Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (67)

67.

След като спряха кръвта, която бликаше от отрязаните пръсти на Бари, двамата го сложиха да седне в хола и го вързаха към краката на стола. Водача на групата завързаха за масата. И двамата все още не бяха в съзнание. Накрая събраха телата и ги натрупаха във ваната върху втория охранител на Бари.

— Ще се разходя наоколо — каза Доминик. — Да видя дали местните са обезпокоени. Не мисля, че сме привлекли внимание, но…

— Добра идея.

— Връщам се след пет минути.

Брайън остана в хола и се зае да наблюдава пленниците и да преразглежда мислено операцията. Смяташе, че всичко е минало адски добре. Доминик винаги се справяше с пистолета като истински професионалист, но сега за първи път двамата участваха в една и съща операция. Да, заедно бяха и в онзи пазарен център, но нещата там бяха други. Тук си имаха работа с истински бойци от Революционния съвет на тяхна територия. Но тъй като нямаше навика да взима пленници, той трябваше да преосмисли ситуацията. Дръжката на пистолета успя да просне тези боклуци, но не достатъчно ефективно. Сигурно е по-добре да ползва кожена палка с олово. Трябва да се поинтересува. Стана, отиде до вратата и надникна.

— Аз съм, брат ми — каза Доминик на влизане.

— Как е наоколо?

— Тихо. Стъмни ли се, тук настава мъртвило. Още няколко часа и вероятно ще е като в призрачен град.

— Което е добре.

— За тези двамата ли? — отвърна с въпрос Доминик, като кимна към Бари и другия мъж.

— Да. Ако имат информация, можем да я измъкнем тук или пък да ги изведем.

— Да, но едно е сигурно — няма да успеем да ги изведем сами от Либия. Може да опитаме да идем в Тунис.

— Колко е далеч?

— Стотина мили на запад. Но нека не бързаме. Да си поговорим първо с Бари и да видим какво ще стане.

Обляха главата на Бари с чаша студена вода и с няколко леки шамара по лицето успяха да го събудят. Той примигна няколко пъти, огледа стаята и после насочи очи към Брайън и Доминик.

Каза нещо на арабски, а после на английски със силен акцент:

— Кои сте вие?

— Кавалерията — отвърна Брайън.

Бари стисна очи и изохка.

— Ръката ми.

— Само два пръста — отговори Доминик. — Спряхме кръвта. Ето.

Той подаде на Бари няколко хапчета аспирин, който намериха в банята. Бари ги пъхна в устата си и взе чашата с вода от Брайън.

— Благодаря. Кои сте вие?

— Изглежда сме единствените ти приятели в Медина — отговори Доминик. — А тези кои са?

— Мъртви ли са?

— Освен ножаря — отговори Брайън. — Кои са те?

— Не мога…

— Според нас са от Революционния съвет. Някои е натиснал копчето за тебе, господин Бари.

— Какво значи това?

— Някой е поръчал да те убият. За какво те разпитваха?

Бари не отговори.

— Виж какво, без помощ ще те намерят. Ще се криеш известно време, но ще те открият. Вероятно ще намерят и семейство го ти в Бенгази.

Бари рязко вдигна глава.

— Знаете ли за тях?

Доминик кимна.

— И щом ние знаем…

— Вие сте американци, нали?

— Това има ли значение?

— Не, май няма.

Брайън каза:

— Помогни ни и ние ще ти помогнем, ще опитаме да те изведем от страната.

— Как?

— Остави това на нас. Тези кои са?

— Революционният съвет.

— Същите, които са убили Дирар ал Карим?

— Кой?

— Онзи от видеото в интернет. Дето е без глава и стъпала…

— О, да. Те са.

Доминик запита:

— Как се казва онзи с ножа?

— Познавам го като Фахури.

— Той какво прави?

— Това, което видяхте тук. Убийства. Наказания. Долен човек. Хвали се за Ал Карим. Говори за това.

— Защо е тук?

— Не знам.

— Глупости — отговори Брайън. — Ти и охранителите ти бързахте. Ти знаеше, че Фахури идва. Откъде знаеше?

— Говореше се, че информирам полицията. Не е вярно. Не знам кой го е казал, но за тези хора… сигурността е всичко. Щяха да ме убият като предпазна мярка.

