Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (59)

59.

Алисън реши, че Стив издържа най-новия изпит отлично. В последната минута отказа срещата в Рено с думите, че шефът й я накарал да иде вместо него на конференцията на представителите на фармацевтичната индустрия в Сакраменто. Конференция наистина имаше, съвсем истинска като визитките и мострите лекарства, които тя носеше в коженото си куфарче на всяка среща за секс с него, но всичко спираше дотук. Тя го харесваше достатъчно, но в нейния бизнес подобни неща не се толерираха. Стив не беше противен или груб, с което застана по-близо до върха на класацията. Не че това имаше значение за начина й на работа, но определено помагаше срещите да са поносими.

Предсказуемо, Стив се разстрои и остана разочарован от новината и също толкова предсказуемо веднага предложи решение: ще си вземе отпуск и ще отиде със самолет до Сакраменто за почивните дни, за да прекарат заедно времето. Тя можеше да присъства на конференцията през деня, а нощите щяха да прекарват заедно. Алисън показа уместното ниво на изненада и благодарност за предложението и обеща да направи първия им съвместен уикенд незабравим. По някое време през тези дни ще забие кукичката малко по-надълбоко, като свенливо предложи да го запознае със семейството си. Сигурно ще може дори да нагласи нещата така, че той да я намери разплакана, след което тя ще признае, че е изненадана от „специалната привързаност“, която чувства към него.

Както знаеше от самото начало, трудността е във вербуването. Нейният „манипулатор“ — руски термин, който тя не харесваше, мъжът с обгорените ръце, беше предложил нещо, което си струваше да се изпробва, но налагаше тя да предложи история без покритие, която Стив можеше лесно да провери, ако реши. Но пък ако след като опита да го вербува, Стив не се намира изцяло под нейния чехъл, тя щеше да пробва друг финт. Стив не беше глупав, но по сърдечните въпроси мъжете са неразумни, колкото и жените, ако не и повече. Макар и мощно средство, сексът представляваше само един трамплин и ако тя е преценила добре положението, значи се намира на няколко скока от наградата.

Въпросът, над който Алисън не искаше да мисли много, засягаше информацията, която търсеше работодателят й. Какво толкова ги интересува подземната вода насред пустинята?

Като за кораб „Лосан“ беше малък, 165 метра дълъг и с вместимост, отдавна превишена от следващите съдове от този клас, но „Тарки Индъстрис“ от Смитфийлд, Вирджиния, не се интересуваха от модерното, а как да намалят разходите си.

От 125 резервоара за пропан с вместимост 473 литра, които продаде на правителството на Сенегал, 46 се оказаха дефектни, с неуловени от качествения контрол лоши заварки на ушите за вдигане. Проблемът можеше да се реши и „Тарки“ предложи да го отстрани на място и без заплащане, но прегледът от специалисти на сенегалското правителство и от главния инженер на фирмата в Дакар установи, че заварките са нарушили целостта на корпусите и резервоарите нямаше да издържат на предвиденото налягане от половин атмосфера.

Тъй като това беше първоначалният договор на „Тарки“ със Сенегал, а и всъщност първата задгранична сделка на фирмата, тя бързо възстанови сумата, поднесе официално извинение от съвета на директорите и незабавно изпрати нови резервоари. В Дакар дефектните резервоари получиха обозначение в товарителницата с код R3001C — „реекспорт на бракувани поради лошо качество непетролни продукти след престой в склад“ — след което заминаха за правителствен склад в Порт Суд и се озоваха в празно, обрасло с бурени място, заобиколено от висока метър и двайсет ветроустойчива ограда.

Осем месеца по-късно се уреди връщането на дефектните резервоари в Смитфийлд. Корабът „Лосан“, който пътуваше за Съединените щати през Атлантическия океан, имаше необходимото място за този товар.

Два дни преди заминаването резервоарите бяха качени с мотокар на открити вагони, закрепени по местата си и закарани две мили надолу по линията до пристана на кораба „Лосан“, където с кран ги сложиха в „насипни контейнери“ или контейнери за четири резервоара, които след това се вдигаха на палубата и се подреждаха в редица по дванадесет.

