Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън Младши (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dead or Alive, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Градинаров, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Том Кланси; Грант Блекууд
Заглавие: Жив или мъртъв
Преводач: Венцислав Градинаров
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Инвестпрес АД
Излязла от печат: 04.07.2011
Редактор: Марин Гинев
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-706-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16005
История
- — Добавяне
7.
— Е, какво става? — запита братовчед си Брайън Карузо.
— Същата манджа, различен ден, мисля — отговори Джак Райън-младши.
— Манджа? — запита Доминик, другият Карузо — Лайна ли имаш предвид?
— Опитвам да съм оптимист.
Стиснали в ръце първите чаши кафе за деня, тримата вървяха по коридора към офиса на Джак. Часът беше осем и десет сутринта, време за поредния ден в Колежа.
— Има ли вести от нашия приятел Емира? — запита Брайън и отпи глътка кафе.
— Нищо от първа ръка. Не е глупав. Даже препраща имейлите си през няколко различни адреса, като някои са активни само за часове, а и като ги проследим, се оказваме в задънена улица. Смята се, че е в пакистанската пустош. А може и да е зад съседната врата. Или на всяко място, където може да си купи безопасност. По дяволите, сега даже ми се струва, че трябва да проверявам и в килера вкъщи.
Според Джак това беше обезсърчаващо. Първото му начинание в полевите операции се оказа суперуспешно. Може би имаше късмета на начинаещия? Или го дължеше на съдбата. Заминал беше в Рим, за да помага на Брайън и Доминик с разузнавателни сведения, и напълно случайно видя МоХа в хотела. Оттам нещата се развиха бързо, прекалено бързо, по дяволите, и той се озова сам с МоХа в банята…
Следващия път нямаше да се страхува чак толкова, реши Джак с огромна и фалшива увереност. Помнеше как уби МоХа така ясно, както първия път, когато прави секс. Най-жив се оказа споменът за изражението на мъжа, когато дитилинът подейства. Джак сигурно щеше да се измъчва от това убийство, ако го нямаше адреналинът му и нещата, за които Мохамед носеше вина. Не съжаляваше за действията си. Самият МоХа беше убиец, заел се да носи смърт на невинни граждани, и Джак не страдаше от безсъние заради него.
Помогна фактът, че е сред роднини. Тримата с Доминик и Брайън имаха общ дядо, Джон Милър, по майчина линия. Дядо им по бащина линия, сега на осемдесет и три години, беше италианец, емигрирал в Сиатъл и работил цели шестдесет години в семейния ресторант там. Дядо Милър, бивш ветеран от армията и вицепрезидент на банка „Мерил Линч“, не се разбираше с Джак Райън-старши, защото смяташе за пълна идиотщина неговото напускане на Уолстрийт за държавна работа. Заради тази работа дъщеря му и внучката му, малката Сали, за малко не бяха умрели в автомобилна катастрофа. Ако зетят му не беше се върнал в ЦРУ, този инцидент нямаше да се случи. Разбира се, никой освен дядо Милър не го вярваше, включително дъщеря му и Сали.
Според Джак-младши помогна и това, че Брайън и Доминик тогава също бяха новаци в занаята. Не новаци за опасностите — Брайън беше морски пехотинец, а Доминик — агент на ФБР, а по-скоро новаци в „пустинята на огледалата“, както я наричаше Джеймс Джизъс Енгълтън[1]. Добре и бързо се адаптираха, след като очистиха няколко бойци от Революционния съвет „Умаяд“ — четирима в престрелката в мола в Шарлотсвил и трима в Европа с „вълшебната писалка“. И все пак Хендли не ги нае за добрата им стрелба. Майк Бренън, началникът му от Тайната служба на САЩ, ги бе нарекъл „умни стрелци“, което определено пасваше на братовчедите му.
— Какво мислиш? — запита Брайън.
— В Пакистан е, но трябва да е близо, за да могат хората му да прескачат през границата. Някъде с достатъчно пътища за бягство. Има електричество, но преносими генератори се намират лесно, така че това не значи много. Може би има и телефонна линия. Избягват сателитните телефони. Научиха се по трудния начин…
— Да, след като прочетоха за тях в „Таймс“ — изръмжа Брайън.
Журналистите смятат, че могат да публикуват каквото си поискат, но подобни последствия се виждат трудно, когато човек седи зад клавиатурата.
— Всъщност не знаем къде се намира в момента Негово височество. Само предполагам, но истината е, че обикновено разузнаването се опира на догадки въз основа на налична информация. Понякога нещата са твърди като камък, друг път са абсолютно неясни. Добрата новина е, че поне четем доста поща.
