Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (40)

40.

Налагаше се да се упражняват да не изглеждат като съзаклятници, да приличат на обикновени хора на обикновен обяд в парижко кафене в дъждовен ден, което работеше в тяхна полза. Освен тях в кафенето имаше още двама — млада двойка, седнала наблизо, на маса с чадър.

Ибрахим беше им казал как да се обличат — като французи от средната класа — и да го правят всеки път от сега нататък. Всички говореха френски и макар мюсюлмани, не ходеха редовно на джамия, а се молеха вкъщи и определено не посещаваха службите на по-радикалните и настоятелни имами, които до един се намираха под редовното наблюдение на различни френски полицейски служби.

Не се срещаха в малки потайни стаи, в които умни полицаи можеше да са сложили микрофони, а на обществени места и се държаха като обикновени хора. Срещите на открито се наблюдаваха лесно, но нямаше почти никаква възможност да ги запише човек. А почти всеки французин обядваше редовно с приятели. Колкото и голяма и добре финансирана да беше френската полиция, не можеше да разследва всеки в тази страна на неверници. Постоянната видимост създаваше анонимност. Мнозина бяха залавяни и дори убивани, защото поемаха по другия маршрут. Особено в Израел, където полицията работеше изключително ефективно, най-вече заради парите, които даваха свободно по улиците. Винаги имаше желаещи да получат пари срещу информация и затова той подбираше хората си така внимателно.

Затова срещата им не започна с религиозни церемониалности. И бездруго всички ги знаеха. Освен това разговаряха само на френски, за да не допуснат някой да чуе, че се говори на чужд език. Твърде много западняци научаваха звученето на арабския език и винаги считаха, че на него се заговорничи. А мисията трябваше да е невидима, макар и пред очите на всички. За щастие оказа се лесно.

— Е, каква е мисията? — запита Шазиф Хади.

— Промишлено предприятие — отговори Ибрахим. — Засега това ти стига. А като идем на място, ще те инструктират напълно.

— Колко са? — запита Ахмед. Той беше най-младият в екипа, гладко избръснат и с добре поддържан мустак.

— Целта не е да има жертви — или поне не човешки жертви.

— А какво? — обади се високият и красив Фаад, родом от Кувейт.

— И затова ще научиш повече, като му дойде времето.

Ибрахим извади лист хартия от джоба си и го разгъна на масата пред тях. На него имаше отпечатана на принтер карта, коригирана с някакъв софтуер, за да се заличат имената върху нея.

— Проблемът е да се избере най-добрата входна точка — каза той. — Охраната е добра отвътре и отвън. Ще ни трябват леки и достатъчно малки експлозиви, колкото за една раница. Охраната проверява района два пъти в денонощието и затова е съществено важно да се действа по разписание.

— Ако ми дадеш данните за експлозива, мога да подготвя план — каза Фаад, доволен, че онова, което е научил, ще се използва в защита на светата кауза на Аллах. Останалите го смятаха за прекалено горделив заради дипломата на инженер от университета в Кайро.

Ибрахим кимна.

— А полицията и разузнаването там? — запита Хади.

Ибрахим махна пренебрежително с ръка.

— Ще се справим.

Небрежният тон не издаваше мислите му. Той се страхуваше истински от следователите. Смяташе ги за зли джинове заради способността им да погледнат нещо и да извлекат от него информация сякаш с магия. Човек никога не знаеше какво знаят те и как могат да го свържат с другите неща. А основната му задача беше да не съществува. Никой не трябваше да знае името или лицето му. Пътуваше анонимно като пустинен вятър. Революционният съвет „Умаяд“ можеше да живее само докато оставаше скрит. Ибрахим пътуваше с многобройни чисти кредитни карти — за съжаление парите в брой вече не предлагаха никаква анонимност, защото полицаите се страхуваха от онези, които плащат в брой, и ги претърсваха старателно. Ибрахим имаше достатъчно паспорти в дома си, за да задоволи министерството на външните работи на всяка една страна, а всеки паспорт струваше много пари и се използваше само няколко пъти, преди да отиде в огъня. Ибрахим се чудеше дали и това е достатъчно. Нужен беше само един предател…

А единствените хора, които можеха да го предадат, бяха тези, на които имаше абсолютно доверие. В главата му винаги се въртяха подобни мисли. Той отпи малко кафе. Дори се тревожеше да не проговори в съня си, ако заспи в някой самолет. Такова нещо щеше да е достатъчно. Не че се боеше от смъртта, никой от тях не се боеше от нея, а от провала.

