Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (18)

18.

На летището в Триполи ги посрещнаха така, че да е ясно какво точно е настроението на полковник Муамар Кадафи и неговите генерали, както и подкрепата, на която можеха да се надяват. Лейтенантът от Народната милиция, който ги очакваше до стълбичката от самолета, беше достатъчно учтив, но толкова зелен, колкото е горещо либийското слънце, а по тика на лявото му око Кларк разбра, че мъжът знае достатъчно добре кои са поверените му хора и затова е нервен. Браво на него. Определено Кадафи не изпитваше особено удоволствие от присъствието на бойци от специалните сили на западна страна. Кларк не знаеше дали неудоволствието е породено от гордост или друг по-дълбок политически мотив, но и не искаше да знае. Стига да не им се пречкат и да не направят нещо, заради което да загине някой в посолството, Муамар можеше да се цупи колкото си иска.

Лейтенантът отдаде рязко чест на Кларк и произнесе думата „Масуди“ — Кларк реши, че това е името му. След това либиецът отстъпи встрани и направи жест към един военен камион от около 1950 година с брезентово чергило, който чакаше с включен двигател на петнадесетина метра от тях. Кларк кимна на Стенли, който заяви на екипа да си събере оборудването и да тръгва към камиона.

Слънцето жилеше кожата на Кларк, а прегрелият въздух направо изгаряше дробовете му. Слаб вятър развяваше знамената по покрива на хангара, но не предлагаше никаква разхлада.

— Е, поне са изпратили някого, а? — промълви Чавес на Кларк, докато вървяха.

— Винаги гледай добрата страна, а, Динг?

— Точно така, mano^[1].

За не по-малко от час, откакто ги измъкнаха от самолета на „Хийтроу“ и получиха информацията от Алистър Стенли, Кларк, Чавес и останалите стрелци от „Дъга 6“ бяха натоварени на самолет на „Бритиш Еъруейс“ за Италия.

Както всеки друг военен екип, и „Дъга“ страдаше от голямо текучество, след като хората се върнеха по родните си страни в повечето случаи за заслужено повишение. От осмината, които Стенли избра за операцията, четирима бяха оригинали: главен старшина Мигел Чин, тюленът от ВМС Хомър Джонстън, Луис Лоазел и Дитер Вебер. Двама американци, един французин и германец. Джонстън и Лоазел бяха снайперистите на групата — плашещо добри, като почти никога не улучваха друго, освен центъра на мишената.

Всъщност всички умееха да стрелят добре. Стенли не се тревожеше за тях, защото човек не можеше да влезе в „Дъга“, без да е служил дълго време и без да е най-добър сред най-добрите. А и не можеше да остане там, без да отговаря на изискванията на Алистър Стенли, който макар и учтив до мозъка на костите си, не се притесняваше да рита задници. Кларк си напомни, че е по-добре да се потиш на учение, отколкото да кървиш по време на операция. Това беше стара поговорка на тюлените и всяка що-годе добра специална служба се придържаше към нея като към словото божие.

След кратък престой в Рим ги бяха прехвърлили в един двумоторен турбовитлов самолет „Пиаджо Р180 Аванти“, предоставен от 28-а армейска авиоескадрила „Тукано“ за последния преход до Таранто, където седяха и пиха чиното — италианския билков отговор на американския „Спрайт“ — и слушаха урок по история на военноморската база на бившата Кралска флота в Таранто от офицера за връзки с обществеността. След няколко часа, прекарани по този начин, спътниковият телефон на Стенли звънна. Политиците се бяха разбрали. Кларк не знаеше как са убедили Кадафи да не изпраща своите ударни части, а и не се интересуваше. „Дъга“ имаше зелена светлина.

Час по-късно се бяха качили на самолета, за да изминат петстотинте мили през Средиземно море до Триполи.

Кларк последва Чавес до камиона и се качи в каросерията. На пейката срещу него седеше мъж в цивилни дрехи.