— Колко? — запита Доминик.
— Към петнадесет или двадесет процента.
Дори и така обемът беше огромен, но даваше възможности. „Като Райън Хауърд[2] — помисли си Джак. — Маха с бухалката и изхвърля топките надалече, но пък прави адски много голове.“
— Е, хайде да разклатим дървото и да видим какво ще изпадне от него.
Вечният морски пехотинец Брайън използваше всяка възможност за нападение.
— Да заловим някого и да го поизпотим.
— Не искам да се издаваме — каза Джак. — Остави това за операция, за която си струва да се разкриваме докрай.
Едно от нещата, за които не можеше да се говори, беше предпазливостта, с която разузнавателната общност работеше с данните. Много от тези данни оставаха тук, без дори да се препращат на директорите, назначавани в повечето случаи по политическа линия и лоялни на назначилите ги, а не на клетвата при встъпването в длъжност. Президентът, известен тук като НКО или национален команден орган, разполагаше с доверен персонал, но това доверие означаваше, че се пропускат само неща по негово желание и само на репортерите, които се съгласяват да представят нещата по предвидения начин. Шпионската общност криеше информация от президента, а това гарантираше уволнение, ако те хванат. Криеха данни и от крайните потребители — хората на терен, което също не беше ново и обясняваше защо хората от специалните операции рядко им се доверяваха. Всичко опираше до правото на информация. Човек можеше да има оторизация от най-високо ниво, но ако няма пълномощия за дадената информация, не я получаваше. Същото важеше и за Колежа, който официално нямаше никакви права да получава информация. Но хората в него успяваха доста често да си я набавят. За главния им хакер, един суперочилатко на име Гавин Биъри, който ръководеше компютърния отдел, нямаше непробиваема криптираща система.
Бивш служител на Ай Би Ем, той беше загубил двама братя във Виетнам, след което започна работа за федералното правителство, откъдето го избраха за щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд — главният правителствен център за комуникации и електронна сигурност. Заплатата му отдавна беше стигнала ниво като за гений, а освен това получаваше и щедра правителствена пенсия. Но обичаше да работи и се присъедини към Колежа секунди след откриването му. По професия беше математик с докторска степен от Харвард, където му преподавал самият Беноа Манделброт[3], и понякога изнасяше лекции в Масачузетския технологичен институт и в Калифорнийския технически институт в своята научна област.
Биъри беше завършен компютърен специалист чак до очилата с дебели черни рамки и бледото лице, но поддържаше електронните зъбни колела на Колежа смазани и мъркащи като котета.
— Класифицирано, а? — запита Брайън. — Я не ми ги пробутвай тия.
Джак вдигна ръце и сви рамене.
— Съжалявам.
Също като баща си, Джак Райън-младши не нарушаваше правилата. Братовчед или не, Брайън нямаше нужните привилегии. Точка.
— Чудил ли си се някога за името? — запита Доминик. — РСУ? Нали знаеш колко много онези обичат двойните значения?
„Интересна идея“, помисли Джак.
Революционният съвет „Умаяд“ беше измислен от самия Емир, или поне така предполагаха. Но дали съкращението означаваше само това, или препращаше към изпитания и верен ислямски символ на джихада, Саладин, или пък имаше друг смисъл?
Роден като Салах ад дин Юсуф ибн Аюб около 1138 г. в Тикрит, днешен Ирак, Саладин бързо се прочул по време на кръстоносните походи, отначало като защитник на Баалбек, а след това като султан на Египет и Сирия. Фактът, че проявите му на бойното поле са в най-добрия случай малко, не значеше много за мюсюлманската история и както се случва с много исторически фигури на изток и на запад, важното е какво смятат, че олицетворява Саладин. За мюсюлманите той беше отмъщаващият меч на Аллах, застанал срещу прииждащите като порой кръстоносци друговерци.
Ако имаше нещо в името на РСУ, то вероятно се криеше в последната дума, Умаяд — името на джамията в Дамаск, в която се намираше гробът на Саладин в саркофаг от мрамор, дарен от германския император Вилхелм II, и обикновен дървен ковчег, в който все още лежеше тялото. Фактът, че Емира е избрал Умаяд за главната дума на организацията си, предполагаше, според Джак, че за него джихадът е повратна точка, точно както смъртта на Саладин е преход от този живот на борба и страдание към вечния рай.
— Трябва да помисля — каза Джак. — Предположението ти е добро.
