Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (27)

27.

Джак-младши угаси компютъра и напусна стаичката си на път към паркинга и своя жълт „Хамър“ Н2 — едно от малкото удоволствия, които го караха да чувства вина. При тези цени на бензина и общото състояние на икономиката той всеки път изпитваше вина, когато завърти ключа на стартера. Не беше прегръщач на дървета определено, но може би бе време да помисли за по-малка кола. По дяволите, досадната му по-малка сестра с екологичното си съзнание започваше да го обърква. Чувал беше, че „Кадилак“ правят доста добри хибридни модели „Ескалейд“. Май си струва да иде до автокъщата.

Тази вечер му предстоеше един от редките случаи да вечеря с майка си и баща си. И Сали щеше да е там, вероятно пълна с идеи от училището по медицина. Тя трябваше да си избира специалност и щеше да се консултира с майка си. А Кети щеше да е мила както винаги и да се вдетинява около сина си, което бе неприятно, но пък Санди си я биваше като за малка сестра. Вечер със семейството, стек и спаначена салата, печен картоф и кочан царевица, защото това е любимата вечеря на баща му. Може би и чаша вино за самия него, след като е на достатъчно години.

Джак научи отрано, че животът на сина на президента има своите недостатъци. Нямаше го екипа охранители за щастие, въпреки че никога не можеше да е сигурен дали не го наблюдават тайно. Питал беше Андреа за това и знаеше от нея, че не го охраняват вече, но кой можеше да каже, че тя е напълно откровена?

Паркира на улицата пред апартамента си и се прибра, за да си сложи по-отпуснат панталон и фланелена риза, след което излезе. Не след дълго се качи на шосе I-97 по пътя към Анаполис, откъдето щеше да завие към „Перегрин Клиф“.

Родителите му бяха построили голяма къща, преди да преминат на държавна работа. Но за нещастие всички знаеха къде се намира тази къща. По тесния път идваха коли, за да спрат хората в тях и да гледат, без да знаят, че всеки номер на кола се записва и се проверява с компютър от Тайната служба посредством скрити телевизионни камери. Може би хората се досещаха, че една закътана постройка на седемдесет метра от къщата криеше шест въоръжени агенти за случаите, когато някой опита да премине през вратата и да кара по вътрешната алея. Джак-младши знаеше, че според баща му това е тягостно. Сериозно нещо си беше да идеш до местния магазин за хляб и мляко.

„Затворник в златна клетка“ — каза си Джак.

— Шортстоп на входа — каза той на колоната на портала, като преди вратите да се отворят, една камера щеше да се убеди в идентичността му. Тайната служба не харесваше колата му. Яркожълтият й цвят определено биеше на очи.

Паркира, излезе от колата и отиде към вратата, до която откри Андреа.

— Не успях да поговоря с тебе след онова — каза му тя. — Адски добре се справи, Джак. Ако не беше го хванал…

— Ами щеше да стреляш от по-далече.

— Може би. Все пак благодаря.

— Няма за какво. Знаем ли нещо за онзи? Чух да говорят, че може да е от РСУ.

Андреа помисли над думите му за момент.

— Не мога да го потвърдя или да го отрека — отвърна тя с усмивка и с ясно ударение върху думата „потвърдя“.

„Значи Емира опита да очисти баща ми“ — помисли Джак. Не е за вярване, мамицата му. Потисна желанието си да се върне при компютъра си в Колежа. Емира се намираше някъде там, навън, и рано или късно щеше да свърши скривалищата, но жалко, че Джак не би бил тук, когато това се случи.

— Мотив?

— Смятаме, че е за шок. Баща ти може да е „бивш“, но все още е адски популярен. Освен това с по-лесно да убиеш пенсиониран президент от настоящия.

— Може да е по-лесно, но съвсем не е лесно, по дяволите. Ти го доказа.

— Ние го доказахме — отговори с усмивка Андреа. — Искаш ли работа?

Джак се усмихна.

— Ще те науча на тънкостите на търговията. Благодаря, Андреа.

Бутна вратата и влезе. След което извика:

— Хей, прибрах се.

— Здравей, Джак — каза майка му, като излезе от кухнята, за да го прегърне и целуне. — Доста добре изглеждаш.

— И вие, госпожо професор хирург. Къде е тате?

Тя посочи надясно.

— Библиотеката. Има компания. Арни.

Джак се насочи натам, нагоре по късото стълбище и после наляво към работното място на баща си. Баща му седеше на стола си, а Арни ван Дам се беше разположил в един фотьойл до него.