Преглеждани при първоначалното им получаване, резервоарите, оставени под надзора на митническите власти, заминаха на кораба без претегляне или проверка.

Главоболието и гаденето се засилваха постоянно през последните десет часа, което донякъде изненада Аднан — не очакваше симптомите толкова скоро. Ръцете му трепереха и усещаше кожата си влажна и лепкава. Определено не бяха преувеличили колко токсичен е този кораб. Но това нямаше значение, защото времето почти идваше. Според картата на Саличев се намираха само на двадесет километра от мястото за предаването.

С милостта на Аллах намериха варела точно където трябваше — на рафта, закрепен за преградата в трюма. Оказа се по-лек, отколкото Аднан очакваше, което можеше да се приеме като благословия и като проклятие. Знаеше приблизително теглото на ядрото и затова относително лесно можеше да прецени тежестта на варела — очевидно той имаше оловен екран, но не чак толкова дебел, колкото смяташе тяхното разузнаване. Излизаше, че самият трезор е основно екраниран, но това нямаше да им помогне. Все пак варелът продължаваше да е запечатан и без никакви повреди от инцидента преди толкова много години.

Хората му откачиха варела и го извадиха от рафта, като го вдигнаха за четирите заварени дръжки с формата на буква D, а после го изнесоха до стълбата извън хранилището. Тук вече започнаха да се движат бавно, предпазливо, стъпка по стъпка до мостчето, а после отидоха до главния коридор. Последните две сериозни препятствия — стълбата до палубата и тази за спускане до саловете — преодоляха без инциденти и скоро всички се озоваха на брега. С удоволствие свалиха предпазните костюми и противогазите, а после ги натъпкаха в раниците си, в които сложиха и камъни за тежест и ги захвърлиха в залива.

Върнаха се на носа за около час. Аднан заповяда на мъжете да оставят варела и да си починат, след което отиде до брега и се вгледа през мъглата към залива. Едва различаваше силуета на корабчето на Саличев. Извади сигнална ракета от раницата си, изтегли запалващата капсула и размаха искрящата тръба над главата си. Изминаха тридесет секунди, след което от лодката дойде отговор — двойно примигване с фенерче. Аднан се обърна към другите и им махна да се приближат.

Тридесет минути по-късно се намираха на корабчето за обратния път. Докато излязат в главния залив, бяха запечатали варела във втори, по-добре екраниран контейнер, който си носеха. Саличев го гледаше с подозрение, но не каза нищо, а изведе корабчето в открито море.

Сега Аднан стоеше до Саличев в рубката. Часовникът показваше почти полунощ и през прозорците се виждаше непрогледната тъмнина.

— Определено си заслужихте хонорара, капитане — каза Аднан. — Ние ви благодарим.

Саличев вдигна рамене и не каза нищо.

До бедрото си Аднан усети квадратната радиостанция, закрепена за дървената конзола на руля. Бавно той извади малкия нож от джоба на сакото си, отвори с палец острието, което опря в кабела на радиостанцията. Кабелът издаде едва доловим звук, когато се скъса.

— Отивам да проверя хората си — каза Аднан. — Искате ли да ви донеса чаша кафе? Или нещо по-силно?

— Кафе.

Аднан слезе по стълбичката до главния салон, а после по друга къса стълба в спалното отделение. Лампата вътре не светеше, а проникваше само слаба светлина от салона. Всички мъже спяха по гръб, по един на койка. Той им беше дал поредната доза калиев йодид, но всъщност целулозните капсули съдържаха три грама лоразепам. Три пъти над стандартната доза, лекарството стигаше да приспи хората съвсем дълбоко. Аднан реши, че това е блаженство.

През последните четири часа се бореше с мисълта за онова, което трябваше да направи — не за нуждата от него, а за начина. Тези мъже и без това умираха и нищо не можеше да промени този факт, самият той умираше и това също никой не можеше да промени. Такава е цената на войната и бремето на правоверните. Успокояваше се донякъде, че хората му няма да се събудят, няма да усетят болка. Тревожеше се единствено да не вдигне шум. Въпреки годините си Саличев изглеждаше жилав, кален от живота в морето. По-добре е да го изненада.

