Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (60)

60.

Адмирал Стивън Нетърс знаеше, че срещата ще е неприятна, и то не само заради присъстващите, а и заради онези, които не присъстваха. Човекът, който седеше от другата страна на бюрото, трябваше да е Роби Джексън. Но някакъв селяндур с пълно с омраза сърце се беше погрижил да дойде друг. Оказа се Едуард Кийлти. Неправилният човек за всяка ситуация. Нетърс и Джексън се издигаха заедно още от военноморската академия, като кариерите им се пресичаха от време на време нагоре по стълбата, а накрая, когато президентството на Райън свършваше, Нетърс стана председател на Обединеното командване. Той пое поста по няколко причини, съвсем не от амбиция, а само от уважение към Райън.

Трудно се оказа да не поиска да напусне, особено след като стана ясно, че Кийлти ще спечели Овалния кабинет, и то не по заслуги, а заради тъпата съдба и трагедия. Но дори и когато преброяваха гласовете и нещата неизбежно отиваха в полза на Кийлти, Нетърс знаеше, че ще остане, за да не назначи новият президент някой от „парфюмираните принцове“ от Пентагона. Човек трябваше само да погледне в дълбочина (и в липсата на такава) кабинета на Кийлти, за да му стане ясно какво очаква той от хората си. И там се намираше проблемът. Противоречиш ли твърде често или с прекалено силна жар, ще се намери по-послушен принц. Не противоречиш ли на краля, кралството ще падне под властта на варварите.

— Кажи ми какво е това, адмирале — изсумтя президентът Кийлти и бутна спътниковата снимка обратно към Нетърс.

— Господин президент, виждаме мащабно движение на танкове и механизирана пехота на запад от границата.

— Виждам това, адмирале. За какви цифри говорим и какво, по дяволите, са намислили?

— По първия въпрос — идентифицирахме една бронетанкова дивизия с три танкови бригади, въоръжени с по-стари съветски машини Т-54, Т-62 и бойни танкове „Зулфикар“; четири артилерийски батальона и две механизирани пехотни дивизии. А какво са намислили, господин президент, все още не можем да знаем. Трябва да се съсредоточим върху възможностите им и след това да преценим техните намерения.

— Обяснете това — каза съветникът по националната сигурност Ан Рейнолдс.

Превод: „Представа нямам за какво, по дяволите, става дума“. Също като Скот Килбърн, представителката на демократите от Мичиган беше крайно неподходяща, но демографски изгодната позиция и участието й в Комисията по разузнаването я предопредели за член на кабинета на Кийлти. Като изпълнителен директор на компания за социални контакти в интернет Рейнолдс имаше умения и способности, които смяташе, че лесно може да пренесе върху ролята на политик и законодател. Нетърс подозираше, че тя още не е схванала колко дълбоки води гази, което го плашеше до смърт. Съветничката по националната сигурност се надяваше, че костюмът по поръчка, строгите очила и говоренето с отмерени и бързи думи ще оправят нещата.

— Да кажем, че възнамерявам да счупя олимпийския рекорд по маратонско бягане. Това е намерението ми. Проблемът е, че и двата ми крака са счупени, а и не съм добре със сърцето. Това са ми възможностите. Последното обуславя първото.

Рейнолдс кимна мъдро.

Скот Килбърн каза:

— Господин президент, Техеран ще го нарече „учение“, но не можем да игнорираме очевидното: първо, към дъгата Илам се движи военна сила, а по права линия това е най-близкото място до Ирак. Към осемдесет мили. Второ, тъкмо започнахме нашия план за намаляване на силите ни в Ирак. В най-добрия случай изпращат предупреждение до сунитите да внимават. В най-лошия случаи нещата са сериозни и онези планират нашествие.

— С каква цел?

Според Нетърс, Кийлти зададе добър въпрос, но го направи без любопитство. Станеше ли дума за Ирак, президентът започваше да търси решения безмилостно. От първия ден даде да се разбере, че възнамерява да изтегли американските войски възможно най-бързо, като почти не обръщаше внимание на тактическата сигурност. Кийлти нямаше две критични съставки, необходими за добрия водач: гъвкавост и любопитство. Имаше тези две черти в изобилие в политическата област, но там ставаше дума за власт, а не за истински водачи.

