Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (55)

55.

Дизеловите двигатели пухтяха монотонно, докато корабчето се носеше на запад. Виталий стоеше на руля, наглеждаше бегло жирокомпаса и наблюдаваше как водата се оттича от тъпия нос и от бордовете. Не се виждаха други кораби или рибарски лодки. Наближаваше късният следобед. Камионът стоеше на мястото си. А бежовото на цвят нещо, което взеха — или може би откраднаха, всъщност наистина го откраднаха, — стоеше на ръждивата метална палуба. Ще се наложи да изстърже боята и да боядиса отново, преди да стане твърде студено за подобни занимания. Да боядисваш в мразовития въздух си е загуба на време. Дори и да изсъхне такава боя, тя просто щеше да се олющи. Скоро трябва да боядисва. Ваня няма да е доволен. Като бивш моряк от съветските ВМС той считаше подобно нещо за обида към мъжествеността му. Но не Ваня притежаваше корабчето, а Виталий и толкова. Групата почиваше, хората пушеха цигари и сърбаха чай. Странно е, че не пиеха водка. Той си правеше труда да си осигури от хубавото пиене, а не боклука, който правеха нелегално от картофи. Виталий обичаше да пие. Но само истинска водка от зърно. Понякога слизаше от корабчето и пиеше „Старка“ — кафявата водка, достъпна навремето само за Политбюро и местните партийни шефове. Но тази епоха отмина. Завинаги ли? Само времето ще покаже и засега той не възнамеряваше да тормози вътрешностите си с ментета. Водката му напомняше за нещо, което страната му все още правеше добре, по-добре от всяка друга по света. „Наша лучше“ — каза си той — нашето е по-добро. Тази увереност още от времето на древна Русия почиваше на факти. Онова, което тези варвари не пиеха, той щеше да навакса съвсем скоро.

Виталий определи позицията си по картата. Трябва да си вземе GPS навигатор. Дори и тук нямаше нищо по-добро от това да знаеш точното си местонахождение по всяко време, защото спокойните черни води не показваха какво крият на метър отдолу… Виталий се сепна и се укори, че прекалено много мечтае. От моряка се очаква да е нащрек постоянно. Дори когато около него няма други кораби и морето е спокойно.

Ваня се появи и застана до него.

— Двигателите? — запита собственикът на корабчето.

— Мъркат като котета.

Доста шумни котета, разбира се, но пък работещи плавно и стабилно.

— Добре са ги измислили германците.

— А и ти ги поддържаш правилно — отбеляза одобрително Виталий.

— Не бих искал да загубим мощност тук. Защото и аз съм на борда, другарю капитан — добави Ваня. А и заплатата си я биваше. — Искаш ли да те сменя на руля?

— Добре — каза Виталий и отстъпи назад.

— Онова за какво ли им е на тези?

— Може би там, откъдето идват, има големи фенерчета — предположи Виталий.

— Никой не е толкова силен — възрази Ваня и избухна в смях.

— Може пък да искат да си направят собствен фар там, където живеят, и акумулаторите да са много скъпи.

— Колко ли струва, а?

— Нищо, ако имаш подходящ камион — отбеляза Виталий. — Даже по него няма предупредителни надписи. Или поне такива, дето забраняват да го вземаш.

— Не бих искал това да ми е под възглавницата. То е атомен генератор.

— Така ли?

Виталий не знаеше как работи генераторът.

— Да. На дясната му страна има символ с троен триъгълник. Няма да се доближавам до тази проклетия — обяви Ваня.

— Хъм — изсумтя Виталий, загледан в картата.

