Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (32)

32.

Телефонът звънна в 10:47. Том Дейвис тъкмо приключи една голяма сделка с облигации, от която Колежа щеше да изкара 1350000 долара — не е зле като за три дни работа. Вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Том Дейвис.

— Господин Дейвис, казвам се Джон Кларк. Казаха ми да ви се обадя. Може да обядваме заедно.

— Кой ви е казал?

— Джими Хардести — отвърна Кларк. — С мен е и един приятел. Казва се Доминго Чавес.

Дейвис помисли малко, незабавно застанал нащрек, но по-скоро инстинктивно, отколкото по необходимост. Хардести не канеше кого да е.

— Добре, нека се видим — отвърна Дейвис. Обясни на Кларк къде да дойде и каза: — Ще ви очаквам по обяд.

— Здравей, Гери — поздрави Дейвис, като влезе в кабинета на последния етаж. — Току-що ми се обадиха.

— Познаваме ли ги? — запита шефът.

— Хардести от Ленгли праща двама души да се срещнат с нас. И двамата са предвидени да се пенсионират от Управлението. Джон Кларк и Доминго Чавес.

Хендли зяпна.

— Самият Джон Кларк?

— Така изглежда. Ще дойде тук по обяд.

— Искаме ли ги? — запита бившият сенатор, като почти със сигурност знаеше отговора.

— Определено си струва да поговорим, шефе. Ако не друго, от него ще излезе адски добър учител за нашите хора. Познавам го само по слуховете за него. Ед и Мери Пат Фоли го обичат, а това е много нещо. Няма нищо против да си нацапа ръцете, мисли в движение. Инстинктите му са добри и е доста умен. Чавес е същият като него. Заедно с Кларк са били в „Дъга“.

— Надежден ли е?

— Ще трябва да говорим с тях, но сигурно е такъв.

— Добре. Доведи ги тук, ако смяташ, че си струва.

— Добре — отговори Дейвис на излизане.

„Исусе Христе на велосипед — каза си Хендли. — Джон Кларк.“

 

 

— Свий наляво — каза Доминго, когато стигнаха на сто метра от светофара.

— Да, май е онази сграда отдясно. Виждаш ли антените?

— Да — отвърна Чавес, докато завиваха. — Много УКВ станции ще хванеш с тия антени.

Кларк се засмя.

— Не виждам никаква охрана. Добре.

Професионалистите знаеха кога да се правят на безобидни. Кларк спря наетата кола в нещо като паркинг за посетители и двамата излязоха от нея и тръгнаха към предната врата.

— Добро утро, господа — поздрави охранителят. Човекът носеше униформа без отличителни знаци, а според значката с името се казваше Чеймбърс. — С какво мога да ви помогна?

— Идваме за среща с господин Дейвис. Джон Кларк и Доминго Чавес.

Чеймбърс вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Господин Дейвис? Обажда се Чеймбърс от фоайето. Двама господа са тук за среща с вас. Да, господине, благодаря.

Слушалката на телефона се върна на мястото си.

— Той слиза, господа.

Дейвис се появи след минутка. Чернокож, среден на ръст, към петдесетгодишен според Кларк. Добре облечен с навити ръкави на ризата и разхлабена вратовръзка. Типичният много зает брокер.

— Благодаря, Ърни — каза той на охранителя и продължи: — Вие трябва да сте Джон Кларк.

— Виноват — призна Джон. — А това е Доминго Чавес.

Тримата се ръкуваха.

— Заповядайте горе — каза Дейвис и ги поведе към асансьорите.

— Виждал съм ви и преди. От другата страна на реката — поясни Чавес.

— Така ли? — реагира предпазливо Дейвис.

— В оперативната зала. Бяхте наблюдател.

— А, това е минало. Сега съм дребен брокер на облигации. Занимавам се предимно с частни сделки, но работя и по някои правителствени неща.

Двамата последваха Дейвис до последния етаж, а после тръгнаха към кабинета му, но не влязоха в него. Кабинетът се намираше до този на Рик Бел, където точно в този момент влизаше някакъв човек.