— За какво заговорничите? — запита той, като влезе в стаята.

— Заговорите не вършат работа — отговори уморено баща му. По време на президентството се наслуша на подобни приказки и мрачеше всичко това, макар веднъж да се пошегува, че е накарал да боядисат президентските хеликоптери, за да дразни идиотите, които смятаха, че на планетата Земя не става нищо, без да е замислено от тъмни заговорници. Не помогна и фактът, че Джон Патрик Райън-старши е богат и бивш служител на ЦРУ — определено това съчетание радваше привържениците на заговорите.

— Много жалко, а, тате? — каза Джак, като се приближи за прегръдка. — Сали как е?

— Отиде до магазина за салатен сос. Взе колата на майка си. Какво ново?

— Уча финансов арбитраж. Направо си е страшно.

— Правиш ли нещо сам?

— А, не, още не, или поне нищо голямо, но консултирам хора.

— Теоретични сметки ли?

— Да, миналата седмица изкарах половин милион виртуални долари — отговори синът.

— С виртуални долари не се живее, Джак.

— Знам, но човек трябва да започне отнякъде, нали така? И какво, Арни, опитваш да накараш тате отново да се кандидатира, а?

— Защо смяташ така? — запита Ван Дам.

„Може би заради обстановката“ — отговори си наум Джак. Вдигна вежди леко, но не отговори. Значи всеки в стаята знае нещо, което другите двама не знаят. Арни не знаеше за Колежа и за участието на баща му в неговото създаване, нито пък за помилванията, позволени от баща му. Бащата пък не знаеше, че собственият му син работи там. А Арни знаеше повече политически тайни от всеки друг от времето на Кенеди, но не споделяше много от тях дори с президента.

— Вашингтон е истинска каша — заяви Джак, като се зачуди накъде ли ще потръгне разговорът след тази забележка.

Ван Дам не се хвана на въдицата.

— Обикновено е така.

— Човек се пита как така хората през 1914 г. са смятали, че страната според тях отива по дяволите, а сега никой не си го спомня. Дали защото някой е оправил всичко, или защото просто не е било важно?

— Първата администрация на президента Уилсън — отвърна Арни. — Войната в Европа тъкмо започва, но никой не знае колко лошо ще се развие всичко. Още година е трябвало да мине, преди да разберат какво става наистина, но се оказало твърде късно да търсят изход. Хенри Форд е опитал, но го изгонили с подигравки.

— Проблемът ли е бил много голям, или хората са били твърде малки и глупави? — запита Джак.

— Не са знаели какво става — отвърна баща му. — Твърде много са се занимавали с всекидневието си, за да имат време да се огледат и да забележат големите исторически тенденции.

— Както всички политици, а?

— Така е, професионалните политици обикновено се занимават с дребни проблеми вместо с големите — съгласи се Арни. — Гледат да има приемственост, защото е по-лесно да карат влака по същите релси. Проблемът е какво да се прави, когато се окаже, че на следващия завой линията е прекъсната? Точно това прави тази работа трудна дори и за умните мъже.

— Да, а и никой не забеляза зараждането на тероризма.

— Не, Джак. Не го забелязахме, или поне не напълно — призна бившият президент. — Някои видяха. По дяволите, с по-добро разузнаване сигурно щяхме да видим и ние, но щетата е нанесена още отпреди тридесет години и никой не я е отстранявал.

— А какво би свършило работа? — запита Джак. — Кое би било по-различно?

Доста обширен въпрос наистина, за да очаква достоверен отговор.

— Разузнаване от прехванати сигнали — в него май все още сме най-добрите, но нищо не може да замени разузнаването от човек, от истинския шпионин на място, който разговаря с истински хора и разбира какво всъщност мислят.

— А убиването? — подхвърли Джак, за да види как ще му отговорят.

— Не се прави много — отговори баща му. — Или поне не извън Холивуд.

— Във вестниците пише друго.

— Вестниците казват и че Елвис още е жив и пее — отговори Арни.

— По дяволите, добре щеше да е, ако Джеймс Бонд беше жив, но не е — вметна бившият президент. Може би провалът на администрацията на Кенеди направи популярни романите за агент 007, ако не се брои идиотът на име Осуалд^[1]. Така ли се променяше историята при инциденти, убийства и лош късмет? Може би някога е имало възможност за нормални заговори, но вече не е така. Твърде много адвокати, твърде много репортери, твърде много блогъри, камери и цифрови фотоапарати.

