Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (46)

46.

Тъй като не искаха да ги видят как слагат белега за вземане на пратка, Кларк и Чавес се събудиха доста преди изгрева на слънцето, но се оказа, че Емблинг ги е изпреварил — правеше кафе и приготвяше хладилна чанта с храна за деня. Подготвени, те тръгнаха с другата кола на Емблинг — раздрънкана синя хонда модел 2002 година, и след петнадесет минути стигнаха площад „Чоук Ядгар“, където се разделиха в мрака — Кларк и Чавес тръгнаха да опознават района и да пробват новите си преносими радиостанции, които получиха от Гавин Биъри. Емблинг отиде да наблюдава портата Кохати и да постави белега. След четиридесет минути се срещнаха на площада.

— Не забравяйте — каза Емблинг, — че двеста метра по-надолу е полицейското управление. Ако ви спрат… Вижте какви ги говоря. Предполагам, че сте вършили подобни неща и преди.

— Случвало се е веднъж-два пъти — отговори Кларк.

Или сто пъти. Може този вид куриерска работа да не е толкова обичайна, но универсалните правила на наблюдението и контранаблюдението все още важаха. Докато чакаха жертвата си, най-силният им враг щеше да е скуката. Отегченият човек губи концентрация и пропуска нещо. Кларк сякаш имаше часовник в главата си — отмерваше колко време прекарва в Пешавар в очакване някой да провери местата, преди да реши, че тази мрежа не работи.

— Добре — обади се Найджъл. — Аз ще преместя колата по-близо до портата Кохати. Ще нося мобилния си телефон.

 

 

Когато първите продавачи пристигнаха, за да вдигнат тентите и да разположат сергиите и количките си, Чавес пое първата смяна.

— На позиция съм — съобщи той по микрофона в яката си. — Кажи ми, когато видиш Найджъл да минава.

Изминаха десет минути.

— Виждам го. Отмина портата Кохати. Сега паркира.

„Значи чакането започва“ — помисли Кларк.

Старият град постепенно се оживи и заприиждаха туристи и местни хора, а Кларк, Чавес и Емблинг се редуваха в района на портата Кохати плавно, без дори да се поглеждат, и се стараеха да не бият на очи, докато се мотаят наоколо — спираха при сергиите, за да се пазарят със собствениците за някоя огърлица от мъниста или изрязана от дърво камила, снимаха сградите и разговаряха с местните, които се интересуваха откъде са и какво ги е довело в Пешавар, но постоянно наглеждаха белязаната с тебешир глинена тухла в уличката срещу портата.

В единадесет и петнадесет Кларк, който беше на смяна, усети почукване по рамото и като се обърна, видя един полицай.

— Американец? — запита го полицаят на лош английски. Кларк се усмихна подкупващо.

— Не. Канадец.

— Паспорт.

Кларк подаде документа. Полицаят го разглежда тридесет секунди, след това го затвори рязко и го върна. Кимна към фотоапарата на Кларк.

— Какви снимки?

— Моля?

— Ти правиш фотографии. Какво?

Кларк махна с ръка към близките сгради.

— Архитектура. Правим разказ за Пешавар.

— Имаш разрешително?

— Не знаех, че ми трябва.

— Разрешително.

Кларк разбра. Бакшиш. В мюсюлманския свят този термин можеше да означава всичко — от благотворителност за просяците до очевиден подкуп, както в момента.

— Колко струва разрешителното? — Полицаят огледа Кларк от горе до долу, за да прецени колко струва. — Хиляда и петстотин рупии.

Към двадесет долара. Кларк измъкна няколко смачкани банкноти от джоба си и подаде три от по петстотин рупии.

— Един ден бъдеш тука?

— Може да се върна и утре — каза Кларк с приятна усмивка. — Мога ли да платя предварително?

Това предложение докара усмивка на каменното лице на полицая.

— Разбира се.

— Има ли отстъпка за авансово плащане?

Повечето търговски ориентирани пакистанци се обиждаха, ако купувачите не се пазарят.

— Хиляда и четиристотин рупии.

— Хиляда и двеста.

— Хиляда и триста — дойде предсказуемият отговор. Кларк подаде парите, а полицаят кимна и си тръгна.

— Какво искаше, шефе? — обади се по радиото Чавес от неизвестно място.

— Изтръска ме за пари. Всичко е наред.

Гласът на Емблинг ги прекъсна:

— Джон, една риба кълве.

Кларк вдигна апарата до очите си и бавно се обърна като турист, който търси хубава снимка, докато в кадъра попадна портата Кохати. До надрасканата с тебешир тухла стоеше седем или осемгодишно момче с мръсни бели брезентови панталони и синя тениска с надпис „Пепси Т“ След малко то си плю на ръката и енергично почисти тухлата.

— Клъвна — каза Кларк. — Излиза през портата. Бял панталон, синя тениска с надпис „Пепси Т“.

— Тръгвам — отвърна Чавес.

— Отивам към колата — обади се Емблинг. — Ще те чакам отвън.

След не повече от шестдесет секунди Чавес дойде при Кларк, който беше излязъл през портата.

— Тръгна надолу по улицата. От нашата страна, сега минава покрай синия опел.

— Виждам го.

Емблинг дойде с колата и двамата се качиха. Британецът потегли, зави внезапно, за да избегне един камион, който идваше към портата, ускори рязко в продължение на пет секунди, а после, когато настигнаха и отминаха момчето, намали скоростта до позволената. Зави по следващата улица надясно, продължи тридесет метра направо, след което направи бърз обратен завой и се върна на пресечката, като спря на три метра от нея. През предното стъкло видяха как момчето сви по една странична уличка и изтича през нея в някакъв магазин за тютюн.