— Хей — чу нечий поздрав Кларк, извърна се и видя Джак Райън-младши.

Кларк му стисна ръката, видимо изненадан.

— Джак… Тук ли работиш?

— Да.

— И какво правиш?

— Предимно валутен арбитраж. Местим пари напред-назад, такива работи.

— Аз все си мислех, че семейният бизнес е свързан с акции и облигации — отбеляза тихо Кларк.

— Аз не се занимавам с това… още не — отвърна Джак. — Е, трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно, нали?

— Със сигурност — каза Кларк. В мозъка му не бушуваше буря, но определено не можеше да се ориентира сред толкова нови неща в този ден.

— Заповядайте, влезте — подкани ги Дейвис.

Кабинетът му беше удобен и без мебели, изработени в някой федерален затвор, както в централата на ЦРУ. Дейвис покани с жест гостите си да седнат.

— От колко време познавате Джими Хардести?

— Десетина-петнадесет години — отвърна Кларк. — Свестен човек е.

— Вярно е. Значи искате да се пенсионирате, така ли?

— Ами не съм се замислял по този въпрос.

— А вие, господин Чавес?

— И аз не съм готов за социалните осигуровки, а смятам, че имам някои продаваеми умения. Плюс жена и дете, а и чакаме друго. Но пък като гледам с какво се занимавате тук, си мисля, че нашите умения са на километри от вашите.

— Е, всички трябва да си знаят занаята — каза Дейвис и сви рамене. — Но пък… Как сте с нивото на достъп?

— Свръхсекретно/специално разузнаване — и двамата — отговори Кларк. — Или поне докато от Ленгли не ни пенсионират. Защо?

— Защото работата ни тук не е за разказване на обществеността. Ще подпишете доста сериозни декларации за неразкриване на информация — обясни Дейвис. — Имате ли проблем с това?

— Не — веднага отговори Джон. Любопитството му се вдигна до степен, каквато не помнеше от години. Направи му впечатление, че не поискаха от него да полага клетва. Не че това имаше значение, защото съдилищата отдавна бяха анулирали клетвите, при условие че човек говори с вестниците.

Подписването отне по-малко от две минути. Формулярите не ги изненадаха с нищо ново, за разлика от обстановката.

Дейвис провери формулярите, след това ги пъхна в едно чекмедже.

— Добре, ето нещата накратко: получаваме доста вътрешна информация по незаконни канали. Агенцията за национална сигурност наблюдава превантивно международната търговия. Помните ли, когато Япония се сдърпа с нас? Прецакаха Уолстрийт и оттогава федералните решиха, че е добре да наглеждат и тези неща. Икономическата война е съвсем реална и човек наистина може да обърка една страна, като съсипе финансовите й институции. На нас това ни върши работа, особено при търговията с валута. Така правим повечето си пари.

— Това защо е важно? — запита Чавес.

— Самофинансираме се. Вече не сме на издръжка от федералния бюджет, господин Чавес, и следователно под радара. Никакви пари на данъкоплатците не идват през предната ни врата. Изкарваме си парите, а каквото не изхарчим, си остава за нас.

„Все по-любопитно става“ — каза си Кларк.

За да запазиш нещо в тайна, трябваше да го скриеш от Конгреса и да не позволяваш ревизии от Бюджетната служба. Ако правителството не намери това нещо, за Вашингтон то съществува само като източник на данъци, а една добра счетоводна фирма можеше да осигури безобиден вид на „Хендли Асошиейтс“ — официалното прикритие на Колежа. Просто трябваше да си плащат всичко и навреме. А ако някой знае как се крият пари, то май са точно тези хора. Със сигурност Гери Хендли имаше достатъчно познати във Вашингтон, за да държи бизнеса си в сянка. Това се правеше главно с откровеност. В Америка има достатъчно скъпоструващи мошеници, които привличат интереса на данъчните и Комисията по ценните книжа, и както повечето правителствени служби, те не издирват нови мошеници без сериозни основания. Стига да не се сдобиеш със славата на човек, който е твърде добър в онова, което прави, или че пресилваш границата на приличието, радарите не те виждат.

