Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (71)

71.

По-късно Гери Хендли щеше да реши, че най-трудната част от цялата проклета задача, като оставим събитието, което я породи, беше намирането на скришно място. Бившият президент Райън най-после се намеси с едно телефонно обаждане до командващия Военновъздушните сили, който от своя страна се обади на командира на 316-о крило от базата на ВВС „Андрюс“.

Пристигнаха в два черни джипа шевролет „Тахо“. В първия се возеха Хендли, Джери Раундс, Том Дейвис, Рик Бел, Пит Алекзандър и Сам Гренджър, а във втория — Кларк, Чавес и Джак Райън-младши. И двата автомобила завиха наляво по улица „С“ след което спряха пред един хангар до пистата. Бившият президент Райън пристигна пет минути след това в кола, конвоирана от два джипа на охраната.

Самолетът „Гълфстрийм V“ кацна единадесет минути след това, с три минути по-късно от графика, и спря на петдесет метра от тях. Двигателите замлъкнаха и докараха стълба до главната врата на самолета.

Джак Райън-младши излезе от джипа, последван от останалите, които застанаха на крачка зад него.

Вратата на самолета се отвори и след тридесет секунди на прага се появи Доминик Карузо. Примигна на слънчевата светлина, след което тръгна по стълбичката. По умореното му лице растеше петдневна брада. Джак отиде да го посрещне. Прегърнаха се.

— Много съжалявам, човече — прошепна Джак.

Доминик се отдръпна от него и кимна. Отговори само с едно „да“.

— Той къде е?

— В товарното. Не ми позволиха да го сложа в салона.

 

 

След като излязоха от кариерата, Бари беше карал максимално бързо с изключени фарове, като стигна до шосето за по-малко от десет минути. Брайън губеше съзнание, докато се носеха на запад покрай морето, а Доминик го стискаше за ръката и държеше главата му в скута си. Другата си ръка държеше натисната върху раната, от която бликаше тъмна кръв и попиваше в седалката. Седем мили от Зувара Брайън започна да кашля, отначало леко, после на пристъпи, а тялото му се гърчеше и Доминик легна върху него, като му шепнеше да се държи. След няколко минути Брайън, изглежда, се успокои и дишането му се стабилизира. После спря. Доминик нямаше да го осъзнае доста време, но почувства този момент, този съвсем кратък преход на Брайън от живота към смъртта. Доминик изправи гръб и откри, че главата на брат му се люлее настрани с безжизнени очи, загледани в задната страна на седалката пред него.

Каза на Бари да отбие и да спре колата и той го послуша. После Доминик взе ключовете, излезе от колата и се отдалечи на десет метра. На изток над хоризонта изгряваха първите бледи лъчи на розовото слънце. Доминик седеше мълчаливо и наблюдаваше изгрева, но не искаше да погледне към Брайън с надеждата, че когато се обърне, ще установи, че брат му диша и го гледа с глуповата усмивка. Разбира се, това не се случи. След десет минути стана и се върна в колата, като нареди на либиеца да отбие от шосето и да намери място да се приютят. След тридесет миноги Бари намери една палмова горичка и отби в нея.

Доминик се обади на мобилния телефон на Арчи, защото помощта от Колежа щеше да отнеме прекалено много време. С две кратки изречения каза на австралиеца какво е станало, след това подаде телефона на Бари, който обясни къде се намират. Чакаха два часа. Арчи пристигна в един „Рейндж Роувър“, безмълвно измъкна Доминик от опела, сложи го на задната седалка и извади пластмасов чувал от багажника, върна се при колата, двамата с Бари внимателно извадиха тялото на Брайън и го запечатаха в чувала. След като го сложиха в багажника на джипа. Арчи се върна при опела и го почисти, като изсипа оборудването и оръжието в багажника. След като се убеди, че опелът е чист, Арчи изля в него туба бензин и го запали.

Върнаха се в Триполи по обед. Арчи подмина консулството и отиде направо в една къща при улица „Басел ел Асад“ до стадиона, която според Доминик служеше за скривалище. Бари, чиито ръце и крака бяха завързани, се озова заключен в банята, след което Арчи провери дали кодиращото устройство на телефона работи, и остави Доминик да се обади до дома.

 

 

— Кой още знае? — запита Доминик братовчед си.

— Никой — отговори Джак. — Само тези тук. Реших, че ще искаш да постъпиш така. Или ако не искаш, ще ги…

— Не.

Джак запита:

— Искаш ли да се прибереш?

— Не. Попаднахме на едни неща. Ще ви харесат. Отиваме в офиса. Хендли или някой друг трябва да се свърже с Арчи в Триполи. Ако искаме Бари да дойде тук, ще трябва да…

— Доминик, не се тревожи за тези неща. Ние ще се оправим.

Бившият президент Райън се приближи и двамата с Доминик се прегърнаха.