— Какво искаха от теб? Ти им уреждаш интернет сайтовете, нали?

— Да. Фахури искаше да знае дали не съм си запазил данни.

— Какви?

— Имена на доставчици. Пароли. Графики…

— Като банери?

— Да. И за тях попита.

Доминик погледна Брайън и промърмори:

— Стеганография.

— Да.

— За какво говорите? — запита Бари.

— Та какъв е отговорът? — запита и Доминик. — Запази ли данни? Може би за застраховка?

Бари отвори уста да каже нещо, но Брайън го прекъсна:

— Ако ни излъжеш, ще развържем Фахури и ще си идем.

— Да, запазих данни. На микрокарта като за фотоапарат. Намира се под една плочка зад тоалетната чиния.

Брайън тръгна натам.

— Намерих я — каза той две минути по-късно, стиснал в ръка малката карта.

Доминик запита Бари:

— Кой дава заповедите на Фахури?

— Знам само слухове.

— Добре.

— Човек на име Алмази.

— Местен ли е?

— Не, има къща край Зувара.

Доминик погледна Брайън.

— Това е шестдесетина мили западно оттук.

— Колко високо в йерархията е той? Може ли да е наредил и екзекуцията на Ал Карим?

— Възможно е.

Оставиха Бари сам и излязоха на двора.

— Какво мислиш? — запита Брайън.

— Бари е добър улов, но ще е добре да хванем и някоя от по-големите риби. Ако Алмази има достатъчно власт да очисти някой от своите, май си струва да опитаме.

Брайън си погледна часовника.

— Сега е почти десет. Половин час да се върнем при колата, след това два часа до Зувара. Удряме към два и се връщаме.

— Значи взимаме Бари и ако можем, хващаме и Алмази.

— Остава Фахури.

— Излишна тежест, брат ми.

Доминик помисли и въздъхна.

Брайън каза:

— Той е хладнокръвен убиец, Дом.

— Истина е, мамка му. Но ми е трудно да реша, нали разбираш?

— Веднъж вече си решил. С оня педофил.

— Там имаше разлика.

— Не много. Онзи беше от лошите и нямаше да спре сам. И тук е същото.

Доминик обмисли казаното и кимна.

— Ще го направя.

— Не, брат ми, този е мой. Иди подготви Бари. Аз ще почистя.

 

 

Пет минути по-късно Доминик и Бари стояха в двора. Брайън излезе и остави брезентова пазарска чанта в краката на брат си.

— Половин дузина полуавтоматични пистолети и десет пълнителя. Връщам се веднага.

Брайън пак влезе в къщата.

— Какво прави? — запита Бари.

Отвътре се чу тъп удар, последван от втори.

— Фахури? — запита Бари. — Вие го убихте!

— А ти предпочиташ той да е жив и да те погне, така ли?

— Не, но откъде да знам, че няма да постъпите и с мен така накрая?

— Аз ти го казвам. В най-лошия случай ще те пуснем да си вървиш.

— А в най-добрия?

— Зависи колко ще ни помогнеш.

Брайън излезе десет минути по-късно. Двамата с Доминик отидоха до далечната стена, където Брайън помогна на брат си да се качи на покрива. Доминик се върна след десет секунди с раниците. Тримата тръгнаха през двора.

Брайън се обърна към Бари.

— Казвам ти го, за да сме наясно. Ако побегнеш или привлечеш вниманието върху нас, ще ти пуснем куршум в главата.

— Защо ще го правя?

— Не знам и не ме интересува. Вкараш ли ни натясно, умираш първи.

— Разбирам.

Четиридесет минути по-късно тримата излязоха от Медина по улица „Сиди Омран“ и преминаха две преки на изток към Коринтия, където се намираше опелът. Пет минути по-късно караха по „Умар ал Мухтар“ в западна посока към покрайнините на града. Небето над тях беше ясно с четвърт луна и звезди като диаманти.

Караха, без да разговарят, а Бари лежеше на задната седалка, докато отминаха Сабрата, четиридесет мили нагоре от Триполи по крайбрежието.

— Можеш да станеш — каза Доминик от предната седалка. — Как е ръката?

— Много боли. Какво направихте с пръстите ми?

— Пуснах ги в тоалетната — отговори Брайън.

