Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (56)

56.

Станаха малко след шест на следващия ден, за да си съберат оборудването на палубата, докато сивокосият Саличев сърбаше кафето си и ги наблюдаваше. Нямаше го вятъра от предишния ден и морето беше спокойно, като единственият шум идваше от лекото плискане на вълните в камъните на половин километър от тях. Но небето остана непроменено, със същия оловен цвят, още откакто пристигнаха в Русия.

Когато събраха всичко, Аднан отново провери цялото оборудване по списъка, който помнеше, а после нареди всичко да се опакова в четири големи раници със самари. След това дойде ред на двата напомпани сала. Черни на цвят, те изглеждаха сякаш от древността, но пък монтираните на кърмата двигатели работеха добре, саловете нямаха кръпки и не издишаха Аднан беше проверил всичко това още когато ги купи. След като саловете стигнаха пълното си налягане, мъжете започнаха да поставят палубните дъски в съответните отвори.

— Чакайте, чакайте — каза Саличев. — Така не е правилно.

Той се приближи и свали едната дъска, след това я обърна.

— Ето така, виждаш ли?

— Благодаря — каза Аднан. — Така по-различно ли е?

— Зависи дали искаш да живееш или не — отговори капитанът. — Както слагахте дъските, дъното щеше да се сгъне като мида. И щяхте да се озовете във водата, преди да разберете какво става.

— Аха.

След пет минути саловете бяха напълно сглобени. Хората ги спуснаха през борда, а после ги завързаха за кнехтовете на кърмата на корабчето. След това дойде ред на двигателите, торбите с оборудването и накрая хората. Аднан се прехвърли през фалшборда последен.

— Ще се върнем, преди да се стъмни каза той на Саличев.

— А ако закъснеете?

— Няма да закъснеем.

Саличев сви рамене.

— Гледайте да не ви свари нощта тук, освен ако в тези торби няма арктическо облекло.

— Няма да закъснеем — повтори Аднан. — Ти гледай да си тук.

— За това ми плащате.

Ако ги нямаше малките айсберги и почти потопените под водата плочи лед, пътуването до брега щеше да отнеме десет минути, но минаха почти четиридесет, преди носът на водещия сал да опре със стържене чакълестия плаж. Хората издърпаха саловете по-високо и разтовариха раниците. Аднан помагаше на всеки да си сложи раницата, а после метна на рамо и своята.

— Негостоприемно — каза един от мъжете, като се оглеждаше.

Освен редицата гладки кафяви скали четири километра на изток земята беше равна, покрита с камъни, туфи кафява трева и тънка кора сняг, която скърцаше под обувките им.

— Какво ще правим със саловете? — запита друг.

— Ще ги теглим — отговори Аднан. — Камъните са достатъчно гладки.

— Далече ли е?

— Шест километра — отвърна Аднан. — Да тръгваме.

Групата потегли, като следваше линията на брега на север и на изток и гледаха заливът да е от лявата им страна, докато той се стесни до сто метра и зави около носа, където тръгваше успоредно на скалите, които видяха от плажа, на който акостираха. Отблизо Аднан забеляза, че скалите са всъщност хълмове с остри наклони и набраздени от хилядолетия снеготопене и вятър. След още два километра ходене каналът изведнъж се разшири и се превърна във втори залив, този път във формата на груб овал с площ сто квадратни километра.

Аднан забеляза, че корабите са закотвени без особен ред, като някои стояха наклонени към съседите си, други под ъгъл един спрямо друг, а трети биваха премествани от влекачи, за да направят място на новодошлите. Всички кораби бяха търговски, предимно за сухи товари, както и плаващи бази и ремонтни съдове, които варираха от 30 до 200 метра на дължина, а старите им трюмове на места имаха дупки от ръжда.

— Колко са? — запита един от мъжете.

— Около осемнадесет — отговори Аднан.