Но не бяха ли светите войни на Аллах хората, които вършеха най-трудните неща, и нямаше ли неговата благословия да е пропорционална на заслугата? Да бъдеш запомнен. Уважаван от сънародниците си. Да нанесеш удар за каузата — ако успееше да го направи дори и без признание, щеше да иде при Аллах с мир в сърцето си.

— Имаме ли окончателно разрешение? — запита Ахмед.

— Още не. Очаквам да е скоро, но още няма. Като се разделим тук, няма да се виждаме повече, докато не отидем в другата страна.

— А как ще разберем?

— Имам чичо в Рияд. Той мисли да си купи нова кола. Ако в имейла си пиша, че колата е червена, чакаме. Ако е зелена, минаваме към следващия етап. И ако е така, пет дни след моя имейл се срещаме в Каракас, както е по план, и изминаваме оставащия път с кола.

Шазиф Хади се усмихна и сви рамене.

— В такъв случай нека се молим за зелена кола.

 

 

Кларк забеляза, че на вратите на кабинетите им са окачени табелки с техните имена. Двамата с Чавес получиха средно големи съседни стаи с бюра, въртящи столове, по два стола за посетители и персонални компютри с наръчници за ползване и за достъп до всевъзможни документи.

Кларк бързо схвана компютъра. С удивление установи, че след двадесет минути вече чете информация от най-долния етаж на ЦРУ в Ленгли.

Десет минути по-късно възкликна:

— Посрани боже!

— Да — обади се Чавес от вратата. — Какво мислиш?

— Току-що влязох в директорското ниво. Исусе, ами аз имам достъп до почти всичко!

Дейвис се появи.

— Бързо се оправяте. Компютърната система ви дава достъп до много неща. Не до всичко, но до основните места. Това ни стига. Същото е и при Форт Мийд. Имаме достъп до почти цялата им разузнавателна информация. Много четене ви чака. Ключовата дума ЕМИР ще ви допусне в двадесет и три отдела с цялата информация, която имаме за него, включително един много добър негов профил или поне ние смятаме така. Наречен е ЕЗОП.

— Да, виждам го отвърна Кларк.

— Авторът е някой си Пизняк, професор по психиатрия от медицинския университет в Йейл. Прочетете го и кажете какво мислите. Както и да е, ако ви трябвам, знаете къде ми е дюкянът. Не се притеснявайте да ми задавате въпроси. Единственият тъп въпрос е онзи, който няма да ми зададете. О, впрочем личната секретарка на Гери е Хелън Конъли. С него е от много време. Тя не е, повтарям, не е упълномощена да знае какво правим тук. Гери сам си готви докладите и другите неща, но на неговото ниво се работи предимно устно. Впрочем, Джон, той ми разказа за твоята идея за преструктуриране. Радвам се, че го каза, защото така не се налага аз да повдигам въпроса.

Кларк се засмя.

— Винаги ми е приятно да съм лошият.

Дейвис се махна и двамата се върнаха към работата си. Кларк се захвана да разглежда снимките на Емира, с които разполагаха — малко на брой и с лошо качество. Очите на Емира гледаха студено. Почти безжизнено, като на акула. В тях не се виждаше никакво изражение. „Интересно“ — помисли Кларк. Много хора казваха, че саудитците са хора без чувство за хумор. Всъщност хората казваха, че са като германците, но без чувство за хумор, обаче Кларк знаеше от опит, че това не е така.

Кларк не познаваше лош саудитец. Познаваше добре няколко от тях от престоя си в ЦРУ — те го научиха на езика. Всички принадлежаха към консервативното течение уахабити на сунитския ислям. Приличаха на южните баптисти по набожност. Той нямаше проблем с това. Веднъж посети някаква джамия, за да гледа какво правят там, като се стараеше да остане незабележим. Повечето от службата прие като урок по езика, но и богомолците бяха очевидно искрени в религиозните си убеждения. От разговорите с приятелите си не беше открил нищо осъдително в религията. Саудитците трудно се сприятеляваха, но един истински приятел от тях би застанал пред теб, за да спре куршум. Имаха похвални религиозни правила за гостоприемство и други подобни. А ислямът забраняваше расизма, което за съжаление християнството не правеше.