— Колко истински клиенти имате? — запита Чавес.

— По принцип единствените частни сметки, които управляваме, са на наши служители, а те се справят доста добре. През последните три години средната ни възвръщаемост е 23 процента над заплатите, които са доста добри. Имаме и добри социални осигуровки, особено за образование, за служителите, които имат деца.

— Впечатляващо. Какво точно трябва да прави човек, за да го наемете? — запита Динг. — Да убива хора ли?

Надяваше се това да се приеме като лека шега.

— Понякога — отвърна Дейвис. — Донякъде зависи от момента.

В стаята настъпи пълна тишина.

— Не се шегувате — отбеляза Кларк.

— Не — каза Дейвис.

— Кой дава разрешенията?

— Ние.

Дейвис направи кратка пауза, за да засили казаното.

— Наемаме на работа някои доста умели хора — такива, които първо мислят, а после действат внимателно. Но да, правим и това, ако го изискват обстоятелствата. През последните два месеца имаме четири случая, все в Европа и все с хора, свързани с тероризма. Все още не знаят за нас.

— Кой върши тази работа?

Дейвис се усмихна.

— Току-що се срещнахте с един от тези хора.

— Майтап ли си правите? — обади се Чавес. — Джак-младши? Шортстоп?

— Да. Той очисти един в Рим преди шест седмици. Случи се оперативна засечка — попаднал на мястото малко със задника напред, но се справи добре. Името на целта е Мохамед Хасан ал Дин, старши на терористичната група, която ни създаваше главоболия. Помните ли стрелбите по моловете?

— Да.

— Негова работа са. Открихме го и го оправихме.

— Това не е стигнато до вестниците — възропта Кларк.

— Ами починал е от сърдечен удар, или така каза съдебният лекар от римската полиция — обясни Дейвис.

— Бащата на Джак знае ли?

— Не. Както казах, имал е съвсем друга роля, но се случва да стъпиш в лайно и той се е справил. Ако знаехме, сигурно щяхме да постъпим по друг начин, но така се случи.

— Няма да питам как Джак е причинил сърдечен удар на обекта — каза Кларк.

— Добре, защото няма да ви кажа, или не сега.

— А какво прикритие ще имаме? — запита Кларк.

— Докато сте в Съединените щати, имате пълно прикритие. Зад граница нещата са други. Ще се грижим подобаващо за семействата ви, разбира се, но ако ви хванат зад граница… е, ще ви наемем най-добрия адвокат, който успеем да намерим. Но там сте частни граждани, хванати в крачка.

— Свикнал съм с това — обади се Кларк. — Стига жена ми и децата да са защитени. Значи зад граница съм просто частно лице, така ли?

— Правилно — потвърди Дейвис.

— И какво правя?

— Правиш така, че някои лоши хора да се махат. Можеш ли го?

— Това го правя от доста време и невинаги с парите на Чичо Сам. Навличал съм си неприятности в Ленгли точно по тази причина, но винаги е имало тактическа необходимост и затова аз… ние винаги сме оставали на чисто. Но ако тук се случи нещо, сещате се, като заговор за убийство…

— В този случай ви очаква помилване от президента.

— Повторете, моля — помоли Джон.

— Джак Райън е човекът, който убеди Гери Хендли да създаде това място. Гери се съгласи на тази цена. Затова президентът Райън подписа сто празни заповеди за помилване.

— Това законно ли е? — запита Чавес.

— Пат Мартин казва, че е. Той е един от хората, които знаят за нас. Друг е Дан Мърей. А също и Гюс Върнър. Познавате Джими Хардести. Но не и семейство Фоли. Мислехме да ги ангажираме, но Джак не позволи. Дори и хората, които споменах, знаят само, че трябва да търсят експерти със специални умения и да ги пращат на едно специално място. Нямат никаква информация за операциите. Знаят, че има някакво особено място, но не знаят какво вършим тук. Дори президентът Райън няма информация за оперативната ни работа. Тя остава в тази сграда.