Това беше най-лесната му задача в дома на Бари. Успя да провери Фахури и хората му за татуировки и документи. Татуировки не откри, но имаше много документи, които прибра в пазарската чанта. След това изстреля по три куршума в тила на всеки от мъжете. Куховръхите куршуми си свършиха работата, като превърнаха лицата им в неразпознаваеми късове месо за хамбургер. Полицията сигурно щеше да ги идентифицира, но докато Революционният съвет разбере, че е загубил някои от хората си, тримата щяха да са извън страната.

— Пуснал си ги в тоалетната? — повтори Бари. — Защо?

На този въпрос отговори Доминик:

— За да не те проследят. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Къде е къщата на Алмази?

— На изток от града. Ще позная отбивката. Къщата е срещу една стара рафинерия.

Двадесет минути по-късно Бари каза:

— Намали. Следващата отбивка вляво.

Брайън намали и зави по черния път. Почти веднага наклонът се промени, а пътят пред тях се заизвива по редица ниски хълмове, обраснали с храсталаци. Пет минути по-късно пътят направи рязък завой надясно. Бари почука по стъклото от страната на шофьора.

— Ето. Онази къща със светещите прозорци. Тя е на Алмази.

Четвърт миля надолу по изровен от дъждовете наклон Бари и Доминик забелязаха двуетажна кирпичена къща, заобиколена с висока до раменете тухлена стена. Петдесет метра на запад се виждаше група от четири кирпичени колиби. Зад къщата имаше кошара.

— Това стара ферма ли е? — запита Доминик.

— Да. За кози. Алмази я купи за вила преди три години.

Доминик каза:

— Брайън, виждаш ли антените на покрива?

— Да, тоя е готов за сериозни комуникации.

Продължиха още половин миля напред, като загубиха къщата от погледа си заради един хълм, и намалиха на някакъв кръстопът. Брайън реши да завие наляво. Пътят стана тесен и след петдесетина метра ги изведе на нещо като кариера за чакъл.

— Тук става — каза Доминик.

Брайън угаси фаровете и спря колата, след което изключи двигателя. Братята се извъртяха на седалките си и погледнаха Бари.

— Какво друго знаеш за къщата? — запита Брайън.

— Само къде се намира.

— Не си бил вътре?

— Само веднъж минах покрай нея.

— Как точно се случи? Просто съм любопитен.

Бари се поколеба.

— В моя бизнес е добре да знаеш с кого си имаш работа. А знаех, че Фахури е подчинен на Алмази. Реших, че може един ден да се наложи да работя направо с него, и затова поразпитах.

— Изобретателно — отбеляза Доминик. — Значи не си идвал тук, в къщата?

— Не.

Брайън се намеси:

— Охрана има ли?

— Сигурен съм, че има, но не знам колко души са.

Братята го изгледаха свирепо.

— Истината ви казвам и се кълна в децата си.

— Кучета?

— Не знам.

— Дай ми ръцете си — каза Брайън. — Сложи ги на облегалките за главата.

Бари се подчини. Двамата завързаха ръцете му за облегалките.

— Това необходимо ли е?

— Все още не сме на етапа да ти вярваме — обясни Доминик. — Не го приемай лично. Ще се върнем.

— Ако не се върнете?

— Тогава късметът ти е говнян.

Двамата излязоха, взеха чантата от багажника и седнаха на земята, за да си подредят арсенала. Освен своите пистолети „Браунинг“ сега имаха четири френски полуавтоматични МАВ-Р15 калибър 9 милиметра и два револвера с къси цеви.

— Имаме шестдесет патрона. „Парабелум“ девет милиметра. Добре пасват на нашите браунинги. Ако трябват повече от шестдесет, значи и без това сме осрали работата.

Вкараха пълнителите в своите пистолети и си поделиха оставащите патрони, които натъпкаха в страничните джобове на панталоните си. Накрая напъхаха различни неща в раниците си. Доминик отиде при задното стъкло на опела. Бари каза:

— Трябва ми още аспирин.

Брайън извади шишенцето от раницата си и го подхвърли. Доминик пусна половин дузина хапчета в устата на Бари и му даде да си пийне от манерката.

— Не мърдай оттук и не вдигай шум — заповяда Доминик. Обърна се към Брайън: — Готов ли си?

— Абсолютно. Хайде да ловим едра риба.