Аднан отиде до тезгяха, монтиран на задната преграда, и отвори горното ляво чекмедже. В него се намираше ножът, който намери по-рано. Извит, с остър като игла връх и с тънко наточеното си острие той, изглежда, служеше за изкормяне на риба.

Аднан стисна дървената дръжка, насочи острието нагоре и пристъпи до първата койка. Пое дълбоко дъх, после сложи лявата си длан на брадата на мъжа, обърна главата му към дюшека, заби върха на острието в празното място под меката част на ухото и дръпна ножа нагоре, по контура на челюстта. От срязаната сънна артерия бликна кръв, която в тъмното изглеждаше черна. Мъжът изохка леко под дланта на Аднан, след това потръпна два пъти в конвулсия и се отпусна. Аднан отиде до втория мъж, повтори процеса, после до третия. Всичко отне деветдесет секунди. Той пусна ножа на палубата, а после се качи в салона, където изми кръвта от ръцете си. Коленичи до мивката, отвори долното чекмедже и извади деветмилиметровия пистолет „Яригин“, който беше скрил там. Дръпна затвора леко назад, за да провери дали в цевта има патрон, а после пусна ударника, освободи предпазителя и напъха пистолета в страничния джоб на якето си. Накрая взе една пластмасова чашка за кафе от сушилката.

Качи се по стълбата и влезе в рубката.

— Кафето — обяви той и подаде чашката на Саличев с лявата си ръка. Капитанът се обърна и посегна да я вземе. Аднан извади пистолета от джоба си и стреля в челото му. По страничния прозорец плиснаха кръв и мозък. Саличев се отпусна назад и се смъкна по преградата. Аднан премести превключвателя на автопилот, после хвана Саличев за глезените и го завлече до стълбата, след което го изтърколи в салона.

След като се върна на руля, Аднан отдели минутка време да провери отново позицията си с древния навигационен уред „Лоран-Ц“, след което изключи автопилота и коригира курса.

Тъмната линия на острова се появи на хоризонта след час, а след още един час Аднан забави ход и тръгна край бреговата линия, докато дисплеят на уреда показа правилните координати.

Островът носеше името Колгуев и според картата на Аднан представляваше част от Ненецкия автономен окръг — почти идеален кръг от влажни зони, блата и ниски хълмове с диаметър осемдесет километра и с едно самотно селище на име Бугрино на югоизточния бряг, населено от неколкостотин ненци, които ловяха риба и отглеждаха елени.

Аднан върна газта в положение за празен ход и изключи двигателите. Провери часовника си: закъсняваше с десет минути. Взе фенерчето от рафта и излезе на палубата. Закодираното мигане на неговото фенерче получи незабавно правилния отговор от брега.

Пет минути по-късно чу мекото ръмжене на извънбордов двигател. От тъмното се появи моторница и спря до левия фалшборд. На борда й имаше четирима мъже, въоръжени с автомати „Калашников“. Аднан не ги познаваше. Не че това имаше значение. Кодът с фенерчето съвпадна и ако това е капан, той нямаше какво да направи.

— Ти ли си Абдул Баки, слуга на Създателя? — запита един от мъжете, когото Аднан прие за водач.

— Не. Слуга на Вечния — отговори Аднан. — Радвам се да ви видя.

— И ние теб, братко.

— Хвърлете въжето и се качвайте. За вдигането трябват най-малко двама души.

Докато Аднан завързваше въжето около кнехта, двама от мъжете се качиха на борда, развързаха варела от мястото му на палубата и го отнесоха до фалшборда, откъдето го поеха двамата в лодката и го сложиха на палубата. После двамата се качиха при другарите си.

— Има ли проблеми? — запита водачът.

— Не. Всичко мина по план.

— Можем ли да помогнем с нещо?

Аднан поклати глава.

— Не, благодаря. Почти се свърши. Тук е дълбоко, почти триста метра. Морето ще свърши останалата работа.