— Тад Ричардс — представи се мъжът и раздруса ръката на Кларк. — Посолство на САЩ.

Кларк не го пита за поста му. Отговорът вероятно щеше да включва съчетания от думи като аташе, културен, младши и Държавен департамент, но всъщност онзи си беше член на оперативната база на ЦРУ в Либия, която функционираше извън посолството, в хотел „Коринтия Баб Африка“. Както лейтенантът от народната милиция, който ги посрещна, Ричардс също изглеждаше новак. Кларк реши, че това сигурно е първото му назначение зад граница. Всъщност нямаше значение. Стига онзи да имаше какво да им каже.

Скоростите изръмжаха и обвит в облак изгорели газове, камионът подскочи и потегли напред.

— Съжалявам за закъснението — каза Ричардс.

Кларк сви рамене, като си отбелязва, че онзи не ги пита за имената им. Може би беше малко по-хитър, отколкото изглеждаше.

— Предполагам, че полковникът не се радва особено силно да ни е домакин.

— Предполагате правилно. Не съм сигурен как е станало, но през последните осем часа телефоните полудяха. Армията е разположила допълнителна охрана около хотела.

В това имаше смисъл. Истинска заплаха или не, засилената „защита“ от страна на либийското правителство около посолството на САЩ определено даваше сигнал: народът на Либия е толкова недоволен от факта, че на негова земя има войници от Запада, че са възможни нападения над американско имущество. Глупости, разбира се, но Муамар трябваше да балансира по тънката линия между ролята си на най-нов северноафрикански съюзник на Америка и да управлява население, което все още таеше симпатии към палестинската кауза и следователно не изпитваше добри чувства към потисниците на палестинците — Съединените щати и Израел.

— Радостите на международната политика — отбеляза Кларк.

— Амин.

— Разбираш ли арабски?

— Да, справям се. Ставам по-добър. Уча трето ниво на курса „Розетски камък“.

— Хубаво. Ще ми трябваш, за да превеждаш.

— Дадено.

— Имаш ли информация за нас?

Ричардс кимна, като избърса потното си чело с кърпичка.

— Имат команден пункт на горния етаж на жилищен блок на една пряка от посолството. Ще ви покажа с какво разполагаме, като стигнем там.

— Добре — отвърна Кларк. — Има ли контакти от самото посолство?

— Не.

— Колко са заложниците?

— Според шведското Министерство на външните работи шестнадесет.

— Какво е направено до момента? От местните, искам да кажа.

— Нищо, доколкото знаем, освен че отцепиха района и не допускат цивилни и репортери.

— Новините излязоха ли? — запита Чавес.

Ричардс кимна.

— Преди два часа, докато бяхте във въздуха. Съжалявам, забравих да ви кажа.

Кларк запита:

— Комунално-битови услуги?

— Вода и ток все още се подават към посолството.

Спирането им се намираше в началото на списъка на съществените неща за всяка ситуация със заложници. По две причини: първо, колкото и печени да са лошите, липсата на подобни удобства ще ги изтощи. И второ, възобновяването на водата и тока може да се използва по време на преговорите: „Дайте ни петима заложници и ще ви пуснем климатиците“.

И в този случай либийското правителство, получило политическия вариант на израза „чукай се отзад“, си измиваше ръцете от ситуацията. Но това можеше да е в тяхна полза. Ако лошите в посолството не са пълни идиоти, щяха да забележат наличието на водата и тока и да предположат, че нещо става там, отвън, че силите за сигурност или не са подготвени, или пък чакат да им наредят да изключат захранването, преди да нападнат.