— Съжалявам май не е достатъчно, синко, но е така. Съжалявам.

Доминик кимна. След това каза на Джак:

— Хайде да тръгваме.

— Добре.

Джак се обърна и даде знак на Кларк и Чавес, които се приближиха и отидоха с Доминик до втория джип. Джак запита баща си:

— Може ли да се повозя с теб?

— Разбира се.

Джак кимна на Хендли и последва баща си в лимузината.

Возиха се, без да си говорят, докато колите излязоха от главния портал, след което Райън-старши каза:

— Лошото е, че вероятно никога няма да разберем какво точно е станало. Колкото и да ми се иска, няма да питам Гери.

— Питай мен — каза Джак.

— Какво?

— Бяха в Триполи, тате, по едни следи.

— За какво говориш? Откъде знаеш това?

— Ами ти как мислиш?

Райън-старши не отговори веднага, а просто се взря в сина си.

— Сериозно говориш, а?

— Да.

— Господи, Джак.

— Винаги си ми казвал, че трябва да си проправя собствен път в живота. Това и правя.

— Откога?

— Година и половина. Събрах две и две и установих, че при Гери се вършат повече работи, отколкото изглежда на пръв поглед. Отидох да поговоря с него. Предполагам, че го убедих да ме наеме за работа.

— Каква?

— Най-вече анализи.

— Най-вече. Какво значи това? — запита бащата с по-твърд глас.

— Занимавам се малко и с теренна работа. Не много, просто колкото да видя как е.

— В никакъв случай, Джак. Край. Няма да допусна…

— Това не го решаваш ти.

— Решавам го, по дяволите. Колежа е моя идея. Аз отидох при Гери и…

— И сега той е шефът, нали? Аз имам малко ум, тате. Не е необходимо да ме пазиш. Тук вършим някои хубави неща. Същите, както и ти. Ако за теб е било добре, защо да не е добре за мене?

— Защото си ми син, по дяволите.

Джак се усмихна леко.

— Значи може да е в кръвта ми.

— Глупости.

— Виж, занимавах се с финанси и беше хубаво, но разбрах, че не искам да правя това цял живот. Искам друго. Нещо различно, да служа на страната си.

— Ами иди да преподаваш в неделно училище.

— Това е следващото в списъка ми.

Райън-старши въздъхна.

— Е, вече не си дете.

— Не съм.

— Не казвам, че трябва всичко това да ми харесва, и вероятно никога няма да ми хареса, но проблемът е мой. Но с майка ти нещата ще са различни.

— Аз ще говоря с нея.

— Не, няма. Аз ще говоря, когато му дойде времето.

— Не искам да я лъжа.

Бащата отвори уста, но Джак бързо добави:

— И не ми харесваше да лъжа и теб. Ако не беше Джон, сигурно никога нямаше да ви кажа.

— Джон Кларк ли?

Джак кимна.

— Той ми е нещо като обучаващ офицер. Двамата с Динг.

— От тях двамата по-добри няма.

— Значи одобряваш?

— Донякъде. Ще ти кажа една тайна, Джак. Колкото повече остаряваш, толкова по-малко харесваш промените. Миналата седмица „Старбъкс“ спряха да продават любимото ми печено кафе. Няколко дни не бях на себе си.

Джак се засмя.

— Аз си падам по „Дънкин Донатс“.

— И тяхното е добро. Ти внимаваш, нали?

— С кафето ли? Да…

— Не ми се прави на умник.

— Да, внимавам.

— Е, какво работиш сега?

Джак се усмихна отново.

— Съжалявам, тате, но от известно време нямаш право да знаеш тези неща. Ако спечелиш изборите, ще говорим пак.

Бащата поклати глава.

— Шибани шпиони.

 

 

Франк Уивър беше прекарал четири години в армията и познаваше добре влудяващите методи на работа там, но когато се уволни и замина в школата за обучение на шофьори на камиони, реши, че е оставил всичко това зад гърба си. Десет години вече правеше дълги курсове, от единия бряг до другия, като понякога вземаше и жена си, но предимно караше сам, заслушан в класическа рок музика. Помисли си, че бог обича спътниковото радио и, слава богу, правителството щеше да му позволи да го използва в новата си работа. Не че копнееше отново за държавна служба, но пък при толкова добра заплата с премии за опасен труд не можеше да откаже. Те не им викаха точно така, но за това ставаше дума. Премина през специална програма за обучение и издържа проверки от ФБР, защото нямаше какво да крие, а и много добре караше. Всъщност не го караха да прави нищо необичайно, ако не се брои товарът, но пък не се налагаше дори да го докосва с пръст. Трябваше само да дойде, да позволи някой друг да го натовари, след това да го закара до адреса и да остави друг да разтоварва. Предимно му говореха за процедурите за действие при авария: какво да прави, ако някой се опита да отвлече товара, какво да прави при катастрофа, какво да прави, ако се спусне НЛО и с лъч го измъкне от кабината… Инструкторите от Министерството на енергетиката и Комисията за регулиране на ядрената енергия имаха обучение по всевъзможни сценарии и още сто по невъзможни сценарии. Освен това той никога нямаше да кара сам. Още не знаеше дали ескортиращите го автомобили ще са маркирани или не, но беше готов да се обзаложи, че хората в тях ще са въоръжени до зъби.

