Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (45)

45.

Кларк приемаше нарастващата си непоносимост към полетите като знак, че остарява. Тесни седалки, лоша храна, шум… Донякъде поносими ги правеха само спиращите външните шумове слушалки „Босе“, подобната на подкова възглавница, която получи за Коледа, и няколкото таблетки „Ативан“, които Санди му даде за пътуването. А Чавес седеше на мястото до прозореца със затворени очи и слушаше своя плейър „Айпод Нано“. Е, поне на мястото помежду им нямаше никой и така разполагаха с малко повече място за лактите си.

След разговорите с Хендли и Гренджър Кларк намери Динг, разказа му всичко, след което се обади на Мери Пат и се уговори за среща в дома й по-късно същия следобед. По нейно настояване пристигна рано, за да поговори с Ед един час, преди тя да се прибере. Докато Ед приготвяше вечерята, Кларк и Мери Пат седнаха на задната веранда да пият по бира.

Като пренебрегна предупреждението на Хендли да стъпва внимателно, Кларк сложи картите си на масата. Двамата се познаваха твърде отдавна, за да се случи друго. Мери Пат не реагира по никакъв начин.

— Значи Джак го е направил, а? Винаги съм се питала дали се е съгласил. Браво на него. Е, не са чакали дълго, преди да ви грабнат вас двамата, а? Кой те насочи?

— Джими Хардести, десетина минути след като Олдън ни изрита. Но си мисля, Мери Пат, че работим по една и съща загадка. Ако нямаш проблем, да ти пращам каквато информация изровим…

— Защо да имам проблем?

— За начало ще нарушим най-малко три федерални закона. И ще рискуваме гнева на Олдън в Ленгли.

— Ако можем да докопаме този задник или поне малко да скъсим разстоянието до докопването, нямам проблем.

Мери Пат отпи от бирата и изгледа косо Кларк.

— Означава ли това, че Хендли плаща?

Кларк се засмя.

— Наречи го жест на добра воля. Е, какво ще бъде? Еднократна сделка или началото на чудесно приятелство?

— На равни начала — отвърна Мери Пат. — Бюрокрацията да върви по дяволите. Ако трябва да се съберем, за да хванем нашия човек, така да бъде. Разбира се — добави тя и се усмихна, — ще трябва ние да оберем славата, след като вие, момчета, изобщо не съществувате.

 

 

Половин таблетка „Ативан“ и една бира помогнаха на Кларк да прекара пет часа от полета в дълбок и необезпокояван сън. Когато колелата на самолета заподскачаха и зашляпаха по пистата на летището в Пешавар, той отвори очи и се огледа. Седналият до него Чавес прибираше своя айпод и книгата в чантата си.

— Време е за работа, шефе.

— Да.

Преминаха през митницата и емиграционната служба бавно, но без инциденти, което не ги изненада. Един час след като влязоха в терминала, се намираха отвън, на тротоара. Кларк вдигна ръка за такси и в този момент зад тях се чу глас със силен акцент:

— Не бих ви го препоръчал, господа.

Кларк и Чавес се извърнаха и видяха един белокос мъж с бледосин летен костюм и бяла широкопола шапка.

— Тук такситата са капани на смъртта.

— Вие сте господин Емблинг — каза Кларк.

— Разбира се.

Кларк представи себе си и Чавес само с малките имена.

— Вие как…

— Ваш приятел ми изпрати информацията за самолета по електронната поща. Останалото е просто — търсиш двама души със съответния вид. Нищо очевидно впрочем, но съм развил нещо като… радар, мисля, че така бихте го нарекли. Е, да тръгваме.

Емблинг ги отведе при паркиран до тротоара зелен „Рейндж Роувър“ с тъмни стъкла. Кларк се качи отпред, а Чавес седна на задната седалка. Не след дълго се озоваха сред движението.

