Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (73)

73.

Когато влезе в град Паулиния малко след залез, Шазиф Хади виждаше светлините на рафинерията на няколко километра оттук, много преди да види самата нея. Шестстотин и деветдесет хектара дестилационни колони, кули за разделяне на фракции и високоволтови кабели, окичени с мигащи червени лампи, за да предупреждават нисколетящите самолети и до една излишни според него. Пилот, който не забележи дузините прожектори на стълбове като в стадион, които осветяваха целия комплекс, заслужаваше да се разбие.

Главното шосе от Кампинас SP-332 се виеше по северните краища на град Паулиния, преди да свърне обратно на запад, после на север и накрая да подмине рафинерията отляво. Хади мина край нея и продължи на север още една миля, преди да стигне до своя завой — асфалтов път с две платна, който водеше право на юг. Тръгна по него и продължи точно миля и половина до мястото, където пътят правеше нов завой и асфалтът отстъпваше на чакълена настилка. Сто метра нататък фаровете му осветиха нещо като мост през пътя. Хади почувства как пулсът му се ускорява. Той знаеше, че това не е мост, а тръба за етилов алкохол. Като мина под нея, той надникна през прозореца към затревена поляна, заградена с дървена порта. Пред портата стоеше бял пикап с насочена навън предница. Хади продължи напред и зави още веднъж, този път на юг, по един черен път. След тридесет метра намали скоростта и се вгледа в редицата дървета отляво. Забеляза пролука между дърветата, зави в нея, изключи фаровете и спря колата. Погледна часовника си. Точно по график.

Излезе, заключи вратата и отиде до пътя. Погледна надясно. Половин миля по-надолу се появиха фарове. Синият „Фолксваген Фокс“ на Ибрахим забави ход при Хади, а спирачките му изскърцаха тихо.

— Някакви проблеми? — запита Ибрахим.

— Не.

Хади седна на задната седалка. До него се намираше Фаад, а Ахмед седеше на предната седалка до шофьора. Като част от плана за бягство, Фаад и Ахмед паркираха колите си по пътища на югоизток и североизток от рафинерията, откъдето ги взе Ибрахим. Ако по някаква причина групата се разделеше, щяха да се срещнат при една от колите и да се върнат до брега.

Ахмед му подаде един пистолет „Глок“, калибър девет милиметра, със заглушител.

— Камионът е там — каза Хади. — Не съм сигурен, но ми се стори, че в него има двама души.

— Добре. Ахмед, ти ще го направиш.

След като угаси фаровете, Ибрахим включи на скорост и продължи напред, обратно по пътя, по който пристигна Хади. Спря колата петдесет метра преди тръбопровода. Ахмед излезе от колата, мина пред нея и се скри сред дърветата. Другите седяха мълчаливо. Ибрахим засичаше времето по часовника си. След две минути включи фаровете и тръгна отново.

— Легнете отзад — каза той.

Хади и Фаад се снишиха под стъклата. Когато колата наближи пикапа, Ибрахим спря и излезе. В дясната си ръка държеше карта.

— Извинете — каза той на португалски, като тръгна към пикапа. — Загубих се. Може ли да ми кажете как да се върна в Паулиния?

Никой не отговори.

— Извинете, нуждая се от помощ. Можете ли…

От прозореца от страната на шофьора се подаде една ръка и му махна да се приближи. Ибрахим отиде до прозореца. Надписът на вратата гласеше: „Охрана на ПЕТРОБРАЗИЛ“.

— Май съм изпуснал някой завой. Колко далече е Паулиния?

— Не много — отговори охранителят. — Следвайте този път на запад, докато излезете на шосето и завийте наляво.

През отворения прозорец на пикапа Ибрахим забеляза как Ахмед излиза от дърветата и тръгва насам.

Запита:

— Колко далече е?

Преди шофьорът да успее да отговори, Ибрахим отстъпи крачка назад. Първият приглушен изстрел изпрати куршума в слепоочието на охранителя на пътническата седалка, а вторият — във врата на шофьора, който се отпусна настрани. Заглушителят, направен от метални кутии за супа с изолация от фибростъкло, свърши добра работа. Изстрелите не звучаха по-силно от плясване с длан.

— Още по един във всеки — нареди Ибрахим.

Ахмед изстреля друг куршум в първия охранител. След това протегна ръка в кабината, прицели се и стреля в ухото на шофьора. Ибрахим се обърна и подаде сигнал към фолксвагена. Хади седна зад волана и докара колата на поляната. Ибрахим и Ахмед вече бяха извадили телата на охранителите от пикапа.

— Ключодържателят — каза Ахмед и го подхвърли на Ибрахим.

Задърпаха телата към редицата дръвчета. Хади измъкна две бели кърпи, които носеше от хотела, подхвърли едната на Фаад и двамата избърсаха кабината. Куховръхите меки куршуми от пистолета се бяха разпаднали в черепите на охранителите, без да оставят изходни рани, така че нямаше много кръв и мозък. След като приключи. Хади метна своята кърпа към Фаад, който изтича сред дърветата и ги захвърли.

Ибрахим се върна на поляната, отключи портата и подхвърли ключодържателя на Хади. Двамата с Фаад влязоха и вкараха пикапа на заден ход, последвани от Ибрахим и Ахмед във фолксвагена. Хади затвори и заключи портата, докато Ибрахим вкарваше фолксвагена сред дърветата, за да го скрие.

 

 

Сервизният път минаваше покрай тръбопровода, който се намираше върху триметрови опори през двадесетина метра. Заграден с дървета от двете страни и силно изровен, пътят служеше за превоз на строителните машини по време на изграждането на тръбопровода, а сега го използваха хората от обслужването и охраната.

