Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (48)

48.

Джак чу звън на камбанка от компютъра си знак, че е получил ново съобщение по електронната поща. Прочете го веднъж, а после повтори.

— Виж ти…

Вдигна телефона, обади се на Рик Бел, каза му какво е получил и след няколко мига двамата се включиха в конферентен разговор със Сам Гренджър.

— Кажи му, Джак — подсказа Бел.

— Нали знаеш човека, за когото смятаме, че може да е куриер на Революционния съвет?

— Хади?

— Точно така. Имам финансова информация за него — за негова кредитна карта. Той е в движение точно сега. Лети в „Боинг-747“ на „Алиталия“ от летище „Да Винчи“ в Рим за „Пиърсън“ край Торонто.

— А оттам?

— Чикаго, но нищо повече от тази кредитна карта.

— Това е дестинацията му, или спирка за химическо чистене — обади се Бел, като използва стария термин от занаята за убягване от наблюдение. — Чикаго е възлово летище и оттам може да тръгне навсякъде, в страната или извън нея.

— Колко време имаме? — запита Гренджър.

— Четири часа — отговори Джак.

Гренджър зададе нов въпрос:

— Рик, колко сигурни сме за този човек?

— Седемдесет процента. Фигурира в списък за електронна поща на Революционния съвет и доста пътува: тук, из Европа, Южна Америка. Най-доброто ни предположение е, че е редовен куриер или пък им върши някои организационни работи. Както и да е, според мен си струва усилията. Сега е в самолет с известна дестинация и час. От това по-добро няма.

Гренджър замълча за малко, след което каза:

— Добре. Доведи Кралския ловец в заседателната зала. Идвам.

 

 

— Е, какво става? — запита Доминик Карузо, като влезе в залата. Всички, освен Кларк и Чавес вече бяха се събрали: Брайън, Рик Бел, Джери Раундс.

Джак обясни накратко.

— Посрани боже!

— Това казвам и аз.

— Кога каца самолетът?

— Според разписанието в три и двадесет — отговори Джак.

Сам Гренджър влезе в залата и седна начело на заседателната маса.

— Добре, тук е осем и четиридесет и до Торонто има седемдесет или седемдесет и пет минути. Нямаме време за нищо. Не и без официална подкрепа. Кога ще си дойдат Кларк и Чавес?

Рик Бел погледна часовника си.

— След около четиридесет минути.

— Да видим дали ще можем да ги ангажираме с тази задача. Джак, имаш ли досие на Хади?

— Да.

Той раздаде документите, след което настъпи тишина за около минута, докато всички разлистваха страниците. Брайън запита:

— Имаме ли негова снимка?

— Не — отвърна Джак. — Никакво описание.

— Рим до Торонто — оттук до Чикаго, а после… Нямаме информация, така ли?

— Да — потвърди Джак и кимна.

— Ако тази операция се изпълняваше от ФБР — каза Доминик, — щяхме да се обадим на Канадската конна полиция и да наводним летището с цивилни агенти, да опитаме да го идентифицираме и да го проследим закъдето е тръгнал. Но не можем, нали?

— Иди в Торонто — каза Джак. — Използвай зъркелите си и се моли за късмет. Да приемем, че можем да го идентифицираме. После какво?

— Тайно наблюдение — отговори Доминик. — Ще опитаме да го следим до там, закъдето е тръгнал, дяволите да го вземат. Няма да е лесно. И да успеем, не можем да го арестуваме, да го разпитваме, нищо не можем, освен ако някой ни го позволи.

— Не се надявай — обади се Гренджър. — Досега не сме имали друга възможност да се доберем до Революционния съвет. Значи ще го следим, ще му сложим „бръмбар“ или ще го отвлечем — в този ред.

— Момчета, ние събираме информация — каза Бел. — Каквото и да получим, ще е повече от онова, което имаме до момента. Да не се изсилваме.

— Хайде да се видим с шефа — предложи Гренджър.

 

 

— Във въздуха има една птица — каза Джак на Хендли след няколко минути. — Казва се Хади и лети за Торонто. Самолетът му ще кацне след три часа източно време.

— Искате да го разпознаете? — запита Хендли.

— Това е потенциална възможност — каза Раундс. — Но информацията за него е недостатъчна — призна той.

— Какво точно имаме? — поинтересува се Хендли.