— Аз ще ида — каза Чавес от задната седалка и посегна към дръжката на вратата.

— Чакай — промърмори Емблинг, като не отделяше поглед от магазина.

— Защо?

— Този, за когото работи момчето, вероятно има още няколко момчета. Тук това е практиката — пращаш момчета да изтичат и да ти свършат дребните работи.

Шестдесет секунди по-късно момчето се появи на тротоара. Огледа се, след което извика към един мъж, седнал на пейка две врати по-надолу. Мъжът каза нещо и посочи с ръка право към колата на Емблинг.

— Тъжен обрат — отбеляза Емблинг.

Кларк отвърна спокойно:

— Не, ако дойде насам. Ако са ни открили, ще иде в противоположна посока.

Момчето затича към тях. Премина през потока коли с натиснати клаксони и префуча край хондата. От задната седалка Чавес каза:

— Една улица по-нагоре. Зави на изток.

Найджъл включи на скорост и спря пред знака стоп, за да изчака пролука в движението. Когато успя, зави надясно.

— Така ще се движим успоредно с момчето две преки.

При следващия знак стоп той зави надясно, после наляво и спря до игрището на едно училище.

— Видях го — обяви Кларк с очи, вперени в страничното огледало.

Момчето влезе в една врата с червена тента и след няколко секунди се появи с друго момче на юношеска възраст, с черна коса и кожено яке. Докато първото момче говореше и жестикулираше, тийнейджърът отиде до стълба на една улична лампа наблизо и се зае да отключва веригата на лимоновожълт мотопед.

— Добре го изигра, Найджъл — каза Кларк.

— Ще видим. Хлапетата с мотопеди тук се мислят за състезатели по мотокрос.

Бързо стана ясно, че това хлапе не прави изключение. Въпреки че скоростта му не превишаваше двадесет и пет мили в час, тийнейджърът се хвърляше рязко в трафика и напомняше на Кларк хвърчило във ветровит ден. Найджъл не следваше мотопеда при всяко криволичене, а караше направо, без да го губи от поглед, и сменяше лентите само при нужда.

Тийнейджърът тръгна на югоизток от казармения район, първо по улица „Бара“, а после на северозапад по околовръстното шосе. Уличните знаци, написани на урду, не означаваха нищо за Кларк и Чавес, но Емблинг съпровождаше пътуването с коментар.

— Пресичаме канала „Кабул“ — обяви той.

Чавес запита:

— Към Хаятабад ли наближаваме?

— Набито око имаш. Да. Имаме още две мили. Сега се качваме по „Гул Мохар“.

В последната секунда мотопедът сви рязко надясно през две ленти и пое по отбивката. Емблинг, който се намираше в далечната дясна лента, просто даде мигач и го последва.

Следващите двадесет минути тийнейджърът направи нещо, което можеше да се нарече химическо чистене, и Кларк трябваше да признае, че го извърши доста добре. Минаха край университета, Министерството на туризма и британското гробище, докато накрая обектът тръгна на север по улица „Паджаги“, мина край голф клуба „Пешавар“ и отново пресече канала „Кабул“. Скоро излязоха в покрайнините на града. Отляво и отдясно се появиха квадрата зелени напоявани поля. Емблинг изостана, докато мотопедът не се превърна в яркожълто петънце.

Шест мили по-нататък мотопедът зави на запад и тръгна по криволичещ път с дървета отстрани, после спря в тясна алея. Емблинг спря неколкостотин метра по-надолу по пътя, направи обратен завой и изключи двигателя. Седяха и чакаха. Толкова далече от града нямаше клаксони и рев на двигатели. Минутите се точеха и измина половин час.

Откъм пътя се чу неравномерното пукане на мотопеда. Емблинг запали двигателя и ускори четвърт миля до следващата отбивка, по която тръгна, и изключи от скорост, като продължи надолу, докато главният път почти се изгуби. Пред тях се виждаше стара плевня с частично хлътнал покрив. Чавес се извъртя на седалката. След малко главата на момчето отмина.

— Ти решавай, Джон.

— Остави го. Мисля, че намерихме каквото търсим. Ако отива да провери мястото за получаване на куриерската пратка, ще се върне достатъчно бързо.

Така стана — четиридесет минути по-късно. Няколко секунди след като мотопедът отмина, двигателят му угасна.

— Бих казал, че ти намери жертвата си — отбеляза Емблинг.

Кларк кимна.

— Хайде да минем покрай мотопеда отново и да огледаме.

 

 

Един час по-късно отново в къщата на Емблинг Кларк и Чавес седяха и пиеха чай, а домакинът им проведе три разговора по телефона на картечен урду. Остави слушалката и каза:

— Това е частна охранителна фирма.

— От кого ли се бои?

При тясната алея бяха видели бял микробус с номера в бяло и червено, а по-надолу — двуетажна къща.

— Това не знам, а и не открих името на клиента. Фирмата е относително нова. Всъщност от миналата седмица е. Двама души на смяна, работят денонощно.

Кларк погледна часовника си. Мръкваше се след пет часа. Погледна Чавес, който вече беше прочел мислите на партньора си.

Хайде да идем да го приберем.

— Найджъл, предполагам нямаш железа…

— Имам. Всъщност плашещо много са.