— Пробват се да видят как ще реагираме — отговори Килбърн. — Колкото повече се бавим, толкова повече Техеран ще трябва да работи зад сцената с шиитските милиции. Ако нахлуването не ни накара да се върнем в страната, той ще наблюдава отблизо как ще протече нашето изтегляне.

— Не съм съгласен — каза адмирал Нетърс. — Няма да спечелят нищо, а само ще загубят, ако прекосят границата. Освен това са зле с техниката.

— Обяснете.

— Изкарват средства за противовъздушна отбрана само за форма. Но това не е пропуск. Знаят, че ако ги нападнем, ще дойдем първо от самолетоносачите в Персийския залив.

Съветникът по националната сигурност на Кийлти, Ан Рейнолдс каза:

— Послание ли пращат?

— Госпожо Рейнолдс, и това е в категорията „намерения“, но ще ви кажа едно — въпреки всичките си недостатъци иранците не са слепи и вярват в съветския модел за водене на бой, който залага силно на мобилните системи за противовъздушна отбрана. Видяха какво направихме във войните в Персийския залив и не са го забравили. Човек не маха своята ПВО просто така.

— Ами въздушното прикритие? — запита Рейнолдс. — Изтребители?

— Там няма промени — отговори адмиралът. — Няма никакво раздвижване, освен рутинните патрулни полети.

Президентът Кийлти се мръщеше. Нетърс помисли, че сигурно е видял муха в супата си. Обещал беше на страната си да изведе Съединените щати от Ирак и часовникът броеше минутите, но не тези на войските или на стратегическото благосъстояние на Америка, а на шансовете на Кийлти за втори мандат. Разбира се, Нетърс от самото начало имаше особено мнение за войната с Ирак, но го преодоля заради съвсем реалната възможност нещата да се объркат. На Съединените щати може и да не им харесваше, но бяха затънали до ушите в Близкия изток, и то повече, отколкото през цялата си история. Безболезненото оттегляне се оказа блян, който Кийлти пробута на разбираемо уморената от войни нация. Макар планът за изтегляне да не можеше да успее, той беше достатъчно премерен, за да позволи Ирак бавно, а не изведнъж да изпадне в хаос, а в такъв случай адмиралът се надяваше, че президентът ще има достатъчно здрав разум да се прегрупира и да послуша командирите на място.

Скот Килбърн се оказа прав за едно: случващото се на границата можеше да е предпремиера на обещания от Кийлти Ирак без американски войски. Никой не можеше да знае дали Иран ще вкара войските си, след като американските войници си заминат. Но ако го сторят, щяха да се оправдаят с разразилите се жестокости на сунитите над шиитите.

Иранците играеха сложна игра. Забавянето на оттеглянето на американските войски изглеждаше в разрез с интересите на Техеран, или поне така се виждаше от Вашингтон.

Кийлти се облегна на стола и допря пръстите на ръцете си.

— Е, адмирале, след като не желаете да говорите за намерения, аз ще го сторя вместо вас — каза той. — Иранците дрънкат оръжие. Изпитват решимостта ни. Ще ги игнорираме, ще продължим с плана си за оттегляне и ще им пратим нашето собствено послание.

— А то е? — запита адмиралът.

— Още една група самолетоносачи.

Послание. Поредната мисия без цел. Истина е, че групите самолетоносачи показват сила, но ползването им се подчиняваше на същите правила, които важат и за огнестрелното оръжие: не насочвай пистолета, ако няма да стреляш. В този случай Кийлти просто искаше да размаха пистолета.

— Какви активи имаме налице? — запита президентът.

Килбърн изпревари Нетърс:

— „Стенис“…

Нетърс го прекъсна:

— Сър, и без това сме доста натоварени. Групата „Стенис“ замина за базата преди десет дни. Отдавна е време за…

— По дяволите, адмирале, омръзна ми да слушам какво не можем да направим, ясно ли е?

— Да, господин президент, но трябва да разберете…

— Не, не трябва. За това ви се плаща, адмирале. Свършете работата и дайте план или ще намеря друг да го направи.