Кларк не знаеше дали Емира е искрен мюсюлманин или не, но от ЕЗОП се виждаше ясно, че определено не е глупав. Търпелив, но и решителен. Рядка комбинация, макар че и Кларк постъпваше по същия начин, ако се наложи. Търпение се придобиваше трудно, особено за истинския вярващ, независимо от каузата, която е избрал за мисията на живота си.

В наръчника за компютъра си имаше папка с вътрешната библиотека на ЦРУ, както и препратки към думата ЕМИР. Затова Кларк започна да разглежда. Колко информация имаше Управлението за този боклук? Кои полеви офицери са работили с него? Какво са записали? Някой имаше ли ключа към характера на този човек?

Кларк се отърси от мислите си и погледна часовника. Беше минал цял час.

— Времето лети — промърмори той и посегна към телефона. Когато от другата страна вдигнаха, той каза:

— Гери, Джон е. Имаш ли минутка? И Том, ако е наблизо.

Две минути след това той влезе в кабинета на Хендли. Том Дейвис, човекът, който наемаше хората за Колежа, влезе малко по-късно.

— Какво има?

— Май имаме кандидат — обяви Кларк и преди някой да успее да зададе очевидния въпрос, той продължи: — Информацията е от Джак Райън. Старши, искам да кажа.

Това привлече вниманието на Хендли, който се наведе напред на стола си, стиснал с ръце попивателната.

— Продължавай.

— Не ме питайте как, защото не знам подробностите, но има един рейнджър от старите, който се казва Дрискол и е сгазил лука. Говори се, че Кийлти иска да го накаже за назидание.

— За какво?

— Заради мисия в Хиндукуш. Убил шепа лоши в пещера, докато спели. Кийлти и неговият главен прокурор искат да го изкарат убиец.

— Исусе! — промърмори Том Дейвис.

— Познаваш ли го? — запита Хендли.

Кларк кимна.

— Отпреди десетина години, малко преди „Дъга“ да започне да действа, имах работа в Сомалия. Пазеше ме екип рейнджъри. Дрискол беше сред тях. След това поддържахме връзка, пиехме по бира. Стабилен човек.

— Докъде е стигнало това с прокурора?

— Армейската следствена служба провежда предварително разследване.

Хендли въздъхна и се почеса по главата.

— Джак какво каза?

— Ами това не ми го каза без причина. Знае, че съм съпричастен.

Хендли кимна.

— Да караме поред. Щом това идва от Белия дом, Дрискол няма да мине без рани.

— Сигурен съм, че го знае.

— В най-добрия случай ще го махнат. Може би с пенсия.

— Сигурен съм, че знае и това.

— Той къде е?

— В медицинския армейски център „Брук“ в Сан Антонио. По време на оттеглянето получил малък сувенир в рамото.

— Сериозно ли е?

— Не знам.

— Добре, иди да поговориш с него. Опипай почвата.

Хендли се обърна към Дейвис:

— Том, междувременно започни досие на Дрискол. Пълна информация и прочее.

— Добре.

 

 

— Влез — каза Бен Марголин на Мери Пат. — Затвори вратата.

Поредният ден в Националния център за борба с тероризма. Още прехванат трафик, още нишки, които може да са нещо голямо или абсолютно нищо. Въпреки огромните количества, които бяха нормално нещо тук, хората се притесняваха, че може би изпускат много повече, отколкото улавят. По-добрата технология би им помогнала, но кой знае колко време трябваше, за да заработи новата система. Провалът с „Трейлблейзър“ накара силните на деня да се страхуват от нови гафове и затова всичко се подлагаше на адски изпитания. Междувременно Мери Пат и колегите й в службата се мъчеха да запушват пукнатините в бента и да търсят нови.

Тя затвори вратата и седна от другата страна на бюрото на Марголин. Отвън се чуваше неясният шум от оперативния център.

— Идеята ни да говорим със съюзниците я пуснаха в кенефа — обясни мъжът без предисловие. — Няма да използваме английските агенти в Пакистан.

— Но защо, за бога?

— Не знам, Мери Пат. Опитах, доколкото мога, но не дават. Предполагам, че е заради Ирак.