Джак му подаде разпечатката, която Хендли сложи на бюрото и зачете.

— Добър улов — каза той след малко, като вдигна поглед. — Добре. Пращаме всички…

— Кларк и Чавес са почти тук. Ще видим дали ще успеем да ги пресрещнем.

— Добре. Джак, Дом, Брайън, вземете кредитни карти и мобилни телефони от втория етаж.

Всички отидоха до летището с мерцедеса на Брайън. Раундс им каза, че един „Боинг-737“ тръгва за Канада след седемдесет и пет минути. Всички взеха билетите си, които ги очакваха, откриха самолета на Кларк и Чавес на таблото и тръгнаха за тях.

Брайън запита Доминик:

— Как са канадските полицаи?

— Британски, а и техни, канадски традиции. Канадската конна полиция е доста стара организация и много ги бива в следствията, но никога не съм работил с тях.

— Носят яркочервени куртки — каза Брайън, — което ги прави лесна мишена върху коня.

 

 

Кларк и Чавес излязоха от ръкава, забелязаха Джак и останалите и отидоха при тях.

— Вие услуги от врата до врата ли предлагате? — запита Кларк.

— Нещо става. Готови ли сте ад малко игра на гоненица?

— Стига първо да ми намерите някое кафене — каза Чавес.

Джак обясни ситуацията, когато излязоха от зоната за проверка и се върнаха на регистрацията, за да получат билетите на Кларк и Чавес.

— И как ще действаме? — запита Джак, докато двамата с Кларк минаваха проверка от охраната.

— Ще търсим човек, който изглежда така, сякаш не му е тук мястото. Той е нещо като обучен шпионин. Предполага се, че знае как да е невидим. Това ще търсим. Онзи няма да се оглежда, както повечето туристи, нито ще прави нещо, което да привлича вниманието върху него, но вероятно не познава добре летището. Значи търсим нещо като бизнесмен, който не познава терена. Вероятно ще внимава — ще дебне за наблюдатели. Ти си обучен как да следиш. Търси човек, който прави нещата, на които си обучаван и ти. То е по-скоро изкуство, а не наука.

— И какво да правим, по дяволите? — настоя Брайън.

— Ще се правим на американски туристи. Изключваш всичко, цялото си обучение. Бъди нормален нахалник. Тях никой не ги забелязва. Овен ако си в страната на червените, в бившия СССР например. Там не се усмихваш. Руснаците почти никога не се усмихват, което е странно. Знам, че е трудно. Но вече тридесет години го правя. Малко по-лесно се сещаш, ако задникът ти е в опасност — завърши Кларк усмихнат.

— Колко пъти?

— Русия ли? Повече от веднъж и всеки път се страхувах. Там отиваш гол, без пистолет, без скривалище и само с една „легенда“ — подплатено прикритие, ако имаш късмет.

— Подплатено?

— Информация, която да издържи по-лека проверка. В кой хотел си бил за последно, кой е телефонният номер на работодателя ти… Такива неща.

— Отдавна исках да те питам — каза Доминик. — Какви са сегашните врагове?

Кларк се замисли.

— Мисля, че са същите, но с друга мотивация, други възгледи и така нататък, само дето правят същите неща. Обаче не съм съвсем сигурен. Тези, дето ги търсим, поне вярват в бог, но пък нарушават правилата на собствената си религия. Дали не са социопати? Не знам. Имат свое виждане за света, което не съвпада с нашето.

Повикаха пътниците и всички от групата се качиха заедно на борда. Пет седалки една до друга, разделени от пътеката, в обикновената класа. Заради късите си крака Чавес не се оплакваше, за разлика от Кларк. Сковаваше се с годините. Изчакаха обичайната инструкция за безопасността. Кларк си сложи колана и се намести на седалката. Научил се беше през годините да не пренебрегва правилата за безопасност във всичките им проявления. Боингът се засили по пистата и пилотът го отдели от бетона така леко, сякаш караше кола. Кларк взе списанието и заразлиства каталога. Спря се на една реклама на кутия за инструменти.

— Е, как точно ще действаме? — запита Джак.

— Според ситуацията — отговори Кларк и се върна към каталога си.

