещо?

— Ами безобидно е, освен ако не си направите неколкостотин рентгенови снимки на топките. Тогава ще имате проблеми.

Митничарят се засмя.

— Не е ядрена бомба, а?

Муса сви рамене.

— Правилата са си правила. По-добре да си малко по-предпазлив, отколкото обратното, според мен.

— Да. А защо не са ви закарали направо в Калгари?

— Не можах да намеря билет за по-рано от сряда. Реших, че ще е по-лесно да дойда тук и да наема кола. Ако имам късмет, привечер ще съм си у дома.

Митничарят се подписа на необходимите места и сложи лепенки с печати по контейнера. Накара Муса да се подпише на съответните места, огледа документите още веднъж и му ги върна.

— Можете да тръгвате.

— Колата ми е в паркинга…

— Докарайте я на портала. Ще им кажа да ви пуснат.

Муса му стисна ръката.

— Благодаря.

— Няма за какво. Лек път.