 

 

Тарик влезе в хола, където Емира четеше, и взе дистанционното за телевизора.

— Трябва да видиш нещо.

Включи телевизора и смени на новинарския канал. Хванаха красивата русокоса и синеока говорителка по средата на изречението:

„… отново, говорител на Пентагона потвърди току-що съобщението на Би Би Си за учение на иранската армия на границата с Ирак. Пентагонът призна, че правителството в Техеран не е обявило учението, но заяви, че подобни събития не са необичайни, като цитира подобно движение на войски и техника в началото на 2008 година…“

Тарик спря говора на телевизора.

— Странни партньори — промърмори Емира.

— Моля?

Техеран по принцип не поддържаше каузата на Революционния съвет, но и не пречеше, като знаеше добре, че човек не може да предвиди къде ще се пресекат интересите им. В този случай иранското Министерство на разузнаването и националната сигурност, или ВЕВАК, се заинтересува как точно би изглеждал следокупационният Ирак. Макар добре представени с няколко милиции и подсилени от „Хизбула“ и „Пасдаран“, иракските шиити си оставаха малцинство и следователно уязвими от сунитите, а Техеран не го устройваше това неравновесие на силите, от което Революционният съвет с удоволствие се възползва. Още когато Съединените щати забиха бойните барабани през 2002 г., Емира проведе свой анализ на разходите и ползите и разработи стратегия за изпълнение на целта на Революционния съвет. Едва ли някой във Вашингтон можеше да се досети, че стратегията му следваше прикрито американския икономически модел.

Съединените щати в един момент ще се махнат, или поне ще намалят присъствието си до някакво номинално ниво, и по това време Иран щеше да започне играта си за надмощие в Ирак, на каквото не можеше да се надява, без да има предимство над сунитското мнозинство. Ето една нужда на Иран. Страната стана предстоящ клиент.

Революционният съвет се намеси в Ирак през август 2003 г., като доведе мъже, техника и опит, предоставени безплатно на сунитски екстремисти. Благодарение на взаимната омраза към окупаторите от САЩ и сходните цели, през 2006 г. Революционният съвет стана фактор в големи части от Багдад и в почти целия Сунитски триъгълник. Техеран желаеше да плати именно за тази стока или услуга.

 

 

Както Мери Пат Фоли и Националният център за борба с тероризма знаеха и както Джак Райън-младши наскоро разбра, наличието на информация във века на дигиталните технологии можеше да е благословия, но също толкова и пречка в разузнаването. Компютрите категоризират, подреждат и разпространяват огромни количества информация, но човешкият мозък може да възприеме и използва само част от нея. Приложението на информацията е оста, около която се вземат решенията, били те добри, лоши или неутрални, както отдавна знаеха инженерите, пазачите в резерватите, казината и стотици други привидно несвързани помежду си професии. Важното е кой какво прави, а също кога и къде. За специалистите по градоустройство един списък с кръстовища, в които стават задръствания, е практически безполезен, докато една динамична карта, в която специалистът вижда горещите точки и тенденциите, е безценна. За съжаление твърде често правителството на САЩ догонваше постиженията в области като визуализиране на данните и архитектура на информацията, като се налагаше да възлага изпълнението на тези услуги на частни фирми, а федералната бюрокрация хвърляше милиони долари и губеше време.

За Джак и Гавин Биъри проектът, който в крайна сметка нарекоха РАЛО, започна като техническо предизвикателство: как да вземат потока от информация в интернет и да изковат нещо полезно — меч, с който да отделят излишното. Въпреки поизтърканата метафора двамата напредваха бързо, като започнаха с програма, разработена да събира некролози от източното крайбрежие и да ги сортира по различни параметри: възраст, местонахождение, причина за смъртта, професия и т.н. Имаше доста предсказуеми резултати, например възрастните починали се намираха предимно в старчески домове, но имаше и други ситуации, като падането на възрастта за консумация на алкохол, довело до увеличаване на смъртността сред младите по шосетата към съседен щат с по-ниска граница за алкохола. Да, и това можеше да се предскаже в известен смисъл, но да видиш всичко групирано в точки върху картата си беше като пословичната снимка, която е по-добра от хиляда думи.