Кларк каза:

— Извинете, но акцентът…

— Холандски. Остатък от службата. В Холандия има значително мюсюлманско население и там с тях се държат доста добре. Много по-лесно е да се сприятеляваш, а и да останеш жив като холандец. Въпрос на самосъхранение. А вашите прикрития?

— Канадски писател на свободна практика и фотограф. Пиша статия за „Нешънъл Джиографик“.

— Става за кратко време, предполагам. Номерът е да изглеждаш така, сякаш си тук от доста време.

— И как се прави това? — запита Чавес.

— Изглеждай уплашен и обезсърчен, момчето ми. Напоследък това е пакистанското национално развлечение.

 

 

— Интересувате ли се от бърза обиколка на горещите точки? — запита Емблинг след няколко минути. Движеха се в западна посока по улица „Джамруд Форт“ към сърцето на града. — Нещо като кой, кой е в Пешавар?

— Да — отвърна Кларк.

Десет минути по-късно отбиха и потеглиха на юг по улица „Бача Хан“.

— Това е Хаятабад — пешаварският вариант на южната централна част на Лос Анджелис. Гъсто населен район, беден, слабо полицейско присъствие, улична престъпност…

— И липса на правилник за движение — отбеляза Чавес и кимна към потока от коли, камиони, колички и мотопеди. Клаксоните звучаха в почти непрекъсната какофония.

— Боя се, че няма абсолютно никакви закони. Тук нападенията с бягство са почти спорт. През последните години градските власти правят опити да вдигнат стандарта на този квартал, но все не успяват.

— Лошо е, когато и полицията спре да се показва — обади се Кларк.

— А, показват се. Две или три коли минават два пъти дневно, но рядко спират, освен ако в момента не убиват някого. Миналата седмица загубиха една от колите си и двама полицаи. И като казвам „загубиха“, имам предвид, че те изчезнаха.

— Всемогъщи боже — каза Чавес.

— Не и тук — промърмори Емблинг.

В продължение на двадесет минути навлизаха все по-надълбоко в Хаятабад. Улиците ставаха все по-тесни, а къщите все по-разнебитени и накрая се превърнаха в колиби от гофрирана ламарина и намазан с асфалт картон. От сенчестите врати хора с празни погледи наблюдаваха колата на Емблинг и пушеха нещо, което според Кларк не беше тютюн. Пориви на вятъра носеха боклуци по улиците.

— Много по-спокоен щях да се чувствам, ако съм въоръжен — промърмори Чавес.

— Не се тревожи, момчето ми. За късмет специалната служба на армията обича джиповете „Рейндж Роувър“ с тъмни стъкла. Всъщност, ако погледнеш точно сега зад нас, ще видиш как един мъж пресича улицата тичешком.

Чавес се обърна.

— Видях го.

— Когато стигнем следващата улица, ще се затръшват врати.

Джон Кларк се усмихна.

— Господин Емблинг, виждам, че сме дошли при когото трябва.

— Много любезно от твоя страна. Впрочем името ми е Найджъл.

 

 

След още един завой се озоваха на улица с магазини от газобетонови блокчета и многоетажни къщи от кирпич и дърво, с очернени от огън или надупчени от куршуми фасади.

— Добре дошли в рая на екстремистите — обяви Емблинг. Посочи някои сгради и изрецитира имената на различни терористични групи — „Лашкар-е-Омар“, „Техрек-е-Джафария Пакистан“, „Сипа-е-Мохамед Пакистан“, „Надийм Командо“, Народен фронт за въоръжена съпротива, „Харкат-ул-Муджахидин Алами“. След друг завой списъкът продължи.

— Разбира се, това не са официални щабове — каза той, — а нещо като клубове или братства. Понякога идват полицаи или армията и извършват обиск. Понякога целта изчезва завинаги. Друг път се връщат на следващия ден.

— Общо колко са? — запита Кларк.

