Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (39)

39.

— Ало? — каза бившият президент Джак Райън. Все още обичаше да вдига сам телефона си, или поне този.

— Господин президент?

— Да, кой се обажда?

Малко хора имаха достъп до частната линия на Джак.

— Джон Кларк. Вчера се върнах от Великобритания.

— Джон, как си? Значи онези го направиха, а! Изпратиха янкито да си ходи.

— Боя се, че да. Както и да е, двамата с Динг сме си у дома. Обаждам се, защото и двамата ти дължим посещение. Може ли?

— По дяволите, да. Елате за обяд. Кажете кога.

— Може би след час и половина?

— Добре, става за обяд. Към единадесет?

— Да, сър.

— Името ми е все още Джак, ако не си забравил.

Кларк се засмя.

— Ще опитам да си спомня.

Телефонът замлъкна. Райън превключи линията и позвъни на Андреа.

— Да, господин президент?

— Двама приятели ще дойдат към единадесет. Джон Кларк и Доминго Чавес. Помниш ли ги?

— Да, сър. Добре, ще ги включа в списъка — отвърна тя с нарочно неутрален тон. Помнеше, че тези двамата са опасни, макар и достатъчно лоялни на вид. Като специален агент от Тайната служба на САЩ тя не се доверяваше на никого.

— За обяд ли?

— Вероятно.

 

 

Карането на изток по шосе 50 и после на юг до Анаполис се оказа приятно. Кларк установи, че премина почти автоматично на шофиране от дясната страна на пътя след няколкото години каране в лявата. Очевидно програмираното му цял живот съзнание лесно преодоля наученото във Великобритания, макар че от време на време се сещаше за него. Зелените знаци помагаха. Същите знаци в Англия и Уелс бяха сини и все му напомняха, че е в чужда страна, макар и с по-хубава бира.

— Та какъв е планът? — запита Чавес.

— Ще му кажем, че сме се записали.

— А за сина му?

— Ти решавай за себе си, Динг, но ето как аз виждам нещата: не е наша работа какво си говорят бащата и синът. Джак-младши е зрял човек. Какво прави с живота си е негова работа, както и на кого ще го каже.

— Да, разбирам те, но ако пострада… всемогъщи боже, не бих искал да попадна в тази буря от лайна.

„Нито пък аз“ — помисли Кларк.

— Да, но какво можеш да кажеш? — продължи Динг. — Онзи иска да го обучаваш и не можеш да откажеш.

— Прав си.

Всъщност Кларк се чувстваше зле, че няма да каже на Райън-старши за всичко това — отдавна се знаеха, в края на краищата, и той дължеше много на бившия президент, но голяма част от живота му включваше пазенето на чужди тайни. Разбира се, тук нещата са лични, но Джак е голямо момче с добра глава на раменете си. Което не значеше, че нямаше да опита да го убеди да каже на баща си, че работи в Колежа.

 

 

След четиридесет минути свиха надясно по пътя за къщата на Райън, несъмнено под наблюдението на телевизионни камери оттук нататък, и със сигурност агентите на Тайната служба, които сега проверяваха регистрационния му номер в компютрите си, щяха да разберат, че колата е под наем, но нямаше да успеят да влязат достатъчно бързо в сървъра на фирмата „Херц“, за да идентифицират наемателя. Това щеше да ги разтревожи, но леко. Накрая стигнаха до каменната колона, която обозначаваше входа към дългия четвърт миля път до къщата.

— Моля, идентифицирайте се — каза гласът от високоговорителя на колоната на портала.

— „Дъга шест“ за среща с Фехтовача.

— Минавайте — отговори гласът, последван от електронен звук и шум от хидравличната система за отваряне на портала.

— Не си ли им казал за мен? — възропта Чавес.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждат — засмя се Кларк.

Андреа Прайс-О’Дей стоеше на верандата, когато двамата пристигнаха. Кларк отбеляза, че самата началничка на групата ги посреща. Сигурно го смятат за важен. Добре е да си приятел на шефа.

— Здравей, старши — каза тя вместо поздрав.

„Харесва ли ме?“ — запита се Кларк. Само приятелите му го наричаха така.

— Добро утро, мадам. Как е шефът?

— Работи по книгата си както винаги — отвърна Андреа. — Добре дошли.

— Благодаря.

Той пое подадената ръка.

— Вярвам, познавате Доминго.

— О, да. Как е семейството?

— Добре. Радват се, че се прибраха у дома. А и чакаме още едно дете.

— Честито!

— Как е той? — запита Кларк след това. — Беснее ли?

— Вижте сами.

Андреа отвори предната врата.