— Как можем да оправим тези неща?

При този въпрос бащата вдигна поглед, пълен с тъга според сина му.

— Ако си спомняш, аз опитах.

— Тогава защо Арни е тук?

— Ти откога си толкова любопитен?

— Моята работа е да гледам разни неща и да разбирам какво става.

— Семейното проклятие — отбеляза Ван Дам.

В този момент в стаята влезе Сали.

— Я, виж ти кой е дошъл.

— Приключи ли с дисекцията на трупа? — запита брат й.

— Трудното е да го събереш обратно и да го пуснеш да си иде — отговори му Оливия Барбара Райън. — Много по-добре е от работата с пари — мръсни неща са парите, пълни с микроби.

— Не и от компютъра. Така са приятни и чисти.

— Как е моето момиче номер едно? — запита бившият президент.

— Ами взех марулята. Органична. Единственият верен път. Мама ми каза да ви напомня, че е време да правите пържолите на грила.

Сали не одобряваше пържолите, но знаеше, че са единственото нещо, което баща й можеше да приготвя, освен бургерите. Тъй като сега не беше лято, трябваше да ги правят на газовия грил в кухнята, а не отвън на дървени въглища. Тази покана се оказа достатъчна, за да накара баща й да стане и да се отправи към кухнята и да остави Джак и Арни.

— Е, господин Ван Дам, той съгласи ли се?

— Мисля, че трябва да се съгласи, независимо дали му харесва. Страната има нужда от него. Освен това ме наричай Арни, Джак.

Джак въздъхна.

— Това е единият семеен бизнес, който не ме интересува. Заплатата не е достатъчна за всички разочарования, с които е свързан.

— Може и да е така, но как да откажеш на родината си?

— Никога не са го искали от мен — отговори Джак, като послъга малко.

— Въпросът е винаги вътрешен. А баща ти едва сега го чува. Какво ще прави ли? Ами ти си му син, по дяволите. Познаваш го по-добре от мен.

— Трудното е, че тате е всички ние — мама и децата. Мисля, че преди всичко е верен на нас.

— И така трябва. Я ми кажи има ли някое хубаво момиче в живота ти? — запита Ван Дам.

— Още не.

Това не беше съвсем вярно. Двамата с Бренда излизаха вече месец и повече и тя се оказа специална жена, но Джак все още се чудеше дали е чак толкова специална. Специална като за показване пред родителите.

— Тя е там и чака да я намериш. Добрата новина е, че и тя те търси точно сега.

— Вярвам ти. Въпросът е дали ще съм стар и посивял, когато това се случи?

— Бързаш ли?

— Не особено.

Сали се показа на вратата.

— Вечеря за онези, които желаят да погълнат плътта на някое невинно и безобидно същество, хладнокръвно убито в Омаха вероятно.

— Е, животът му не е бил напразен — отговори Джак.

Арни се включи:

— Да, носили са му храната, имало е много приятели, всички на неговите години, никога не е трябвало да ходи твърде далече, никакви вълци, а и добри медицински грижи за всякакви болести…

— Но има само едно — рязко отвърна Сали, като ги поведе нагоре по стълбите. — Накарали са го да се катери по стръмна бариера в клетка, в която са му пробили мозъка с въздушен чук.

— А не мислиш ли, млада госпожице, че марулята може би вика, когато я отрязват от стъблото?

— Трудно е да ги чуе човек — обади се Джак. — Много са им малки гласните струни. А ние сме месоядни, Сали. Затова имаме толкова малко емайл по зъбите.

— Е, значи не сме се приспособили добре. Холестеролът ни убива веднага след репродуктивната възраст.

— Господи, Сали, ти да не искаш да тичаш из гората с каменен нож в ръка? Ами твоят „Форд Експлорър“? — запита Джак. — А и волът, с който ще вечеряме, е дал кожата си за твоите дизайнерски обувки. Нали не забравяш, че не може да се прекалява и с екологията?

— То се превръща в религия, Джак — предупреди го Арни. — А човек не може да критикува другия за религията му.

— Много такива има. И не изразяват всичко само с думи.

— Вярно е — съгласи се Арни. — Но няма смисъл и ние да наливаме масло в огъня.

— Добре, Сали, разкажи ни за озоновата дупка — подкани сестра си Джак. Щеше да спечели този спор. Сали много обичаше да има тен.