Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (25)

25.

— Дърводелеца идва — изчурулика радиото до Андреа. — Да го доведа ли, шефе?

— Не, аз ще ида — отговори Райън, стана от компютъра си и отиде към предната врата. — Впрочем ще остане за вечеря.

— Ясно, шефе.

Арни ван Дам не обичаше церемониите. Нае кола от летището и дойде сам. Той излезе от наетия от „Херц“ шевролет и Джак видя, че пак е със старата си риза и панталони в цвят каки.

— Здрасти, Джак — поздрави бившият шеф на администрацията му.

— Здрасти, Арни. Доста време мина. Как летя?

— Спах почти през цялото време.

Двамата влязоха в къщата.

— Как върви книгата?

— Малко е трудно за егото да пишеш за себе си, но се опитвам да кажа истината.

— А, това ще обърка рецензентите в „Таймс“.

— Е, те и без това не ме харесваха. Не очаквам да се променят сега.

— По дяволите, Джак, та ти току-що си преживял покушение…

— Глупости, Арни.

— Въпрос на възприятие, приятелю. Хората чуват това и възприемат факта, че някой е опитал да те убие и си е платил.

— Е, да не ме смятат за всемогъщ или нещо такова?

— Точно така.

Двамата стигнаха кухнята и Джак наля кафе. Кети щеше да се прибере след час и Джак имаше още малко време за непозволен следобеден кофеин.

— И какви са клюките? Чувам, че Върховният съд докарва Кийлти до бяс.

— Защото не може да урежда хората си, ли? Да, бавно се побърква заради това. По време на кампанията беше обещал място на професор Мейфлауър от Харвард.

— На онзи ли? Господи, да не иска да пренапише евангелието на свети Матея?

— Господ не е учил в Харвард. Иначе щеше да е по-добре информиран — каза Ван Дам.

Райън се засмя.

— И така, защо дойде?

— Мисля, че знаеш, Джак. Освен това смятам, че и ти самият си мислил по въпроса. Кажи ми, че греша.

— Грешиш.

— Ето едно нещо, дето харесвам в тебе, Джак. Хич не можеш да лъжеш.

Райън изсумтя.

— Няма лошо в това да си лош лъжец — каза Арни. — Кийлти вече се отклонява от пътя, Джак. По мое мнение…

— Той е мошеник. Всички го знаят, но вестниците не го казват.

— Мошеник е, но е техният мошеник. Те мислят, че могат да го контролират. Разбират го и разбират начина му на мислене.

— Кой казва, че той изобщо мисли? Не мисли. Има виждане как трябва да изглежда светът. На всичко е готов, за да застави света да се съгласи с неговата идея, ако може да се нарече такава.

— А твоите идеи, Джак?

— Разликата е там, че моето е принципи. Човек продава принципи по най-добрия начин, на който е способен, и се надява обществеността да разбере. Всичко останало те прави продавач на коли на старо.

— Един известен политик е казал, че политиката е изкуството на възможното.

— Но ако се ограничиш с възможното, с онова, което вече е направено, как ще има прогрес, по дяволите? Кийлти иска да върне тридесетте — политиката на Рузвелт и всичко останало.

— Много си мислил по този въпрос, а, Джак? — запита Арни със съвсем лека усмивка.

— Знаеш, че е така. Основателите на тази държава ще се преобърнат в гроба, ако видят какви ги върши тоя празноглавец.

— Ами смени го.

— И пак да се занимавам с всичко това? И защо?

— Не помниш ли Едмънд Бърк^[1]? „За да триумфира злото, е необходимо само добрите хора да не правят нищо“.

— Трябваше да се досетя — отговори Джак. — Изслужих мандата си. Изкарах две войни. Наложих приемственост за моята линия. Направих всичко, което се очаква от един мъж.

— И се справи добре — призна бившият шеф на кабинета. — Джак, ето за какво става дума: тази страна се нуждае от тебе.

— Не, Арни. Страната не се нуждае от мен. Все още имаме добър Конгрес.

— Да, добри са, но все още не са генерирали добър водач. Оуенс от Оклахома има възможности, но все още го чака доста работа. Не е достатъчно опитен, твърде малки мащаби и прекалено много идеали. Още не е готов за голямата игра.

— И за мен би могъл да кажеш същото — изтъкна Райън.

— Вярно е, но ти чуваш и най-вече знаеш какво не знаеш.

— Арни, харесвам живота си сега. Имам си работа, но не трябва да си скъсвам задника. Не трябва да внимавам какво казвам всеки момент, за да не обидя хора, които и без това не ме харесват. Мога да се разхождам из къщата без обувки и без вратовръзка.

— Отегчен си.

— Спечелил съм си правото да съм отегчен.

Райън млъкна, отпи от кафето си и опита да смени темата:

— Какво прави Пат Мартин?