Груба оценка, разбира се, от собствена информация, но вероятно не се различаваше много от това, което знаеше руското правителство. Този залив се беше превърнал в неофициално гробище през осемдесетте години, когато надпреварата във въоръжаването със Запада започна да тежи на съветската икономика и все повече неща се орязваха в полза на военните. Оказваше се по-евтино да свалиш оборудването и да изоставиш кораба, отколкото да го нарежеш за скрап. Всъщност тук се намираше само едно от дузината корабни гробища в Баренцово и Карско море, повечето пълни със съдове, които просто бяха записани в някой документ като „закотвени за демонтаж“. Аднан не знаеше откъде шефовете му знаят за тези гробища, нито пък подробностите на онова, което не след дълго щяха да нарекат най-скъпо струващата административна грешка в историята.

Корабът вероятно имаше име и обозначителен номер, но и тези подробности не влизаха в инструктажа на Аднан. Имаше само карта с координатите, където се намира корабът, и груба схема на входовете за трюма и палубата. Определено схемата не беше направена от „Атомфлот“ или от производителя, а от източник от първа ръка, вероятно член на екипажа. Аднан знаеше и историята на кораба, и как е стигнал дотук.

Пуснат в експлоатация през 1970 г. като плаваща работилница на „Атомфлот“, той разтоварвал отработеното гориво и повредените части на невоенни кораби с ядрени реактори и ги закарвал на брега за обезвреждане. През юли 1986 г., претоварен с реакторни пръти от повреден ледоразбивач, корабът губи възможност да завива по време на силна буря и засяда, при което в товарния трюм се разлива солена вода и реакторните пръти се откачат. Последвалото замърсяване се оказало толкова силно и бързодействащо, че целият екипаж от 42 души загинал, преди спасителните кораби да пристигнат. За да не разкрие пред света още едно бедствие от ранга на случилото се преди три месеца в Чернобил, Москва наредила изтеглянето на кораба в самотен залив на източния бряг на остров Нова земя и изоставянето му там.

Грешката с изоставянето на други съдове тук се оказа огромна, но Аднан смяташе, че това е в природата на бюрокрацията. Със сигурност в определен момент правителството е разбрало грешката си, но вече не е имало голям избор. Заливът беше със забранен достъп и тайната се пазеше. Понякога идваха екипи за проверка на трюма за течове, но с времето и смяната на приоритетите инцидентът щеше да изчезне в тайните страници от историята на студената война.

Аднан си спомни поговорката „Далече от очите, далече от сърцето“.

Корабът стоеше закотвен в северната част на залива, на петдесет метра от брега, скрит от погледа от няколко товарни съда. Групата обиколи плажа и стигна пред кораба след още четиридесет минути.

Хората се заеха да разопаковат оборудването си. Започнаха с гумираните костюми за химическа защита, последвани от гумени ботуши и ръкавици. Както повечето оборудване, костюмите се оказаха армейски — с цвят каки, твърди и смърдящи на прясна боя. След като се убедиха, че циповете и закопчалките са затворени, всеки си сложи противогаз ГП-6 от ерата на Съветския съюз.

— Колко ли ще помогнат тези неща? — запита един от мъжете с приглушен глас.

— Разчетени са за краткосрочно използване — отговори Аднан. Съжали за тази лъжа, но нямаше какво да се прави. Дори и да не бяха на двадесет и повече години, костюмите можеха да свършат работа само за химични и биологични вещества.

Ако им кажеше истината за опасността, хората вероятно пак щяха да се качат на кораба, но не можеше да рискува.

— Ако излезем до час, няма да пострадаме.

И това беше лъжа.

Избутаха саловете във водата, след което се качиха на тях и се отправиха към стълбата в средата на кораба, спусната на тридесетина сантиметра от водата. Аднан не знаеше защо тя е в това положение, след като никой от екипажа не е слязъл жив. Вероятно властите са правили изследвания.