 

 

Кацнаха почти така плавно, както при излитането, след което самолетът спря на терминала и всички пътници слязоха с обичайното бавно темпо. Терминалът не се различаваше почти по нищо от други такива по света. Завиха наляво и слязоха по широк безличен коридор. От информационните екрани разбраха, че самолетът на „Алиталия“ ще кацне след деветдесет минути. Районът се оказа лесен за наблюдение. Още повече че точно срещу тях имаше ресторант с обичайните пластмасови столове около пластмасови маси.

— Добре, момчета, разполагаме с два часа, защото онзи трябва да мине през митницата — изрази мислите си на глас Кларк.

— Това ли ще е всичко? — учуди се Джак.

— Може да пуснат куче да души чантите за наркотици. Канадците не са чак толкова внимателни. Лошите минават оттук транзит. Не правят белите си тука. Късметлии са. Така се охарчват по-малко за охрана и сигурност.

— Щом лошите минават оттук лесно, могат лесно да ги заловят.

— Но така — продължи мисълта му Доминик — ще си спечелят излишни врагове. Всичко е бизнес.

— Добре казано — съгласи се Чавес. — Бизнесът си е бизнес и гледаш да не разлайваш кучетата. Чудя се кога ли ще ги ухапят тези кучета.

— Всичко зависи от лошите, но не е добре за бизнеса да си създаваш врагове просто така. Не забравяй, че терористът е бизнесмен, чийто бизнес е да убива хора. Може и да ги тресе идеологията, но бизнесът си остава бизнес.

— Колко си очистил? — запита Доминик Кларк.

— Няколко, все в Европа. Не са добре обучени. Нащрек са и са хитри като лисици, но то не е същото, както обучението. Затова действаш предпазливо и ги чистиш. Полезно е да ги стреляш в гърба. Така е трудно да ти отвърнат на огъня.

Доминик се намръщи.

— Ха!

— Почтеността не е задължителна. Това не са ти олимпийските игри.

— Май си прав.

— Но не ти е по кефа, нали?

Доминик помисли и сви рамене.

— Не знам за кефа, но май човек просто трябва да си промени мисленето.

Кларк се усмихна мрачно.

— Добре дошъл от другата страна на огледалото.

Погледна часовника си. Самолетът трябваше вече да кацне.

 

 

Хади се изненада как земята под самолета всеки път изглежда една и съща, но и различна. Далечна, но подканяща. Както в Америка, и тук всички пътища и коли се виждаха все по-ясно. Хади преценяваше височината по това дали вижда отделните коли и камиони. Според минителевизора пред него се намираха на 1500 метра височина и снижаваха, а скоростта спрямо земята беше 475 километра в час — доста под височината и скоростта, с която летяха над океана. Скоро щяха да се приземят. След десет минути според компютъра. Време бе да се събуди напълно. Стюардесата му взе чашката за кафе. Киселата жилка на италианското кафе силно му напомняше за далечните години на младостта. Всъщност той обичаше храната на италианците, въпреки че сервираха прекалено много свинско, но макар да пиеше вино, не посягаше към свинската плът. Сега щеше да слезе от самолета, да мине през митницата и емиграционните служби, да види своя посрещач, който трябваше да му даде билета за Чикаго и да го закара до другия самолет на „Юнайтед Еърлайнс“, полет 1108, после да изпуши мълчаливо една цигара.

Трябваше да внимава при минаването през митницата и емиграционната служба. Разбира се, нямаше нищо за деклариране, дори бутилка италианско вино. Трябваше да пътува като бизнесмен, за когото подобни полети са нещо обичайно. Трябваше да се представя за търговец на бижута. Достатъчно знаеше, за да води кратък разговор на тази тема. Разбира се, не колкото да впечатли или заблуди някой еврейски търговец на диаманти, но знаеше как да отклони разговора, а и можеше да симулира акцент. Всъщност наистина беше бизнесмен и пътуваше редовно, но за първи път посещаваше Канада. Поредната страна на неверници с прости и леки правила за преминаващите и стига да не носи оръжие и да не върши престъпления, тук с радост щяха да го пуснат да си иде.

Кацнаха малко грубо. Изглежда и пилотите чувстваха умора. Ужасен живот живееха според Хади. Цял ден седят, не се движат, постоянно променят вътрешния си часовник за различни места и часови пояси. Но всеки имаше своето място на света, а и заплатата я биваше, само дето работата беше неприятна дори за неверници. Неговата задача и прикритието му изискваха той да се държи приятно с всички. Това включваше и неверниците, които редовно ядат свинско. Трудно беше, но мястото му в живота го налагаше. Самолетът спря и заедно с останалите 153 души на борда Хади стана, взе си ръчния багаж и тръгна към вратата.