Този път нямаше да има охрана, което изненада Уивър. Да, извършваха само пробен курс с празен товар, но предвид реалистичността, с която Министерството на енергетиката правеше всичко, той очакваше да го ескортират. Но пък може и да лъжеха, вероятно ще има ескорт, който не трябваше да вижда. И това не променяше задачата му.

Уивър превключи на по-ниска предавка и натисна спирачката, като вкара камиона към входа на ядрената централа „Калауей“. Сто метра пред себе си виждаше будката на охраната. Спря и подаде личната си карта. На входа имаше преграда от пет бетонни стълба с желязна арматура.

— Угасете двигателя, моля.

Уивър се подчини.

Охранителят прегледа документа, след което го пъхна в джоба на ризата си и го накара да се подпише върху списъка. Ниското ремарке беше празно, но охранителят си изпълни задълженията, като направи пълна обиколка на камиона и провери шасито с едно от онези огледала с колелца като количка.

Охранителят се появи под прозореца.

— Моля, излезте от камиона.

Уивър слезе. Охранителят отново прегледа личната му карта, като десет секунди сверяваше лицето от снимката с неговото.

— Моля, застанете до будката.

Уивър се подчини и охранителят се качи в кабината на камиона, където се рови две минути, преди да слезе и да му върне личната карта.

— Площадка номер четири. По пътя ще ви насочват. Максималната скорост е петнадесет километра в час.

— Ясно.

Уивър се качи отново в кабината и включи двигателя. Охранителят приближи преносимото радио до устните си и каза нещо. След миг бетонните колони се прибраха в земята. Охранителят махна на Уивър да влиза.

Площадка четири се намираше само на сто метра от него, от задната страна на инсталацията. По средата на пътя един мъж с каска му махна да продължава. Уивър направи обратен завой, вкара ремаркето до площадката и угаси двигателя. Началникът на площадката се приближи до вратата на камиона.

— Можеш да чакаш в кафенето, ако искаш. Ще ни трябва около час време.

 

 

Работата отне почти деветдесет минути. Уивър знаеше от снимките по време на обучението какво представлява тази работа, но не беше я виждал на живо. Той и останалите шофьори шеговито наричаха това „гирата на Кинг Конг“ но пък хората от Министерството на енергетиката доста се постараха да им набият в главата и най-малките подробности. Официално наречен Бъчва за отработено гориво, GA-4 представляваше впечатляваща гледка. Уивър не знаеше защо са избрали формата на гира, но предполагаше, че е за издръжливост. Според обучаващите проектантите на GA-4 са подлагали бъчвата на истински мъчения по време на изпитанията — падане, изгаряне, пробиване и потопяване под вода. За всеки тон ядрен отпадък — от реактори с вода под налягане или с кипяща вода — бъчвата GA-4 имаше по четири тона предпазна облицовка.

Уивър се замисли, че в това нещо не може да се влезе и че дори да го откраднеш, ще ти трябват камион, кран и сигурно мощен хеликоптер. И накрая ще стане така, както с онези идиоти, които показват от време на време по телевизията да крадат банкомат с верига, вързана за колата, и да го зарязват някъде по пътя, защото не могат да го отворят.

— Не съм виждал такова нещо отблизо — каза Уивър на началника на площадката.

— Сякаш е от научнофантастичен филм, нали?

— Има нещо такова.

Двамата обиколиха ремаркето, като отмятаха съответните позиции във формуляра за „предполетна“ проверка. Всяка верига беше нова и изпитана на опън в завода, както и задържащите механизми, заключени с двойни катинари. Доволни, че бъчвата няма да тръгне нанякъде, преди да стигне местоназначението си, Уивър и началникът подписаха формулярите и всеки взе своето копие.

Уивър махна за довиждане и се качи в кабината. След като двигателят заработи, той включи системата за спътникова навигация, която стоеше закрепена на таблото в кабината и потърси маршрута в падащото меню — имаше дузина такива маршрути, въведени от Министерството на енергетиката. Казаха му, че това е още една предпазна мярка. Никой шофьор не знае маршрута си, преди да тръгне оттук.

Маршрутът се появи на екрана като розова линия върху картата на Съединените щати. Уивър реши, че това не е никак зле. Предимно големи шосета и общо 1632 мили. Четири дни.