Другата изненада се оказаха дълбочината и обхватът на свободната информация. Макар и не недостъпни, истински полезните данни се намираха скрити в интернет — сайтовете на местни, щатски и национални правителствени ведомства, и всеки с достатъчно търпение и техническа грамотност можеше да ги намери. Най-лесните жертви се оказаха страните от втория и третия свят, в които се случваха най-много от терористичните нападения, защото не успяваха да осигурят безопасността на своите бази данни. Поверителната информация, като доклади за арести и следствени дела, се съхраняваше в неосигурени компютри без елементарна защита или парола между тях и правителствените портали.

Точно това ставаше и в Либия. Вече четири часа, откакто Хендли разреши, програмата на Джак и Гавин предъвкваше гигабайтове данни от свободни и правителствени бази данни. Два часа по-късно РАЛО изплю информацията върху хакнатото от Гавин копие на „Гугъл земя про“. Джак повика Хендли, Гренджър, Раундс и братята Карузо в затъмнената заседателна зала. Върху подобрения от тяхната програма изглед на Триполи се виждаха пресичащи се многоцветни линии, групи точки и квадратчета. Джак застана до екрана с дистанционното в ръка, а Биъри седна отзад, до стената, отворил лаптопа в скута си.

— Прилича на картина на Джексън Полък^[1] — отбеляза Брайън. — Ти да не искаш да ни докараш апоплектичен удар. Джак?

— Потърпете малко — отговори Джак, а после натисна един бутон на дистанционното.

„Рисунката на данните“, както я наричаха двамата с Гавин, изчезна. Райън даде петминутно обяснение за програмата РАЛО, а после отново натисна бутона на дистанционното. На екрана се появи летището в Триполи, върху което сега имаше насложено петно като цвете с шарени парчета вместо център и с различно дълги листчета.

— Петното е средният обем на пристигащите всеки ден, най-натоварени са предобедите, а най-мудно е следобед. Листчетата са средният брой специални претърсвания в контролните пунктове на летището. Както виждате, сутрин има скок от седем до десет и спадане към обяд. Превод: четвъртък между десет и половина и обед е най-доброто време да вкараш нещо покрай екраните.

— Защо? — запита Гренджър.

— Контролните пунктове са с пълен комплект хора сутрин, но не е така през обедните почивки и следобедите, а по-малкото персонал с увеличаването на пътниците означава по-малко сигурност. Освен това почти две трети от хората на рентгена и охраната работят от неделя до четвъртък.

— Значи четвъртък за тях е нашият петък — каза Доминик. — Вече мислят за почивните дни.

Джак кимна.

— Така решихме и ние. Имаме и съответните графики за заминаващите. Може да са полезни.

Джак премина през поредица цветни схеми, които показваха трафика, насилието, отвличанията, обиските от полицията и от военните, и антизападните демонстрации, като всички бяха категоризирани по дата и час, демографски особености, райони, етническа принадлежност, участие на задгранични организации, религиозна и политическа принадлежност и накрая резюмира данните в неща, които Брайън и Доминик трябва или не трябва да правят — кои зони да избягват и по кое време на деня, в кои райони могат да видят силна подкрепа за Революционния съвет и на кои улици най-често се срещат контролни пунктове на военните и се провеждат полицейски проверки.

— Джак, това е страхотно — отбеляза Брайън. — Нещо като наш собствен пътеводител.

— Доколко се променят данните? — запита Доминик.

— Малко. Има известно колебание по време на големите ислямски празници и около тях, но ако не стоиш повече от десет дни, няма да видиш нищо.

Гренджър се обади:

— Възможен ли е достъп до тази програма на терена?

— Гавин е хакнал няколко „Сони Вайо“ с осеминчови екрани и операционна система „Убунту“, и едно три…

— Говори на английски, Джак — прекъсна го Раундс.

— Малък лаптоп. В него ще бъдат всички данни. Ще можете да променяте и разглеждате информацията от РАЛО в ход. Когато приключим тук, ще ви обясним всичко.

Хендли се обади:

— Добре се справяш, Джак… и ти, Гавин. Останалите, имате ли въпроси?

Брайън и Доминик поклатиха глави.

— Добре. Желая ви безопасен път.