Групата пътници трябва да знаеше какво има в акумулатора, но седяха достатъчно близо до него. В такъв случай колко ли е опасен? Но реши да не се приближава прекалено много. Човек не можеше да види или усети какво прави радиацията. Това я правеше така плашеща. Е, ако искат да си играят с този акумулатор, тяхна си работа. Спомни си една стара шега от съветските ВМС: Как ще познаеш моряка от Северния флот? По това, че свети в тъмното. И наистина чувал беше всякакви истории за хората, изпратени да служат на атомните подводници. Мизерна работа, а и както установи екипажът на „Курск“, подводниците си оставаха опасни. Запита се какъв ли човек трябва да си, че да отплаваш на кораб, който е направен да потъва. А и двигателят му е от онези, които излъчват невидима отрова. Малко неща можеха да накарат Виталий да трепери, но от тази мисъл го втресе. Дизеловият двигател може и да не е чак толкова мощен, но поне не те убива просто защото си минал покрай него. Е, разстоянието от петнадесет метра от акумулатора трябва да е достатъчно. Групата пътници се намираше само на пет метра от него, но, изглежда, се чувстваха достатъчно комфортно.

— Какво мислиш, Ваня? — запита той.

— За акумулатора ли? Няма да се тревожа. Или поне не много.

Ваня спеше назад от рубката, под палубата. Нямаше образование, но разбираше достатъчно от машини и от индивидуалните им особености.

Виталий се вгледа в металната преграда пред руля. Стоманена, дебела седем или осем милиметра. Достатъчно да спре куршум. Със сигурност ще спре и радиацията. Всъщност не можеше да се тревожи за всичко.

 

 

Малко след залез-слънце пристигнаха в пристанището, където вече никой не работеше. На кея за големи кораби имаше наполовина натоварен контейнеровоз с материали за нефтените находища на изток оттук и докерите се прибираха пешком към домовете си в очакване да завършат товаренето на следващия ден, а баровете с изглед към брега почистваха масите си за обичайния вечерен наплив. Общо взето, нормална сънена вечер в нормално сънено пристанище. Виталий приближи корабчето леко до пристана с рампата за товарене на камиони и ремаркета върху съдове като неговия. Пристанът изглеждаше пуст, защото несъмнено началникът на пристанището сега отиваше към някой от баровете за течна вечеря.

— Дните стават по-къси, капитане — отбеляза Ваня, който стоеше вляво от руля. След няколко седмици слънцето почти нямаше да се вижда и щеше да настъпи периодът на зимно обслужване, защото тогава никой не наемаше корабчето. Дори полярните мечки щяха да търсят бърлоги, в които да преспят през жестоката зима, а и хората правеха почти същото, като си помагаха с водка. И през цялата зима един фар щеше да бъде тъмен, не че това имаше особено значение.

— Значи ще спим повече, а, Ваня?

Помощникът си каза, че това винаги е добър начин човек да си прекара времето.

Групата пътници все още се намираше на палубата, до камиона. Виталий забеляза, че не са особено развълнувани от връщането си на пристанището. Делови хора се оказаха, а той нямаше нищо против. Половината хонорар се намираше в джоба му, където съвсем скоро щеше да се присъедини и останалата част от парите, и може би щеше да си купи спътниковия навигатор, ако се договори за добра цена. Юрий Иванов трябва да има доста такива играчки в магазинчето си и за бутилка „Старка“ сигурно щеше да си уреди изгодна сделка в тази предимно бартерна местна икономика.

— Стой при двигателите, Ваня.

— Както кажеш, другарю капитан — отвърна помощникът и тръгна към машинното отделение под палубата.

Виталий реши просто да качи корабчето на брега. Бетонната рампа беше покрита с пясък и пръст — материал, за какъвто е направено корабчето. Внимателно се нагласи и тръгна напред със скорост от три-четири възела — точно колкото трябва. Стъмваше се, но не чак толкова бързо.

— Бъди готов каза той по разговорната уредба.

— Готов съм — отговори веднага Ваня. С лявата си ръка Виталий хвана лоста за газта, но не го премести. Реши, че трябва да измине леко оставащите тридесет метра. Двадесет метра. С периферното си зрение забеляза само една празна рибарска лодка отстрани и никакви хора. Почти стигна… готово.

Дъното изскърца по бетонната рампа ужасно, със звук, от който човек то заболяват зъбите, но спря почти веднага и Виталий върна двигателите в позиция нула/празен ход. С това пътуването приключи.

— Приключих с двигателите, Ваня.

— Да, другарю капитан. Спирам ги.

Ръмженето на двигателите спря.