— Братовчед, тук, горе, не е пълно само с пясък — отвърна Брайън, като се усмихна и почука слепоочието си с показалец. — И какво прави баща ти сега с толкова свободно време?
— Не знам.
Джак не прекарваше много време вкъщи. Така избягваше разговори с родителите си, а колкото повече говореше за „работата“ си, толкова повече щеше да разпали любопитството на баща си. Ако баща му разбереше какво става тук, сигурно щеше да побеснее. А за реакцията на майка си Джак-младши дори не смееше да мисли. Тази мисъл го измъчваше. Джак съвсем не беше мамино синче, но пък има ли на света син, който някога спира с опитите да впечатли родителите си и да търси одобрението им? Как беше поговорката? Мъжът не е истински мъж, докато не убие баща си — в преносен смисъл, разбира се. Джак беше зрял човек, който се занимаваше със сериозни гадории в Колежа. „Време е да изляза изпод сянката на татко“, каза си той за пореден път. А тази сянка се оказа доста голяма.
Брайън каза:
— Басирам се, че му доскучава и…
— Тича?
— А ти не би ли тичал?
— Не забравяй, че съм живял в Белия дом. Тичал съм достатъчно. С удоволствие ще ловя лошите оттук, от бюрото.
Джак си помисли, че ще ги лови предимно с компютъра, но ако си изиграе картите правилно, сигурно ще го пуснат и на терен. Вече репетираше молбата си пред шефа на Колежа, Гери Хендли. Онази работа с МоХа трябваше да значи нещо, нали така? Братовчедите му бяха умни стрелци. Дали това важеше и за него? — запита се Джак. Можеше ли да е такъв? В сравнение с тях, той беше водил живот на завет, като добре пазеният син на президента Джон Патрик Райън, но това имаше и ползи, нали така? Научил се беше да стреля от агентите от Тайната служба, играл беше шах с държавния секретар, живял беше и слушал, макар и отстрани, в света на разузнавателната и военната общност. Но знаеше ли оттам трикове, за които Брайън и Доминик бяха учили толкова усилено? Може би. Или просто мечтаеше. Както и да е, трябваше най-напред да се справи с Хендли.
— Но ти не си баща си — напомни му Доминик.
— Така е.
Джак се обърна на стола си и включи компютъра, за да прегледа сутрешните новини, както обществените, така и класифицираните. Често последните изпреварваха първите само с три дни. Най-напред Джак влезе в сайта с резюме на прехванатите записи от Агенцията за национална сигурност. Сайтът беше познат като EITS или XITS, както и с неприятния прякор „зитс“[4], и стигаше само до служители на високо ниво в АНС и ЦРУ, както и в Съвета за национална сигурност и в Белия дом.
За вълка говорим… Емира отново фигурираше в сайта. С прехваната информация. Съобщението беше строго административно по характер. Емира искаше да знае какво прави някой, без име, а с анонимен код, и дали е осъществил контакт с неизвестен чужденец във връзка с нещо неизвестно. Това беше стандартното съдържание на повечето такива съобщения — много неизвестни, нещо като рисунка с празни места за попълване, което всъщност представляваше и анализирането на информацията. Най-големият и сложен пъзел на света. И точно това късче от пъзела беше довело до среща в ЦРУ.
Предложеният дневен ред включваше обсъждане на доклад (почти изцяло основан на догадки) от някакъв аналитик на средно ниво, който вероятно искаше по-хубав офис и предлагаше размислите си с надеждата, че нещо от тях ще се закачи някъде и ще го изтегли на място с по-висока заплата. И може би някой ден това щеше да се случи, но аналитикът нямаше да стане по-умен, освен може би в очите на шефа си, ако същият се е докопал до поста си по подобен начин и обича да му връщат услуги.
Нещо тормозеше Джак… Имаше нещо в този текст… Той постави показалеца на мишката над папката XITS на твърдия диск на своя компютър, щракна два пъти върху нея и на екрана се появи резюмето на документа, което той си пазеше. И там видя същия номер на прехванатия текст, само че включен в три съобщения отпреди седмица. Първото от тях беше от служител в Съвета за национална сигурност до Агенция за национална сигурност. Изглежда някой в Белия дом искаше да разбере как точно е получена информацията. Оттам запитването беше препратено към човек от военното разузнаване, в случая генерал Сам Ферен, чийто отговор беше лаконичен: РАНИЦА. НЕ ОТГОВАРЯЙ. ЩЕ МИНЕ ПО АДМИНИСТРАТИВЕН ПЪТ.