— Не иска отново да е главен прокурор — отговори Ван Дам. — Преподава право в Нотр Дам. И води семинари за нови съдии.

— А защо не в Харвард или Йейл? — учуди се Райън.

— В Харвард не го искат. Разбира се, харесват идеята там да работи бивш главен прокурор, но не твоят. А и Пат не би отишъл там. Той е голям футболен запалянко. Харвард има футболен отбор, но не е като Нотр Дам.

— Спомням си — призна Джак. — Те даже не искаха да играят срещу нас, парвенютата католици от колежа в Бостън. А нашите „Орли“ понякога биеха и Нотр Дам, ако извадеха късмет.

— Ще си помислиш ли? — запита Арни.

— Съединените американски щати сами избират президентите си, Арни.

— Това е вярно, но е като в ресторант с малко меню. Избираш само от ястията, които готвачът прави, и ако изборът не ти харесва, не можеш да станеш и да идеш в „Уендис“.

— Кой те изпраща?

— Разни хора разговарят с мен. Най-вече за политическите ти убеждения…

Джак го прекъсна с вдигната ръка.

— Не съм регистриран като никакъв, нали?

— Социалистическата работническа партия трябва да се радва за това. Ами кандидатирай се като независим. Създай своя партия. Теди Рузвелт го е направил.

— И е загубил.

— По-добре да опиташ и да се провалиш, отколкото…

— Да, да.

— Страната има нужда от теб. Кийлти вече се осира. Накарал е хората си, които проучват опозицията, да проучат теб. Не си ли чувал?

— Глупости.

— Вече месец се занимават. Случаят в Джорджтаун ги е разтревожил. Казвам ти, Джак, трябва да оправим всичко, докато е възможно.

Райън се изправи и поклати глава.

— Виж, не е нещо, което си планирал ти. Хората се интересуват, защото все още рейтингът ти е висок.

— Проклетите гласове на солидарност…

— Няма да стане така, повярвай ми, но пък ако си говорим за грандиозно встъпване в длъжност, това е златно. И така, имаш ли мръсни ризи?

— Нищо, за което не знаеш.

Джак успя да каже тази лъжа. Само Пат Мартин знаеше за наследството, което Райън остави. И на Роби не беше казал за него.

— Твърде скучен съм за политик. Може би затова медиите не ме харесваха.

— Хората за проучване на опозицията ще се доберат до всичко, Джак. Дори до документи от ЦРУ. Не може да не си оставил някоя гадория — настоя Ван Дам. — Всички го правят.

— Зависи как го интерпретираш. Но разкриването на всяка част от тази информация ще е федерално престъпление. Колко политици биха рискували такова нещо?

— Още си наивен, Джак. Ако един политик не е сниман да изнасилва някое момиче или да обарва момченца, няма с какво да рискува президентството.

— Това води до въпрос, чийто отговор ме затруднява. Харесва ли му на Кийлти да е президент?

— Сигурно самият той не знае. А добре ли се справя? Не. Но и това не знае. Мисли си, че се справя не по-зле от всеки друг и даже по-добре от повечето хора. Харесва му да играе тази игра. Обича да отговаря по телефона. Обича хората да идват при него, ако имат проблем. Обича да е човекът, който отговаря на въпросите, дори и да няма идея какъв е отговорът. Помниш ли какво казваше Мел Брукс^[2]? „Добре е да си цар“, даже ако царят е пълно лайно. Иска да е там и никой друг да не е, защото е политик цял живот. Това е връх Еверест и той се е качил, защото върха го има, но какво като се качиш горе и няма какво да правиш там? Качил си се, но няма други. Дали би убил за работата си? Вероятно, ако има смелост. Но няма. Ще накара някой от своите хора да го стори, без доказателства, без нищо на хартия. Винаги може да намериш хора, които вършат такива работи, и да се отречеш от тях, ако ги хванат.

— Аз никога…

— А Джон Кларк? Убивал е хора по причини, които невинаги издържат по-щателен оглед. Човек трябва да върши такива работи, когато управлява цялата страна, и да, може да е законно, строго погледнато, но подобни неща се пазят в тайна, защото не изглеждат добре на първа страница на вестника. Ако си оставил след себе си нещо такова, Кийлти ще го изкара на открито чрез посредници и внимателно подготвени течове на информация.

— Ако се стигне до това, мога да се оправя — отговори спокойно Райън. Не харесваше заплахите и рядко ги отправяше, или поне не без да е сериозно подсигурен. Но Кийлти нямаше да действа така. И той както много други „велики“ мъже и политици беше страхливец. Страхливците първи прибягват до употреба на сила. Именно тази сила ги опияняваше. Райън винаги се страхуваше, но пък и не се налагаше да вади пистолета от кобура без сериозна причина.

— Арни, не се боя от нищо, което онова копеле може да хвърли срещу мене, ако се стигне дотам. Но защо да се стига дотам?