— Много се изисква, за да имаш чак такова доверие на хората — отбеляза Кларк.

— Трябва да ги подбираш внимателно — съгласи се Дейвис. — Джими смята, че на вас двамата може да се има доверие. Знам миналото ви и мисля, че е прав.

— Господин Дейвис, това е сериозно твърдение — каза Кларк и се облегна на стола си.

Повече от двадесет години беше мечтал за подобно място. Веднъж го изпратиха от Ленгли да наблюдава шефа на Абу Нидал в Ливан и да реши дали не е възможно да го пратят да се види с Господ. Много опасна мисия и навремето кръвта му кипеше от обида, че го изпращат на подобна задача, но я изпълни и доказа с фотографска снимка, че наистина е възможно онзи да бъде очистен. Само че по-трезвите глави или по-лесно изпускащите се дебели черва във Вашингтон спряха мисията, та се оказа, че той е рискувал живота си за нищо. Израелците по-късно убиха онзи с ракета „Хелфайър“ от щурмови хеликоптер „Апачи“ — много по-мърлява работа от стрелбата с пушка от 180 метра и с много повече щети, които обаче не притесняваха израелците чак толкова.

— Добре — каза Чавес. — Ако и когато идем на мисия, се предполага, че ще очистим някой, който трябва да бъде очистен. Ако ни хванат, кофти за нас. Вероятността да ни убият е петдесет процента, разбирам го. Но е добре да има правителствена защита, когато вършим такива неща.

— Много са начините да служиш на страната си.

— Така е — съгласи се Динг.

Кларк се включи:

— В Ленгли има един, който ме проверява. Казва се Олдън. Очевидно Джим Гриър е оставил мое досие с нещата, които съм вършил, преди да отида в ЦРУ. Не знам какво точно пише там, но може да създаде проблеми.

— Защо?

— Елиминирах едни наркодилъри. Не питайте защо, но разбих цяла наркогрупа. Бащата на Джак Райън-старши беше детектив от полицията и искаше да ме арестува, но го разубедих и фалшифицирах собствената си смърт. Райън знае тази история, или поне част от нея. Както и да е, ЦРУ може да има нещо на хартия. Трябва да го знаете.

— Е, ако възникнат неприятности заради това, ще се погрижим за теб с помилването от президента. Смяташ ли, че този Олдън може да поиска да го използва срещу теб?

— Ами политик е.

— Ясно. Нуждаете ли се от време за размисъл?

— Да — отговори Кларк от името на двамата.

— Помислете и елате пак утре. Ако нещата потръгнат, ще се запознаете с шефа. И напомням, че казаното тук…

— Господин Дейвис, от доста време пазим тайни. И двамата. Ако смятате, че се нуждаем от напомняне, не сте ни разбрали правилно.

— Схванах.

Дейвис се изправи и приключи срещата.

— До утре.

Двамата мъже не си казаха нито дума чак докато не излязоха навън и не тръгнаха към колата си.

— Майчице. Джак-младши убил човек? — запита небето Чавес.

— Така изглежда — отвърна Кларк, като реши, че май е време да спре да го мисли за „младши“. — Изглежда и той се е включил в семейния бизнес.

— Баща му ще се посере, ако разбере.

— Вероятно — съгласи се Джон. — А да не говорим как би реагирала майка му.

След няколко минути, вече в колата, Чавес каза:

— Трябва да призная нещо, Джон.

— Говори, синко.

— Осрах се царски. — Чавес се наведе напред, измъкна нещо от задния си джоб и го постави на барчето на колата.

— Какво е това?

— Флашка. Сещаш се, за компютър…

— Знам какво е, Динг. Защо ми го показваш?