Същата мисъл мина и през главата на Мери точно преди шефът й да проговори. Под натиска на своите граждани Великобритания постепенно се оттегляше в политическо и ресурсно отношение от войната в Ирак. Говореше се, че независимо от помирителния си тон пред обществеността, президентът Кийлти е бесен на британците, които според него са изоставили администрацията му в огъня. Без дори най-малката подкрепа от страна на Великобритания всеки план за оттегляне на войските на САЩ щеше да се забави, а дори и да се провали. Но имаше и по-лошо — с поведението си Великобритания даде смелост на иракското правителство, което премина от учтиви, но твърди към настоятелни и агресивни призиви САЩ да се оттеглят, а това не можеше да остане незабелязано от американските граждани. Първо най-близкият ни съюзник, а след това самите хора, за чието спасение проливахме кръв. Обещал по време на кампанията си да измъкне Съединените щати от Ирак, Кийлти губеше авторитет и някои телевизионни спецове го обвиняваха, че нарочно забавя оттеглянето, за да окаже натиск върху Конгреса, който не искаше да одобри някои от любимите му проекти.

Мери Пат, преживяла безброй откази, не се изненада, че не приеха искането им да се допитат до англичаните за картата на Пешавар. Проклетата пещера се оказа най-добрата улика за Емира от години насам. Но Мери се вбесяваше, че и тази улика пропада заради сръднята на президента. Разбира се, не помагаше и фактът, че техният директор Скот Килбърн е от същия лагер.

Мери Пат поклати глава и въздъхна.

— Жалко, че Дрискол е загубил пленниците си.

— Вдишването на малко вода помага за развързването на езиците — отвърна Марголин.

Мери Пат знаеше, че това е популярното мнение, но че ползата от него в реалния свят е малка. Тя не беше гнуслива или човеколюбива, за да смята, че мъченията са безполезни, но по принцип не даваха надеждна и проверяема информация. В повечето случаи се губеше време. През Втората световна война и малко след нея английските разузнавателни служби бяха извлекли повече информация от заловените немски генерали при игри на пинг-понг, отколкото с чифт клещи и електроди.

Широко обсъжданият сценарий с „тиктакащата бомба“ беше почти мит. Повечето заговори срещу Съединените щати след 11 септември биваха спрени още в зародиш, тъй като лошите набираха хора, преместваха пари или осигуряваха материали. Образът на криещия се някъде терорист с пръст на бутона, докато добрите опитват да измъкнат информация от неговия сънародник, представляваше холивудска измислица и имаше толкова общо с истината, колкото и Джеймс Бонд. Всъщност през цялата си кариера тя се натъкна на такава „тиктакаща бомба“ само веднъж и Джон Кларк беше решил въпроса за минути, като счупи няколко пръста и зададе правилните въпроси.

Веднъж Ед й беше казал, че клишетата си имат причина и че точно защото обикновено са много верни, хората прекаляват с тях. Тя смяташе, че при разпитите клишето „с мед се хващат повече мухи, отколкото с оцет“ е абсолютно на място. Моралността в спора „за“ или „против“ представляваше само малка част от аргументите. Важна беше ефективността. Човек прави онова, от което получава най-добрите резултати. Точка.

— Е — каза тя на шефа си, — пак сме на изходна позиция, а?

— В никакъв случай, мамицата му. Ти спомена за някакъв стар приятел от другата страна на океана… Обади му се. Побъбрете си.

Мери Пат се усмихна и поклати глава.

— На това му казват съсипи кариера, Бен.

— Веднъж се живее — отвърна той и сви рамене.

 

 

Мелинда се изненада приятно, като го видя. Преди седмица я беше закарал при „Джон“. Платиха й добре, без никакви перверзии, и всичко се оказа наред, особено парите.

Онзи имаше пари поне според местните стандарти. Тя обикновено не ходеше на посещения така. В края на краищата беше компаньонка, а не улична проститутка, но хотелът имаше много добър ресторант, а и управителят я познаваше и я харесваше. Едно безплатно връткане позволяваше много неща на момиче като нея, а и в интерес на истината шефът беше свестен, женен, както много от клиентите й, и следователно винаги приятен. Е, почти винаги. Човек никога не може да е сигурен, но мъжете в неговото положение, тези, които живееха тук, по принцип знаеха правилата. А пък и тя носеше малкия господин „Колт“ в чантичката си.