— Официално… почти четиридесет, като има още. Проблемът е, че броенето го прави ДМР — отвърна Емблинг, като имаше предвид Дирекцията за междинно разузнаване или пакистанския вариант на ЦРУ. — Военното разузнаване също брои в известен смисъл. Но това е пословичният сценарий, при който лисицата пази кокошката. Повечето от тези групи получават пари или средства, или информация от ДМР. Нещата са толкова объркани, че се съмнявам ДМР да брои каквото и да е.

— А онези поражения там — каза Чавес. — От полицаите ли са?

— Не, не. Това е работа на Революционния съвет „Умаяд“. Несъмнено те са най-едрото куче в квартала. Всеки път, когато някоя от тези дребни риби сбърка локвата, РСУ идва и ги изяжда, а групата изчезва и не се връща, за разлика от случаите с местните власти.

— Това говори много — отвърна Кларк.

— Разбира се.

През предното стъкло, няколко мили напред, забелязала гъст облак дим, който се издигаше към небето. Усетиха удара от експлозията след няколко мига.

— Кола бомба — каза Емблинг спокойно. — Средно по три на ден и за капак по още няколко нападения с минохвъргачки. Истински интересно става през нощта. Вярвам, че можете да спите по време на стрелба, нали?

— Случвало се е — отговори Кларк. — Трябва да ви кажа, господин Емблинг, че рисувате безрадостна картина на Пешавар.

— Значи съм направил точен портрет. Тук съм вече почти четири десетилетия и според мен Пакистан е в повратен момент. Още една година и ще е ясно, но страната не е била така близо до фалита от двадесет години насам.

— Фалирала държава с ядрени оръжия — добави Кларк.

— Точно така.

— Защо останахте? — запита Чавес.

— Това е моят дом.

След няколко минути Чавес каза:

— Да се върнем на Хаятабад… Питам се кой не живее там?

— Много добър въпрос — отвърна Емблинг. — Мярката е субективна, но тримата големи играчи тук — Революционният съвет „Умаяд“, „Лашкар-е-Тайба“ и „Сипах-е-Сахаба“, бившата „Анджуман“ — са събрани около казармите на Пешавар или Стария град и в района Садар. Колкото по-близо са до казармите, толкова са по-силни. Сега РСУ държат титлата.

— За късмет нас ни интересуват точно тези райони — каза Кларк.

— Виж ти! — възкликна Емблинг и се усмихна. — Къщата ми е точно извън казармения район, близо до форт Балахисар. Ще обядваме и ще поговорим за работата.

 

 

Махмуд, домашното момче на Емблинг — термин, с който Кларк не можеше да свикне, макар да знаеше, че това е нещо обичайно тук, — им сервира обяд от раита^[1], кисело мляко и зеленчукова салата; леща и хир — оризов пудинг, от който Чавес изпита ненаситна наслада.

— Каква е историята на това момче? — запита Кларк.

— Семейството му е избито по време на събитията след убийството на Бхуто. Догодина отива в Хароу, в Мидълсекс.

— Добре постъпваш, Найджъл — каза Чавес. — Нямаш ли…

— Не — последва отсечен отговор.

— Извинявай. Нямах намерение да си навирам носа в твоите работи.

— Не е нужно да се извиняваш. Загубих жена си през 79-а година, когато Съветите нахлуха. Случи се на лошо място в лош момент. Кой иска чай?

След като наля чай на всички, той каза:

— Какво ще бъде, господа? Човек, място или вещ? Искам да кажа, какво търсите?

— Като начало, място. Всъщност места. Множествено число — отвърна Кларк. Извади от куфара си дигитално подобрено копие на картата от „Бедекер“, отмести встрани чашите и чинийките и я разгъна на масата.

— Ако погледнеш по-отблизо…

— Тайници — прекъсна го Емблинг. Забеляза изненадата в погледите на Кларк и Чавес и се усмихна.

— В древността, господа, тези неща бяха като насъщен хляб за нас. Три точки за оставяне, четири за вземане, така ли?