— Взех го от един от посолството в Триполи. Претърсихме ги набързо и намерих това във водача — онзи, когото проснах до лаптопа.

Въпреки куршума от автомата на Чавес в тялото му един от терористите беше успял да стигне до един лаптоп, да натисне комбинация от клавиши и да унищожи твърдия диск и картата за безжична връзка, които сега се намираха при шведите, но нямаше да им свършат много работа.

Всички смятаха, че лошите са използвали компютъра за връзка с някой отвън. Кларк знаеше, че това е проклятието на дигиталния век. Състоянието на безжичните технологии за връзка с интернет позволяваше не само по-голям обхват на сигналите, но и по-добро криптиране. Дори либийците да искаха да сътрудничат напълно, нямаше никакви шансове отряд „Дъга“ да проследи и заглуши всеки модем наоколо, та ако шведите не са успели да възстановят диска или картата, никога нямаше да се разбере с кого са говорили терористите от посолството.

„А може би не“ — каза си Кларк.

— Господи, Динг, това е адски голям пропуск.

— Сложих го в джоба си и не се сетих чак докато се върнахме тук и разопаковахме багажа. Съжалявам. Та какво ще правим? — запита Динг със злобна усмивка. — Да го предадем ли на Олдън?

— Нека да помисля.

 

 

Джак откри онова, което търсеше, късно следобед. Съгласно закона авиационните застрахователи трябваше да правят исковете обществено достояние, но нямаше изискване да осигуряват лесен достъп. Затова повечето от тях създаваха трудности при търсенето на дигитална информация за тези искове.

— „XLIS — XL Иншуърънс Швейцария“ — каза Джак на Раундс. — Сключват доста застраховки в областта на авиацията. Преди три седмици са предявили иск за самолет „Дасо Фолкън 9000“. Това е малък самолет. Правят го същите хора, които строят изтребителите „Мираж“. Ищецът е жена на име Маргарите Хласек, съсобственик на „Хласек Еър“ заедно със съпруга си Ларс, който в същото време е и пилот. Фирмата е в Цюрих. Но ето интересното: проверих ги в прехванатата от нас информация, направих търсене по думи и получих попадение. Преди два дни ФБР са се свързали със своите аташета в Стокхолм и Цюрих. Някой се интересува от „Хласек Еър“.

— Защо Стокхолм?

— Предполагам, че се интересуват от основната база на „Хласек“ и последното летище, в което е бил този самолет.

— Какво друго знаем за „Хласек“?

— Рискови са. Открих четири отделни оплаквания до шведската администрация за гражданска авиация, до шведския орган за гражданска авиация…

— Каква е разликата?

— Едната служба се занимава с държавните летища и управлението на въздушния трафик, а другата — с частната авиация и безопасността. Четири оплаквания през последните две години — три за нередовни митнически формуляри и едно за неправилно попълнен летателен план.

— Летят в приятелски терористки небеса — промърмори Раундс.

— Възможно е. Ако е така, услугите им не са евтини.

— Хайде да поговорим с Гери.

 

 

Хендли седеше в кабинета си с Гренджър. Шефът покани двамата с ръка.

— Джак май има нещо — каза Раундс.

Джак разказа за откритието си.

— Налучкваш — отбеляза Гренджър.

— Да, но имаме изчезнал самолет, намеса на Агенцията по тютюна и огнестрелните оръжия, ФБР пуска пипала в Швеция и се появява някаква съмнителна компания за чартърни превози — възрази Раундс. — Това сме го виждали и преди, нали? „Хласек Еър“ превозва хора, които не искат или пък не могат да летят с обикновените авиокомпании. Това може да не ни доведе до резултат, но е нишка, която можем да дръпнем. Или спусък на пушка, която цели разни помияри.

Хендли помисли по въпроса, а след това погледна към Гренджър, който сви рамене и кимна.

— Джак? — запита шефът.

— Не е зле от време на време да разтърсваме дърветата, шефе.

— Вярно е. С какво се занимават двамата Карузо?