И двамата бяха идвали тук преди, в големия открит хол с тавана, върху който се намираше терасата на горния етаж, и с големите прозорци, от които се виждаше заливът Чесапийк, с пианото „Стейнуей“ на Кети, на което тя вероятно свиреше през ден. Андреа ги поведе по застланите с килим стъпала до библиотеката на Райън, която му служеше и за кабинет, и ги остави.

Намериха Джак над клавиатурата — блъскаше я така, че скоро щеше да се наложи да я смени с нова. Той вдигна очи, когато двамата влязоха.

— Тежки мисли, а, господин президент? — запита Кларк с усмивка.

— Здрасти, Джон! Здравей, Динг. Добре дошли!

Тримата пристъпиха един към друг и си стиснаха ръцете.

— Седнете и починете малко — заповяда Джак и заповедта се изпълни. Стар приятел или не, той си оставаше бивш президент на Съединените щати, а пък двамата гости бяха свалили съвсем скоро униформите.

— Радвам се да те видя цял — каза Кларк.

— Какво, Джорджтаун ли?

Райън поклати глава.

— Даже нищо не се случи. Андреа го просна без грешка. След като й го посочи Джак, искам да кажа.

— Моля?

— Той беше там. Той кимна на Андреа. Забелязал нещо не както трябва у чистача.

— Като? — запита Кларк.

— Използвал права отвертка на една машина за лъскане на под вместо раздвижен ключ.

— Умно момче — отбеляза Чавес. — Баща му сигурно се гордее с него.

— И още как — отговори бившият президент Райън, без да крие радостта си. — Искате ли кафе?

— А, ето това е едно от нещата, които не правят добре в Англия, сър — съгласи се Чавес. — Имат „Старбъкс“, но не ми пасва.

— Ще те уредя. Хайде.

Райън стана и тръгна към кухнята, в която ги чакаше кана, пълна с кафе „Кона“, и няколко чаши.

— Е, как е животът във Великобритания?

— Добри хора са. Базата ни се намираше близо до границата с Уелс — свестни са хората там, с хубави кръчми, а и местната храна си я биваше. Особено ми харесва хлябът — обясни Кларк. — Но те смятат, че соленото говеждо е нещо, което идва от консерва.

Райън се засмя.

— Да, храна за кучета. Почти три години съм работил в Лондон и така и не намерих добро солено месо. Те така го наричат, но не е същото. Значи напуснахте „Дъга“, а?

— Ами май злоупотребихме с гостоприемството им — отвърна Кларк.

— Кого оставихте след себе си? — запита президентът.

— Два екипа, обучени, като половината са от специалните сили на британската армия. Бива ги — увери го Кларк. — Но другите европейски контингенти се отказват. Много лошо. Някои от тях бяха първокласни оператори. А и разузнаването им е много добро. „Дъга“ и така ще може да работи, ако й позволят. Но местните, имам предвид предимно европейските бюрократи, се напикават, когато момчетата тръгнат на задача.

— А, и тук имаме такива — отговори Райън. — Да се чуди човек къде отидоха героите от уестърните.

Гостите му се засмяха.

— С какво се занимава Шортстоп сега? — запита Кларк. Съвсем естествен въпрос между приятели, които не са се виждали. Щеше да се забележи, ако не го зададат.

— Търговия с акции, както аз правех едно време. Дори не съм питал къде точно работи. Нали знаеш, че на тази възраст може да пречи, ако имаш баща президент?

— Особено ескортиращите коли на среща с гадже — предположи Чавес с усмивка. — Не знам на мен дали би ми харесало такова нещо.

Поговориха десетина минути за семействата си, за спорт и за общото състояние на света, след което Райън каза:

— А вие какво ще правите? Предполагам, че от ЦРУ са ви предложили да се пенсионирате. Ако ви трябват препоръчителни писма, ми се обадете. И двамата сте служили добре на страната си.

— Това е едно от нещата, за които искахме да поговорим с теб — каза Кларк. — Срещнахме се случайно с Джими Хардести в Ленгли и той ни свърза с Том Дейвис.

— О! — възкликна Райън и сложи чашата си на масата.

Кларк кимна.

— Предложиха ни работа.

Бившият президент Райън помисли над думите му.

— Е, не че и аз не съм мислил за тях досега. Вие двамата сте подходящи, няма съмнение. А ти какво мислиш за тях?

— Добри са. Май още възмъжават, но това може да се очаква.

— Гери Хендли е свестен. Иначе не бих подписал за създаването им. Вие знаете ли за помилванията?

Чавес отговори на този въпрос:

— Да, и благодаря предварително. Надявам се да не ни трябват, но е хубаво да знам, че ги има.

Райън кимна.

— Какво ще кажете за един обяд?

Кларк отбеляза, че с това разговорът приключи. Рожба на Райън или не, Колежа трябваше да си остане тема на една ръка разстояние.