Визуален контакт. Многозначителна усмивка. Хубав беше този сводник. С къса брада като на Ерол Флин от някой филм за пирати. Но пък тя не беше Оливия де Хавиланд^[1]. А по-красива, реши Мелинда самоуверено. Работеше здравата, за да остане стройна. Мъжете харесваха жени, чийто кръст могат да обгърнат с дланите си. Особено кръст с чифт хубави цици отгоре.

— Здравейте — поздрави тя с приятен глас. Мъжът се усмихваше приятелски, но тя знаеше, че зад усмивката се крие нещо много по-хубаво.

— Добър вечер, Мелинда. Как си в тази топла вечер?

— Добре, благодаря.

Тя се усмихна малко по-широко, за да се видят зъбите й.

— Заета ли си тази вечер?

— Не точно сега.

Усмивката й стана още по-широка.

— Не разбрах името ви.

— Ърнест — отговори той с приятна усмивка.

Мъжът имаше известен чар, но от чуждестранен тип. Не европейски. Друг. Говореше английски добре, с лек акцент… Научил беше английски на друго място. Това е. Научил го е добре и… и какво? Кое е различното в него? Мелинда го заразглежда по-подробно. Строен, по-висок от нея, хубави тъмни очи, сантиментални. Меки длани. Не е строителен работник. По-скоро човек с пари е този Ърнест, което със сигурност не е истинското му име. Очите му я оценяваха. Тя беше свикнала с този поглед, който питаше „как ли е тя в леглото?“. Е, този имаше основания да знае, че я бива. Шефът му не се оплака и даже й плати повече. И с това беше свикнала. Да, толкова я биваше. Мелинда имаше много постоянни клиенти, някои от които познаваше с истинските им имена, или поне те така казваха. Тя кръщаваше редовните си клиенти със свои имена, често свързани с размера на пишката им. Или цвета в този случай, при мисълта за което едва не се разсмя и дари Ърнест с усмивка, която той можеше да приеме за себе си. Тя правеше така почти инстинктивно. Както и да е, вече в мислите си броеше парите.

— Би ли искала да дойдеш с мен? — запита той почти свенливо. Мъжете знаеха инстинктивно, или поне умните мъже, че свенливостта сериозно надървя всички жени.

— С удоволствие.

А престорената скромност вършеше същата работа в противоположната посока.

— За да се срещнем с приятеля ти ли?

— Може би.

Първа грешка, Ърнест нямаше да сгреши да опита сам стоката. Тя може и да беше мръсница, но я биваше в леглото, имаше много опит в занаята, а него го водеха същите импулси, както повечето мъже.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се.

За изненада на Мелинда пътуването се оказа съвсем кратко. До моден и скъп апартамент в града със собствен подземен гараж. Ърнест излезе от колата и галантно й отвори вратата. Отидоха до асансьора и Ърнест натисна бутона. Тя не познаваше сградата, но я запомни отвън, защото се отличаваше достатъчно. Значи Джон има апартамент в града? По-удобно за нея, а може би и за него? Или вероятно просто се е сетил за нея с приятни чувства. Това често й се случваше.

Джон стоеше на входа към кухнята с чаша бяло вино в ръка.

— А, здравей, Джон. Каква приятна изненада — поздрави тя с най-хубавата си усмивка. Особено добра усмивка, която със сигурност сгряваше до дъно мъжките сърца, пък и не само тях, разбира се. Тя доближи мъжа, целуна го сладко и взе чашата. Отпи.

— Джон, ти имаш най-хубавия вкус за вино. Италианско ли е?

— Нино гриджо — потвърди той.

— А и храната им е най-хубава.

— Ти италианка ли си по произход? — запита Джон.

— Унгарка — призна Мелинда. — Ние сме добри в тестените ястия, но италианците приготвят най-доброто телешко на света.

Последва нова целувка за поздрав. Джон беше малко странен, но се целуваше много добре.

— Как си?

— Пътуването е голям проблем за мен — призна той с фалшива нотка.

— Къде си ходил? — запита Мелинда.

— Париж.

— Харесва ли ти тяхното вино?

— Италианското е по-добро — отвърна той, леко отегчен от разговора. Тя не се намираше тук за приказки. Всички жени можеха да приказват, а талантите на Мелинда се простираха в други области.

— Хубаво си облечена — отбеляза Джон.