— Защото страната се нуждае от тебе, Джак.

— Опитах да я оправя. Почти пет години имах, но не успях.

— Системата е много покварена, а?

— На мене ми се падна нелош Конгрес. Повечето хора в него ставаха за нещо — говоря за хората, които се отказват от поста си, защото не спазват обещанията си от кампаниите. Те са честните, нали така? Конгресът е много по-добър, но президентът определя тона на страната и аз не мога да променя това. Бог ми е свидетел, че опитах.

— Коли Уестън ти написа някои добри речи. От тебе може да излезе добър проповедник.

Арни се облегна и допи кафето си.

— Джак, ти наистина се постара много. Но недостатъчно.

— И искаш да опитам пак. Ако си блъскаш главата в каменна стена, се депресираш от жвакащия звук.

— Приятелите на Кети намериха ли лекарство за рак?

— Не.

— Спряха ли да опитват?

— Не — призна Джак.

— Защото си струва, въпреки че е невъзможно?

— Играта със законите на науката е по-лесна от това да промениш човешката природа.

— Е, добре. Винаги можеш да си седиш тука и да гледаш Си Ен Ен, да четеш вестниците и да мърмориш.

Джак трябваше да си признае, че правеше точно това. А Арни просто знаеше как да го манипулира така, както четиригодишно момиченце манипулира баща си. Без усилие и невинно. Толкова невинно, колкото Бони и Клайд в банка, разбира се, но пък Арни знаеше как се вършат тези неща.

— Пак казвам, Джак. Твоята страна…

— А аз пак те питам: кой те изпрати?

— Защо смяташ, че някой ме е изпратил?

— Арни!

— Никой, Джак. Честно. И аз съм в пенсия, ако не си забравил.

— Липсва ли ти екшънът?

— Не знам, но ще ти кажа едно — мислех, че политиката е най-висшата форма на човешка дейност, но ти ме излекува. Човек трябва да отстоява нещо. Кийлти не отстоява нищо. Той просто иска да е президент на Съединените щати, защото си мисли, че е сред хората, които трябва да са на този пост, и че е негов ред. Или поне така вижда нещата.

— Значи ти би работил с мен? — запита Райън.

— Ще помагам и ще те консултирам, а и този път може би ще слушаш гласа на разума малко повече.

— Тази работа с тероризма… твърде голяма е за четири години.

— Съгласен съм. Можеш да възобновиш програмата си за възстановяване на ЦРУ. Да засилиш програмата за вербуване, да върнеш полевите операции. Кийлти осакати ЦРУ, но не го е унищожил напълно.

— Ще трябва десетилетие, а може и повече.

— Ами в такъв случай ти ще го върнеш на релсите, ще отстъпиш и ще оставиш някой друг да довърши нещата.

— Повечето от членовете на кабинета ми няма да се върнат.

— Е, и? Намери си нови — студено отбеляза Арни. — Страната е пълна с таланти. Намери честни хора и си прави магиите, Джак.

Райън изсумтя.

— Дълга кампания ще бъде.

— Първата ти истинска кампания. Когато преди четири години се бореше за короната, се получи. Отвратително лесно се оказа да летиш насам-натам, да изнасяш речи на еднакво приятелски настроени хора, повечето от които искат само да видят за кого гласуват. С Кийлти ще е друго. Дори ще трябва да водиш дебат с него и не го подценявай. Той е умел политик и знае как да удря под кръста — предупреди Арни. — Ти не си свикнал с такива неща.

Райън въздъхна.

— Кучи син си ти, така да знаеш. Ако искаш да обещая нещо, ще останеш разочарован. Ще трябва да помисля. Имам жена и четири деца.

— Кети ще се съгласи. Тя е много по-печена и по-умна, отколкото смятат хората — отбеляза Ван Дам. — Знаеш ли какво е казал Кийлти миналата седмица?

— Какво?

— За националното здравеопазване. Интервюирали една лекарка от някакъв местен телевизионен канал в Балтимор. Изглежда в момент на слабост казала, че според нея правителственото здравеопазване не е добра идея. А Кийлти казал: „Какво разбира някаква си лекарка от здравеопазването?“.

— И защо това не е излязло в пресата?

В края на краищата новината си беше съвсем сочна.

— Ан Куинлан е шеф на персонала. Уговорила „Таймс“ да не публикуват това нещо. Ан не е глупава. А и директорът в Ню Йорк й е стар приятел.

— Защо винаги ме плюеха, ако стъпя в лайната? — запита Райън.

— Джак, Ед е един от тях. Ти, от друга страна, не си. Не правиш ли компромиси с приятелите си? Е, и онези са така. И те са хора.

Сега Арни се държеше по-спокойно. Главната битка беше спечелена. Дойде времето за великодушие.

Но за Райън точно сега мисълта, че репортерите са хора, се оказа трудна за смилане.