— Тъкмо реших, че няма да се сетиш — отвърна Кларк, без да се замисля. — Мога ли да се надявам на солено говеждо?

— В Балтимор има едно място на име „Атманс“. На Тайната служба едно й е хубавото — не ми позволяват да правя нищо и затова вършат разни дребни неща.

— Обзалагам се, че в доброто старо време са щели да го докарат със самолет от магазин „Карнеги“ в Ню Йорк — отбеляза Чавес.

Този път Райън се усмихна.

— Понякога, човек трябва да внимава с тези неща. Не може да се разглезваш и да си вярваш, че го заслужаваш. По дяволите, липсва ми, че не мога да скитам по магазините и да си пазарувам сам, но Андреа и нейните бойци изпадат в истерия, когато опитам.

Тайната служба беше настояла например Райън да инсталира в къщата си противопожарна струйна система. Той сам плати, вместо да прати фактурата в Министерство на финансите. Не искаше да започне да се чувства като цар.

Джак заведе гостите си в кухнята, където месото вече ги чакаше заедно с хляба и горчицата.

— Благодаря на бог за американския обяд — каза Кларк. — Обичам англичаните, обичам да изпия една бира „Джон Смитс“, но вкъщи си е друго нещо.

 

 

По-късно Райън каза:

— Сега, след като сте свободни хора, кажете ми: как е в Ленгли след обновлението?

Кларк отвърна:

— Познаваш ме, Джак. Откога настоявам за възстановяване на полевите оператори? — запита той, като имаше предвид Службата за тайни операции на ЦРУ, истинските шпиони, хората на терен. — „План синьо“ тъкмо заработи и оня задник Кийлти го спря.

— Ти говориш ли арабски?

— И двамата го говорим — потвърди Чавес. Джон е по-добър от мен, но мога да намеря тоалетна, ако ми трябва. Но не говоря пущу.

— Моят арабски е ръждясал доста — поясни Кларк. — Не съм бил там двадесетина години. Интересни хора са афганистанците. Жилави, но примитивни. Всъщност сега ги интересуват само маковете.

— Голям ли е проблемът?

— Ами там има яки милиардери с пари само от опиум. Живеят като царе, харчат пари във вид на оръжие и муниции, но силната дрога, която може да се купи из улиците на югоизточен Вашингтон, е от Афганистан. Изглежда никой не разбира това. Всичката дрога или почти всичката. От нея се печели достатъчно, за да поквари тяхната култура, а и нашата. На тях помощ не им трябва. До идването на руснаците през 79-а се избиваха помежду си. После се събраха и създадоха на Иван голям главобол и май само две седмици след като Червената армия си би камшика, пак се заизбиваха един друг. Не знаят какво е мир. Не знаят какво е благоденствие. Ако построиш училища за децата им, те ги взривяват. Живях там над година — катерех се по баирите и стрелях по Иван в опит да ги обучавам. Много са нещата, заради които ги харесвам, но не трябва да им обръщаш гръб. А теренът! Някои места са толкова високо, че и хеликоптер не може да се качи дотам. Не е място за ваканции. Но трудната част е културата им. Хора от каменния век със съвременно оръжие. Изглежда имат генетично заложени познания за всичко, с което можеш да убиваш. Различни са от всеки друг. Единственото, дето няма да направят, след като те убият, е да те изядат. Достатъчно мюсюлмани са. Както и да е, докато маковете им носят пари, те ще движат страната и нищо няма да я промени.

— Мрачно — отбеляза Райън.

— Мрачно не е точната дума. По дяволите, руснаците опитаха всичко, което знаят — строиха училища, болници и пътища, само за да си улеснят кампанията, да ги купят, а виждаш докъде стигнаха. Онези се бият за развлечение. Да, можеш да им даваш храна и разни работи, за да са ти верни, можеш дори да строиш болници, училища и пътища. И това би трябвало да ти свърши работа, но не се басирай, че ще се получи. Трябва да намериш как да заличиш хилядите години племенни войни, кръвни вражди и недоверие към външни хора. Трудна работа. Аз съм служил във Виетнам и в сравнение с Афганистан онези са като шибания Дисниленд.

— И Емира си играе на криеница някъде из това вълшебно царство — отбеляза Чавес.

— А може би не — възрази Кларк. — Всички смятат, че той е още там.

— Знаеш ли нещо, което ние не знаем? — запита Райън с усмивка.

— Не, просто опитвам да мисля като него. При обучението по изплъзване и бягство от плен за тюлените това е правило номер едно. Да идат там, където няма лоши. Да, малко опции има Емира, но инфраструктурата им не е лоша, а и той разполага с доста пари.

— Може да е в Дубай, в някоя луксозна вила — предположи Динг.

Бившият президент Райън се засмя.