„Бързо се свалят“ — каза си тя. Избираше деловото си облекло с тази мисъл. Някои мъже харесваха жените голи, но изненадващо много предпочитаха бързото чукане с полуразсъблечена жена — вдигната нагоре пола, наведена върху масата или дивана, с неразкопчан сутиен, но извадени цици… Джон обичаше свирките на колене, за което тя нямаше нищо против, стига онзи да не прекалява.

— А, просто дрешки. Хубав апартамент имаш.

— Удобен е. Харесва ми гледката.

Мелинда се възползва от възможността да погледне през прозореца. Да, добре. Сега знаеше точно къде се намира. Много хора се движеха по улицата, ако това тук можеше да се нарече улица, а не начин да отидеш от един луксозен хотел до следващия, ако си прекалено стиснат за такси. Но нямаше кой знае какви тротоари. От тях не се изкарват пари. Джон остана зад нея и я изгледа.

— Мелинда, ти си видение — каза той усмихнат. Тя познаваше тази усмивка — усмивката, която казва „искам да те чукам“. Учтива на повърхността, но със скрита жажда. Един бърз поглед под колана на Джон потвърди предположението й.

Време е да иде при него за поредната целувка. Можеше да е и по-зле.

— Ммм — измяука тя.

Окей, време е за бизнес. Ръцете му я обгърнаха. Доста силни ръце, може би за да знае тя, че е негова собственост. Такива са мъжете. След това той нежно я поведе към спалнята.

„Леле!“ — помисли тя. Дизайнерът на тази стая явно е знаел за какво ще служи. Мелинда смяташе, че това не е била първата му подобна задача, като видя дори приятния малък стол до прозореца, на който можеше да се съблече. По залез точно тук тя щеше да изглежда супер, мамицата му. Седна и най-напред свали обувките си „Маноло Бланик“. Красиви наистина, но по-приятни на сваляне, а не на обуване. Направени бяха да изглеждат добре, а не за ходене, а и Мелинда имаше хубавки момичешки стъпала. Всички мъже ги харесваха. Свали горнището си и го сложи на масичката, след което се изправи. Не носеше сутиен по време на работа. Едрият й, почти огромен бюст все още не висеше. Всички мъже го харесваха. След миг се оказа напълно гола и тръгна към Джон, за да го огледа отблизо.

— Мога ли да помота? — запита тя. Мъжете винаги обичаха тя да ги разсъблича, особено когато им намекваше „оправи ме, моля те“.

— Да, моля те — отвърна Джон със замечтана усмивка. Явно не беше свикнал с подобно уважение в страната си, която и да е тя. Е, плащаше скъпо и прескъпо, за да го получи, а нея точно в това я биваше. След минутка тя видя онова, с което можеше да го запомни. „Червения“ — идеален прякор. Разбира се, тя го целуна.

И, разбира се, той реагира добре на целувката й. За тези пари тя искаше да го направи редовен клиент. Мислеше за нова кола. Може би беемве или пък направо мерцедес. Той можеше да й помогне. Мелинда обичаше да й плащат в брой и тя да плаща така. Е, можеше и чек за колата. Мислеше си за някой мерцедес от Е-класата. Харесваше солидните немски коли. В тях се чувстваше в безопасност. Обичаше да е в безопасност. Изправи се.

— Джон, това за цяла нощ ли е? Ще струва повече от две и половина.

— Толкова много ли? — запита усмихнат той.

— Има стара поговорка, че човек получава онова, за което плаща.

— Тази вечер не. Трябва да излизам по-късно.

„Значи не спиш тук? — учуди се тя. — Това ти е мястото за чукане?“ Джон трябва да имаше тон излишни пари. Сигурно е платил милион, милион и половина за този апартамент. Щом толкова обича секса, тя определено трябваше да го направи редовен клиент. Мъжете не разбираха как жените ги преценяват и до каква дълбочина слизат. Тя смяташе мъжете за големи глупаци, дори богатите. Особено богатите. Забеляза как Джон посегна към един плик, който й подаде.

Както винаги Мелинда отвори плика и преброи банкнотите. Важно беше мъжете да знаят, че това си е сделка, въпреки че е доставена с най-добрата симулирана любов, която се купува с пари. Доста мъже искаха връзката им да премине в нещо повече. Но тя много чаровно успяваше да отклонява разговора в друга посока.

Пликът замина в чантичката й „Гучи“, до малкия мистър „Колт“ със седефената дръжка. Когато вдигна глава, го направи с най-добрата си усмивка. Деловата част отмина. Сега можеше да започне любовта.