Виталий дръпна лоста за освобождаване на рампата, която се спусна бавно върху бетона. След това отиде на палубата. Хората от групата се приближиха към него.

— Благодаря, капитане — каза усмихнатият им водач. Говореше английски със силен акцент, който Виталий не забелязваше.

— Всичко ли е наред?

— Да — отговори чужденецът. С един от приятелите си казаха нещо на друг език, но Виталий не го разбра. Не беше английски или руски. Трудно е да се разпознае език, от който, както се казва, капитанът и бъкел не разбираше. Един от групата се качи в камиона и включи двигателя, след това го изкара на заден на брега, а товарът му висеше от крана на каросерията. В отслабващата светлина предупредителният етикет с три триъгълника се виждаше необичайно ярко — вероятно така трябваше. Миг след това на дока се появи друг камион и бившата армейска газка го доближи на заден ход. Друг от групата раздвижи лостовете за управление на крана, като вдигна и после спусна товара в каросерията на втория камион. Хората от групата се оказаха доста ефективни. Виталий реши, че са се обадили по мобилен телефон да ги чакат.

— Ето парите — каза водачът и подаде един плик.

Виталий го взе, отвори го и преброи банкнотите. Две хиляди евро — нелоша заплата за достатъчно проста задача. И достатъчно да си купи системата за навигация, както и малко „Старка“, а и да даде стотачка на Ваня, разбира се.

— Благодаря — отговори учтиво Виталий и му стисна ръката. — Ако пак ви потрябвам, знаете къде съм.

— Може ли да дойда утре към десет сутринта?

— Тук ще бъдем — обеща Виталий. Трябваше да се захващат с боядисването на рубката, и утрешният ден ставаше за целта не по-зле от всеки друг.

— Значи ще се видим — обеща водачът. След това се ръкуваха и той слезе на брега.

Там поведе разговор със свой човек на родния си език.

— Утре в десет — каза той на най-старшия си заместник.

— А ако пристанището е заето?

— Ще свършим работа вътре — обясни той.

— Кога ни е срещата със самолета?

— Утре по обед.

— Отлично.

 

 

Дойдоха точно преди десет сутринта. Надяваше се, че носят остатъка от парите. Този път караха друга кола. Японска. Тези коли превземаха Русия. Твърде много от сънародниците му все още не харесваха германските машини — нагласа, която имаха не толкова по исторически причини, а по-скоро от филмите за войната, които руската филмова индустрия пускаше като пакети с цигари.

Мъжът, с шуба, достатъчно свободна да побере пуловер, се приближи до корабчето с усмивка. Да, може би му носеше премия. Обикновено хората се усмихваха, преди да предадат пари.

— Добро утро, капитане — извика той, като влезе в рубката. Огледа се. На пристана не се виждаха хора, освен при големия кораб на половин километър, на който товареха контейнери.

— Къде е колегата ти?

— Отдолу, чопли по двигателите.

— Друг няма ли? — запита мъжът изненадан.

— Не, сами поддържаме корабчето си — отговори Виталий и посегна за чаша чай. Не успя. Деветмилиметровият куршум премина през гърба му без предупреждение и влезе в сърцето му, преди да излезе от гърдите и през палтото. Падна на металната палуба, без да разбира какво точно е станало, преди да загуби съзнание за последен път.

Водачът на бившата група пътници слезе по стълбата, за да иде в машинното отделение, където Ваня работеше по колекторния тръбопровод на десния двигател. Почти не вдигаше поглед от инструментите си и не видя как пистолетът се вдигна и гръмна. Този път изстрелите бяха два — право в гърдите, от три метра. Когато се убеди, че целта е мъртва, Муса прибра пистолета в джоба си и се върна на палубата. Тялото на Виталий лежеше по лице на палубата. Муса провери пулса на сънната артерия, но такъв нямаше и приключил мисията си, той излезе от рубката и се спусна по стълбата, после спря, обърна се и махна с ръка към тялото зад себе си, в случай че някой го види, а сетне пое надолу по рампата към наетата кола. Той имаше карта, по която щеше да се води до местното летище, и съвсем скоро престоят му в тази страна на безбожници щеше да приключи.