— Е, здравата го търсим. Проблемът е, че без служители, които да задават правилните въпроси и без достатъчно законспирирани агенти, които да го заловят, ние просто буксуваме. Всичките хора на Кийлти се интересуват от голямата картина, а работа така не се върши.

 

 

Два часа по-късно, на път за Вашингтон, Кларк и Чавес смилаха обяда си и размишляваха над наученото. Райън само накратко коментира темата, но Кларк разбра, че бившият президент се е замислил сериозно за нова кандидатура.

— Трябва да го направи — отбеляза Чавес.

— Да — съгласи се Кларк. — Чувства се като в капан.

— Той е в капан.

— Ние също, Доминго. Нова работа, но същите лайна.

— Не са точно същите. Интересно ще е, определено. Чудя се колко…

— Не много според мен. Мъртвите тела по принцип не се отразяват добре на бизнеса, а и не ти казват много. Ние сега сме в бизнеса с информация.

— Но понякога стадото трябва да се прочисти.

— Вярно е. В Ленгли проблемът винаги беше да намериш някой да подпише заповедта. Хартийките са вечни, нали знаеш. Във Виетнам водехме истинска война и заповедите можеха да са устни, но като свърши войната, на бюрократите продължаваха да им треперят гащите и после юристите надигнаха глава, което не е чак толкова лошо. Не може държавни служители да издават такива заповеди когато им хрумне. Рано или късно лицето „А“ ще се увлече, а лицето „Б“ ще го заизмъчва съвестта и ще те натопи, независимо колко силно лошият е искал да се срещне с Господ. Удивително е колко опасно нещо е съвестта — обикновено се появява в неподходящ момент. Живеем в несъвършен свят, Динг, и никое правило не казва, че нещата трябва да имат смисъл.

— Празно помилване от президента — смени темата Чавес. — И законно?

— Е, така каза човекът. Помня когато излезе „Доктор Не“. Учех в гимназията. Рекламите за филма казваха, че двете нули значат човек с разрешително да убива когото и когато пожелае. През шейсетте години това изглеждаше супер. Преди „Уотъргейт“ и всичко останало, администрацията на Кенеди също хареса идеята. Затова започнаха операция „Мангуста“. Разбира се, осраха се напълно, но никой не разбра точно колко. Политика — обясни Кларк. — Предполагам, не си чувал историите.

— Не влизаха в учебната програма във Фермата.

— И така трябва. Кой би искал да работи за служба, която върши такива тъпотии? Убийството на чужд държавен глава е кофти нещо, синко. Даже и ако някой наш президент реши, че е супер да е социопат. Странно е как хората не обичат да обмислят нещата докрай.

— Като нас ли?

— Не и ако очистиш хора, които не са от толкова голямо значение.

— А какви бяха тези дивотии за рейнджъра?

— Сам Дрискол — отговори Кларк. Райън им беше разказал за искането на Кийлти да разследва случая. — Обикалял съм по няколко баира с Дрискол през 90-те. Добър човек е.

— Прави ли се нещо за спиране на делото?

— Не знам, но Джак не ни го разказа без причина.

— Нов служител в Колежа, а?

— Това определено би омекотило удара за Дрискол, нали?

— Да, но все пак е кофти да видиш как кариерата ти отива в тоалетната, защото някакъв тъпак иска да си каже мнението — просто не е правилно, човече.

— Истина е — съгласи се Кларк.

Продължиха мълчаливо няколко минути, след което Чавес каза:

— Изглежда ми разтревожен. Уморен.

— Кой, Джак ли? И аз бих изглеждал така. Горкият. Иска само да си пише мемоарите, да играе голф и да се прави на тате за децата си. Той е много свестен човек.

— Това му е проблемът — изтъкна Чавес.

— Така е.

Радваше се, че зетят му не си е губил времето в университета „Джордж Мейсън“.

— Чувството за дълг може да те отведе в някои доста тесни места. И да се наложи сам да търсиш изхода.

 

 

В дома си Райън не можеше да се съсредоточи и седеше с пръсти над клавишите. Шибаният Кийлти… Да съди войник за това, че е убил врага. С горчивина си каза, че това показва съвсем точно какъв е сегашният президент.

Погледна към телефона. Посегна два пъти към него, но се спря, уж по свое желание, в противоречие с мнението на свети Августин за свободната воля и съпротивата. Но накрая вдигна слушалката и набра един номер.

— Да, Джак? — отговори гласът на Ван Дам. Телефонът му показваше кой се обажда.

— Добре, Арни, натисни спусъка. И бог да ми е на помощ — добави той.

— Ще се обадя по някои телефони. До утре.

— Добре. Доскоро — каза Райън и остави слушалката. „Какво правиш, по дяволите?“ — запита се той. Но съвсем добре знаеше отговора.