„Може би… ако…“ — замисли се Кларк. Трудно е да разбереш какво мисли другият, особено ако е някакъв боклук, който смята, че няма проблем да вземеш за заложници няколко невинни цивилни. Имаше вероятност лошите да не са стратези и да не са мислили по въпроса за тока и водата. Но пък се оказаха достатъчно добри, за да се справят с бойците от шведските специални сили „Сарскилда Скидсгрупен“, от което следваше, че „Дъга“ ще си има работа с обучени хора. Е, и това нямаше значение. Кларк знаеше, че няма по-добри от „Дъга“. Каквото и да става там, вътре, ще се оправи, и то най-вероятно за сметка на лошите.

Пътуването отне двадесет минути. Кларк прекара повечето време в разиграване на сценарии наум, докато наблюдаваше как прашните охрови пътища на Триполи се вият отвъд задния капак. Накрая камионът изръмжа и спря на една улица, чийто преден и заден изход се оказаха засенчени от финикови палми. Лейтенант Масуди се появи отзад и спусна капака. Ричардс слезе от камиона и поведе Кларк и Стенли по улицата, а Чавес и останалите събраха екипировката и ги последваха. Ричардс заведе групата нагоре по каменно стълбище от външната страна на каменна стена до втория етаж, после влезе през една врата в полузавършен апартамент. На стената бяха облегнати плочи гипсокартон и няколко кофи гипс. От четирите стени само две бяха завършени, боядисани в бледозелено, достойно за филма „Маями Вайс“. В стаята се носеше миризма на свежа боя. От големия прозорец, заобиколен от финикови палми, на 200 метра от тях се виждаше сграда, която според Кларк бе шведското посолство. Посолството представляваше двуетажна вила в испански стил, заобиколена с триметрови бели стени с шипове от черно ковано желязо в горния край. Приземният етаж на сградата имаше много прозорци, но всичките бяха затворени с решетки и жалузи.

„Най-малко петстотин и шейсет квадратни метра“ — каза си Кларк горчиво. Голяма площ. Сигурно имаше и мазе.

Мислеше, че тук може би ги очаква някой полковник или генерал от Народната милиция, но нямаше никой. Очевидно Масуди щеше да е човекът за връзка с либийското правителство, което за Кларк нямаше значение, стига лейтенантът да имаше необходимите конски сили, за да осигури каквото му поискат.

Улицата под тях изглеждаше като място за военен парад. Кларк преброи на двете пресечки около посолството шест армейски коли, два джипа и четири камиона, заобиколени от група войници с цигари в уста и с пушки, които висяха на раменете им. Ако не го знаеше, щеше да разбере всичко необходимо за отношението на Кадафи към кризата по оръжието на войниците. Изтласкан встрани в собствената му страна, полковникът беше оттеглил елитните си войски от отцепения район, за да ги замени с най-опърпаните нещастници, с които разполагаше.

Точно като някое разглезено момченце, което си събира топчетата за игра и си отива вкъщи.

Докато Чавес и останалите разопаковаха оборудването и го подреждаха в незавършената трапезария, Кларк и Стенли се заеха да наблюдават посолството през биноклите. Ричардс и лейтенант Масуди стояха настрани. След две минути тишина Стенли каза, без да сваля бинокъла си:

— Трудна работа.

— Да — отговори Кларк. — Виждаш ли някой да се движи?

— Не. Жалузите са плътни. Добри и стабилни. Има наблюдателни камери на всеки ъгъл, точно под стрехите, и две по предната фасада. Най-добре е да приемем, че са две и на задната фасада — каза Стенли. Въпросът е дали хората от охраната са имали време да натиснат бутона?

Повечето посолства имаха контролен списък за действие в критични ситуации, който всеки охранител знаеше наизуст. В началото на списъка, озаглавен „В случай на нахлуване на въоръжени лица и превземане на посолството“ или нещо подобно, има указание как трябва да бъде унищожена външната система за наблюдение на сградата. Лошите, които не виждат какво става, са по-лесни за елиминиране. Но нямаше как да се разбере дали шведите са постъпили така и затова отрядът „Дъга“ трябваше да приеме, че не само камерите работят, но и че някой наблюдава картината от тях. Добрата новина беше, че камерите са неподвижни, което позволяваше да се подберат зони без наблюдение и пропуски във видеопокритието.