Завързаха саловете към стълбата и тръгнаха нагоре по нея. Тя се клатеше и тракаше под краката им. Вратата на парапета в горния край се оказа заключена, но с няколко удара на дланта си Аднан успя да отмести резето и да я отвори.

— Стойте заедно и се оглеждайте за слаби места в палубата — каза той. Провери чертежа и застана към кърмата, за да се ориентира. Вторият люк надолу, слиза се по една стълба, после надясно…

Хората тръгнаха, изправени и с леко разтворени крака, защото костюмите ги драскаха под мишниците и по бедрата. Аднан непрекъснат се оглеждаше — взираше се в палубата под краката си и в козирката над главата си. Опита се да не мисли за невидимите частици, които бомбардираха костюма и проникваха през кожата му. Както при вратата на парапета, така и резето на тази врата се оказа ръждясало и не се отвори при първото дърпане. Един от екипа се присъедини и двамата заедно успяха да изтеглят резето, което изскърца и се отвори.

Всички включиха фенерчетата си, един след друг влязоха в отвора и се насочиха надолу. На следващата палуба завиха наляво по някакъв проход. Подминаха три странични прохода, всеки с врати за кабини или с люкове. По тавана преминаваха тръби и кабелопроводи като вени. При четвъртия коридор Аднан зави наляво и спря до една врата. На нивото на очите му имаше прозрачен люк. Той се взря през него, но не забеляза нищо.

Обърна се.

— На пода може би ще има вода. Това е най-големият ни риск. Не разчитайте прекалено много на парапетите или пътечката. Ако нещо поддаде, замръзнете на мястото си и не се паникьосвайте. Разбрахте ли?

Всички кимнаха.

— Как изглежда този съд?

— Като варел за нафта, но наполовина висок. Ако Аллах пожелае, варелът все още ще стои закрепен към стената на отсека за съхраняване на ядрените материали.

Аднан си помисли, че би било по-добре Аллах да е затворил и заключил тази врата. В противен случай нямаше да намерят онова, за което бяха дошли, преди радиацията да ги убие.

— Други въпроси — запита той.

Нямаше въпроси.

Аднан се обърна към вратата и натисна дръжката — защитена от соления въздух, тя се завъртя леко. Бутна леко вратата, докато отворът стане достатъчно широк за него, но продължи да стиска дръжката, за да не й позволи да се затвори зад тях. Направи внимателно крачка напред по мостчето и бавно премести тежестта си върху единия крак, за да се убеди, че конструкцията е достатъчно здрава. Направи нова крачка, зави наляво и пристъпи още две. Погледна през рамо и кимна. Човекът след него влезе.

Като за товарно помещение това се оказа малко, с площ около 30 квадратни метра и дълго 6 метра. Мостчето, на което стояха, преминаваше край една преграда и свършваше със стълба. След като всички влязоха през вратата, Аднан тръгна напред. По средата на мостчето спря и пристъпи към парапета, като внимаваше да не го докосне. Светна с фенерчето нагоре към товарния люк с размери шест на шест метра — покрай ръбовете на капака преминаваше сива светлина. Той знаеше, че морската вода е проникнала оттам. Товарният люк се извъртял при накланянето надясно и уплътнението се скъсало. Аднан насочи фенерчето надолу. Както се опасяваше, палубата се оказа залята с кал от морска вода, радиоактивен прах и парчета отработени горивни пръти, някои от които плаваха по повърхността. Някъде долу се намираха облицованите с антирадиационно покритие „саркофази“. Запита се капаците на колко от тях са се отворили при инцидента? И колко пръти оставаха закрепени на местата си в саркофазите?

Продължиха напред към стълбата.

— Това ли е? — запита един от мъжете, като насочи фенерчето надолу по стълбата.

В долния й край, на два метра встрани през залятата палуба, се намираше врата като в банков трезор, затворена с осем лоста, по три от двете страни и по един отгоре и отдолу. На лявата страна на касата, на височината на кръста, се намираше заключващ механизъм с катинар.

— Слава на Аллах — промърмори Аднан.