Джак се усмихна. „Раница“ беше вечно променящото се кодово име в АНС за „Ешелон“ — всезнаещата и всевиждаща програма за следене на електронна информация. Разбра отговора на Ферен. Служителят от Съвета за национална сигурност се интересуваше от „източници и методи“, от магиите на АНС. Тези тайни просто не се споделяха с потребители на информация като Белия дом и искането на онзи от Съвета си беше идиотщина.
Както можеше да се предскаже, следващото резюме в XITS посочваше източника на информация като „съвместно електронно разузнаване зад граница“, което за Белия дом означаваше, че АНС е получила сведенията от приятелска разузнавателна агенция. Накратко, лъжеха.
Причината за това можеше да е само една: Ферен подозираше, че Белият дом показва сайта XITS. „Господи, помисли Джак, сигурно генералът много внимава какво казва на президента.“ Но ако светът на шпионите не се доверява на президента, то кой се грижеше за страната? И ако системата се разпадне, Джак се зачуди при кого, по дяволите, трябва да се отиде? Това беше въпрос за философ или свещеник.
Джак реши, че отрано започва със задълбочените мисли, но като чете сайта XITS — светая светих на държавните документи, — какво пропуска? Какво ли не се разпространява? И кой, по дяволите, получава точно тази информация? Дали няма някаква комуникационна връзка само за директорите?
Добре, значи Емира говори отново. Агенцията за национална сигурност няма ключа за личната му криптираща система, но Колежа го имаше — Джак сам го намери от компютъра на МоХа и го даде на Биъри и неговите хора, които пък прехвърлиха данните на защитен твърд диск. За по-малко от един ден научиха всичките му тайни, включително паролите, и в Колежа цели пет месеца четоха всякакви криптирани съобщения, преди паролата да бъде сменена. Противникът се оказа доста внимателен или пък беше обучен от човек от шпионския занаят. Но не дотам внимателен. Паролите не се променяха всекидневно, а дори и ежеседмично. Емира и хората му, изглежда, вярваха в своите мерки за сигурност, но заради подобна увереност са падали цели държави. На пазара винаги се търсеха специалисти по криптиране, а повечето от тях говореха руски и бяха достатъчно бедни, за да приемат офертата. ЦРУ дори поднесе няколко на лошите, за да станат консултанти на Емира. Един от тях намериха под купчина боклуци в Исламабад с гърло, разрязано от едното ухо до другото. Играта беше груба дори за професионалистите. Джак се надяваше, че Ленгли се грижи добре за семейството на този човек. Това невинаги се случваше на агентите. Служителите на ЦРУ получаваха доста големи осигуровки срещу смърт и Ленгли не забравяше семействата им, но агентите бяха нещо съвсем различно. Обикновено не ги оценяваха напълно и ги забравяха бързо, ако се появи някой по-добър.
Изглежда Емира още се чудеше как са загинали хората му по улиците на Европа. Всички умряха от ръцете на Брайън и Доминик Карузо и на Джак, но Емира не знаеше това. Според него три сърдечни удара изглеждаха много като за здрави млади хора. Накарал беше своите агенти да се поровят внимателно в медицинските документи, които обаче се оказаха изчистени, къде с открити, къде с подмолни методи. Нещата оправиха юристите, представители на починалия, и подкупите на дребни бюрократи, за да предадат оригиналните документи. Агентите бяха търсили и други, отделно подадени документи, които можеха да разкрият играта, но напразно. Емира пишеше на оперативен работник, който очевидно живееше във Виена, изпратен там да се интересува от странния случай с мъжа, попаднал под трамвай, защото според Емира онзи бил толкова добър с конете като малък, че не можело да е от хората, които ще попаднат под движещо се превозно средство. Но според човека на Емира цели девет души видели инцидента и онзи се бил подхлъзнал пред трамвая, а това би могло да се случи на всеки, независимо какъв е бил на единадесет години. Австрийските лекари си бяха свършили работата добре и официалната аутопсия се оказа ясна Фаад Рахмин Ясин е накъсан от трамвай на малки безформени парчета. Според патолога изследванията за алкохол в кръвта му не показваха нищо, само незначителни остатъци от предишната нощ. Нито пък имало следи от наркотици в извлечената от разкъсаното тяло кръв. Извод: подхлъзнал се, паднал и умрял вследствие удар с тъп предмет и екссангвинация — луксозен начин да се каже, че е умрял от загуба на кръв.
Това едва ли може да се случи на по-приятен човек, реши Джак.