— Ричардс, кога залязва слънцето? — запита Кларк.

— След три часа горе-долу. Според прогнозата небето ще е ясно.

„Мамка му!“ — помисли Кларк. Работата в климата на пустинята е кофти нещо. Триполи страдаше от известно замърсяване, но съвсем не като това в западните градове, и затова светлината от луната и звездите щеше да ги затрудни. Операцията щеше да зависи от броя на лошите вътре и от мястото им. С достатъчно хора почти сигурно щяха да организират наблюдение, но това нямаше да попречи на Джонстън и Лоазел. И все пак подходът към посолството трябваше да се планира внимателно.

— Джонстън… — извика Кларк.

— Да, шефе.

— Иди да се разходиш. Избери си позиции, после се върни, за да видим какво покритие и огнево поле има от всяка. Ричардс, кажи на придружителя ни да предупреди останалите. Нека нашите да работят и никой да не им се бърка.

— Окей.

Ричардс хвана Масуди за лакътя, заведе го няколко крачки настрани и взе да му говори нещо. След половин минута Масуди кимна и излезе.

— Имаме ли чертежи? — запита Стенли.

Ричардс погледна часовника си.

— Трябва да пристигнат до час.

— От Стокхолм ли?

Ричардс поклати глава.

— Тук. От Министерството на вътрешните работи.

— Господи.

Но нямаше никакъв смисъл да уредят да им пратят чертежите един по един като снимки във формат JPEG. Нямаше гаранция, че ще са по-добри от това, с което вече разполагаха, освен ако либийците не пожелаят да се обърнат към професионален печатар и да съединят отделните снимки. Кларк не мислеше да чака това да се случи.

— Динг?

— Тук съм, шефе.

Кларк му подаде бинокъла.

— Погледни.

Заедно с Дитер Вебер, Чавес щеше да води един от двата щурмови екипа.

Чавес огледа сградата за две минути, а после върна бинокъла.

— Мазето?

— Още не знам.

— Обикновено лошите обичат да се крият, та според мен са на първия етаж или в мазето, ако има такова, макар че не е сигурно, освен ако наистина не са тъпи.

„Под земята няма изходи“ — помисли си Кларк.

— Ако можем поне приблизително да определим къде са заложниците и дали са заедно или са разделени… Но ако питаш мен, ще кажа, че трябва да влезем на втория етаж, до южната и източната стена, да прочистим етажа, а после да тръгнем надолу. Стандартна тактика за малка група хора всъщност. Елиминираме възвишенията на картата и поставяме лошите автоматично в неблагоприятна ситуация.

— Продължавай — каза Кларк.

— Прозорците на първия етаж не стават. Можем да се справим с решетките, но това няма да е бързо, а и ще се вдигне много шум. Но тези балкони… парапетите изглеждат доста здрави. Сигурно е лесно човек да се качи дотам. Много неща ще зависят от разположението. Ако е с повече открити площи и ненакъсано, бих казал да започнем отвисоко. Иначе просто ще ги ядосаме с няколко зашеметяващи гранати, ще пробием стените на две места с танковете „Гейткрашър“ и ще влезем.

Кларк погледна към Стенли, който кимна одобрително.

— Момчето се учи — каза той усмихнат.

— Да ти го начукам за благодарност — отговори Чавес също усмихнат.

Кларк отново погледна часовника си. „Време е“.

Лошите не бяха се обадили, а това го тревожеше. Имаше само две обяснения за това мълчание: сигурно чакаха, за да се убедят, че са привлекли вниманието на целия свят, преди да обявят исканията си, или пък чакаха, за да се убедят, че са привлекли вниманието на света, преди да започнат да изхвърлят тела през предната врата.