— Обратното.

— Откога е тази карта?

— Нямаме представа.

— Значи няма как да се знае дали тайниците се използват още. Вие откъде…

— От планината — отговори Чавес.

— Тъмно и усойно място, предполагам. Предишните собственици… присъствали ли са?

Кларк кимна.

— И са опитали с всякакви средства да я унищожат.

— Това е добре. Ако не греша, групите от три точки са предназначени не толкова за мястото за вземане на пратката, а са по-скоро сигнал за това.

— Ние смятаме същото — отвърна Кларк.

— Интересувате се от пратките или от човека, който ги взима, или и двете?

— Човекът.

— А знаете ли сигнала?

— Не.

— Е, най-вероятно това е най-малката грижа.

— Защо? — запита Чавес.

— За нас не е важно правилен ли е сигналът, а кой се интересува от него. В този случай ще трябва да изберем мястото внимателно.

Емблинг замълча, като цъкаше с език и гледаше картата.

— Ето какво предлагам. Нека следобед да идем на гледка.

— На какво?

— Оглед — отвърна Чавес.

— Това е ново за мен.

— Прекарахме малко време в Херефорд — обясни Кларк на Емблинг.

— Мрачни хора са онези там — отвърна Емблинг. — Радвам се, че вие не сте загубили усмивките си. Окей, значи ще ви запозная с територията, а утре ще залагаме стръв. Защото скоро денят ще свърши.

 

 

Повечето места от картата се намираха извън района на казармите, но тримата решиха да се съсредоточат върху четирите позиции в Стария град, като първо го обиколиха, следвайки стената, обграждала района до средата на петдесетте години.

— Имало е шестнадесет порти с кули и бастиони за стрелци — обясни Емблинг, като посочи през прозореца на колата. — Всъщност на персийски Пешавар означава „високото укрепление“.

Кларк хареса Емблинг, отчасти защото по време на престоя си в „Дъга“ опозна по-добре англичаните, а и защото човекът се оказа чешит, истински чешит. Като го слушаше как говори за Пешавар, Кларк се учуди дали англичанинът не е закъснял да се роди със сто години. Найджъл Емблинг щеше да е точно на мястото си по време на английското управление тук.

Намериха място за паркиране близо до болницата „Лейди Рединг“, излязоха от колата и отидоха пеша в Стария град. Улиците на бившия казармен район се оказаха много заети: хората се движеха близо един до друг, бързо се шмугваха или излизаха от страничните улички и изпод брезентови чергила, а през прътите от ковано желязо по балконите гледаха любопитни деца. Във въздуха се носеше мирис на печено месо и силен тютюн и се чуваше реч на урду, пенджаби и пущу.

След няколко минути излязоха на голям площад.

— „Чоук Ядгар“ — обяви Емблинг. — Всички тайници са на половин миля от този площад.

— Вероятно го избират заради тълпите — каза Чавес. — Трудно е да те забележат и е лесно да изчезнеш.

— Още една прозорлива констатация, млади Доминго — отбеляза Емблинг.

— Имам такива дни.

Кларк каза:

— Хайде да се разделим и да проверим местата. Да се срещнем тук след час.

Решиха кой накъде да отиде и се разделиха.

 

 

След като се събраха, си размениха впечатления. Две от местата — едното в малък двор между пазара на златарите и джамията „Махабат Хан“, а другото в уличка близо до портата Кохати — имаха почти незабележими направени с тебешир черти — стандартният сигнал за наличие на пратка още от времето на студената война. Тебеширът се триеше бавно и можеше да мине за детски драсканици. Кларк извади картата и Емблинг провери двете места.

— Портата Кохати — каза той. — Най-лесна за наблюдение и е най-близкият изход оттук.

— Тук ще дебнем — отвърна Кларк.

— Още е рано — отвърна Емблинг. — Какво мислите за малко игра на крикет?