Човек лесно можеше да разпознае канадските служители по сините фуражки, безизразните лица и шарещите очи. Посрещачи, които пет пари не дават кого посрещат в неверническата си страна. Наблизо може и да имаше джамия, но той нямаше да припари до нея. Местните власти позволяваха на мюсюлманите да се молят на Аллах в собствена джамия, но със сигурност ги наблюдаваха, а и снимаха. А той трябваше да е невидим.

 

 

— Кацнаха — обади се Кларк, който гледаше телевизионния монитор на три метра от тях.

— Всички знаем, че той пикае прав — напомни им Доминик.

„Къде ли е най-близкият кенеф?“ — запита се Кларк. Много хора отиваха там след кацането, защото предпочитат да не използват тоалетните в самолета. Нямаше да е зле да предвидят и тази възможност. Шпионите не са роботи. Всеки си има особености, които, ако ги знаеш, го правят уязвим. Помисли си, че никога не е бил контрашпионин. Разпознаването на шпиони не го интересуваше… но може би сега щеше да помогне. Ще види. Търсеха някакъв арабин, вероятно към четиридесетгодишен. Не знаеха колко е висок, колко тежи и какъв е цветът на очите му. Обучен е и вероятно щеше да действа по съответния начин.

Е, щеше да има посрещач. Знаеха това. Някой щеше да му подаде билет за следващия полет. Вероятно не така добре обучен. По-скоро някой рядко използван. Може би човек, който се надява да си спечели повишение в организацията, към която принадлежи. Дали познава пристигащия по лице? Може би, а може би не. Вероятно шофьор? Ще се оглежда. Ще се вглежда в лицата, за да го разпознае. Ще държи ли надпис с името? „Да, сигурно «ЕМИРА МЕ ПРАЩА»“ — помисли Кларк и изсумтя. Виждал беше глупаци, но не чак такива. Такъв спокойно може да се гръмне пред камерите на охраната. Тези хора не са професионалисти, както той го разбираше, но не са и глупаци. Някой ги е обучил или инструктирал организацията им как да ги подготви за работа на терен. Не е толкова трудно. Нюансите идват с опита, но за основните неща може да се досети всеки. Четиримата стояха на линия. Това не беше умно. Кларк се премести до Доминик.

— Разделете се на двойки, на отсрещните страни на преградите. Доминик, ти с Брайън, Джак, ти си с Динг и с мен.

Доминик и Брайън отидоха при ескалатора, а после се отдалечиха, за да се появят от другата страна срещу Кларк и Чавес. Джак се потупа по носа и близнаците повториха сигнала.

— Какво мислиш, Доминго? — запита Джак.

— За кого, за тях ли? Добри инстинкти, малко недодялани, но това е нормално. Ако възникне проблем, според мен ще се справят.

— Добре като за нинджа — намеси се Кларк.

— Нощта е наша.

Доминго помнеше уменията, научени преди много време. Трудно беше да го забележи човек. Заради ниския му ръст хората често го пренебрегваха. Можеше да се издаде с очите си, но само ако отделиш време да се вгледаш, а и не беше достатъчно едър за разните печени типове, докато не се окажеха проснати по гръб и замислени какво става по дяволите. Времената се бяха променили от дните на Кларк на тюлен. Новите бойци изглеждаха като маратонци — ниски и кльощави. Живееха по-дълго, защото е по-трудно да ги уцели човек. Но имаха различни очи и там се криеше опасността. Ако имаш достатъчно мозък да я видиш.

— Малко съм нервен — призна Джак.

— Дръж се нормално — отговори Кларк. — Не се старай прекалено. И не гледай обекта право в очите, освен ако не проверяваш дали се оглежда, но тогава го прави бързо и внимателно.

„Кой си ти, Хади? — питаше се Кларк. — Защо си тук? Къде отиваш? С кого искаш да се срещнеш?“

Нямаше вероятност да зададе нито един от тези въпроси или да получи отговори. Но съзнанието разсъждава самостоятелно през цялото време, особено при по-интелигентните и активни мозъци.