След една миля пътят зави надясно, а тръбопроводът — наляво. По средата имаше горичка, над която се виждаха светлините на рафинерията. Ибрахим спря пикапа и всички излязоха.

— Преобличайте се — нареди той.

Сините комбинезони бяха избрани не толкова за прикритие, колкото за анонимност. Повечето работници в рафинерията носеха подобни комбинезони. Ибрахим и екипът му се надяваха, че от разстояние можеха да минат за хора от поддръжката. Сега се намираха на не повече от половин миля от обиколния път и оградата на рафинерията.

Преоблечени, четиримата излязоха на едно оголено място. Тук тръбопроводът вървеше на зигзаг, преди отново да се изправи, за да мине над пътя, после, след още петстотин метра, преминаваше през оградата и влизаше в самата рафинерия.

Тръбопроводът за етилов алкохол над главите им още нямаше година и идваше от Гойяс, на петстотин мили северно, през Паулиния, след което стигаше до терминала в пристанище Жапери в Рио де Жанейро на двеста мили североизточно. Над единадесет милиарда литра етилов алкохол пресичаха четвърт Бразилия всяка година.

Въпреки че Революционният съвет не успя да установи точния дебит на тръбопровода, средните стойности се оказаха достатъчно убедителни за Емира и той реши, че планът е изпълним. Според обявения дебит от осемдесет и пет процента тръбопроводът изпомпваше своите единадесет и нещо милиарда литри за 310 дни, което означаваше, че през всеки експлоатационен ден от Гойяс за Рио отиваха по 39 милиона литра. Всеки час от денонощието във всеки десет мили отсек на тръбопровода имаше етилов алкохол за двадесет автоцистерни.

— Четири аварийни спирателни крана от тук до оградата — прошепна Ибрахим. — По един заряд за блокиране на всеки от тях, един за средата между последните подпори и един за детонацията. Тези двата са моя работа. Ахмед, ти се заеми с първия кран, Фаад, ти с втория, Шазиф, ти вземи третия и четвъртия. Когато поставя моя заряд, ще изляза и ще се почеша по главата. Включете си хронометрите. Точно четири минути. Не забравяйте: върнете се спокойно при пикапа. Никакво тичане. Който не се върне след взривяването на първия заряд, остава. Въпроси?

Въпроси нямаше.

— Аллах да бъде с нас — каза Ибрахим.

Четиримата тръгнаха заедно, като ходеха спокойно и разговаряха, както всеки друг екип по поддръжката, който се опитва да изкара нощната смяна по най-добрия начин. Стигнаха при първия авариен кран на двеста метра от горичката. Ахмед се отдели и коленичи зад големия като варел кран, след него се отдели Фаад и накрая Шазиф.

— Ще се срещнем в пикапа — каза Ибрахим и продължи напред.

Обиколният път се намираше на петдесет метра напред. Отдясно се появи бял пикап, който се движеше бавно, а охранителят от страната на пътника светеше с прожектор към оградата. Ибрахим погледна часовника си. Рано. С цели петнадесет минути! Агентът им Касиано, беше сигурен в маршрутите и графиците на охраната. Или е сбъркал, или са променили графика. Ако е второто, защо? Винаги ли го правят, или има нещо? Ибрахим знаеше, че този пикап ще продължи надолу по пътя, след това ще излезе от западната порта и отново ще се насочи на север, като в един момент ще мине покрай портата, през която влязоха Ибрахим и другите. Когато не видят другия пикап там, как ли ще реагират? Ибрахим реши, че е най-добре да не чака да разбере това.

Разполагаха с дванадесет минути. Значи, четири минути за поставяне на зарядите и осем, за да пробягат милята до портата. Много напрегнато щеше да стане. После се досети за друг вариант.

С разтуптяно сърце забави ход. Пикапът също, като почти спря. Ибрахим махна с ръка за поздрав и извика на португалски:

— Boa tarde! Добър вечер.

Съвсем леко изправи гръб, за да почувства дали пистолетът е още на мястото си.

След пет дълги секунди шофьорът му помаха в отговор.

— Как е? — запита той.

Ибрахим сви рамене.

— Вет. Добре. — Спокойно тръгна към пикапа. Чудеше се колко трябва да доближи. За да убие и двамата, преди да успеят да посегнат за радиостанцията, трябваше да се доближи на десет или дванадесет метра. Дали няма да ги усъмнят лицето или униформата му дотогава? Дали да не се втурне напред и да почне да стреля? Реши да не го прави. Пикапът щеше да изчезне. Ибрахим спря на място.

— Какво правите? — запита шофьорът.

— Проверяваме заварките — отговори Ибрахим. — Шефът ни реши, че трябва да се занимаваме с нещо.

Шофьорът се засмя.

— Знам как е. Доскоро.

Скоростната кутия изръмжа и пикапът тръгна напред. След това спря. Включиха се светлините за заден ход и пикапът се върна и се изравни с Ибрахим.

— Вие през портата за кравите ли дойдохте? — запита шофьорът.

Задавен от притеснение, Ибрахим кимна.

— Там имаше ли пикап?

— Не. Какъв е проблемът?

— Пайва и Кабрал не отговарят на радиостанцията.

Ибрахим махна с палец към останалите, които стояха около тръбопровода.

— И нашите не са наред тази вечер.

— Сигурно е от слънчевите изригвания или нещо такова — каза шофьорът. — Интересен акцент имаш.

— Ангола. Живях там допреди година.

Шофьорът сви рамене.

— Добре. Карайте я леко.

Пикапът тръгна и се изгуби надолу по пътя. Ибрахим изчака, докато двигателят му вече не се чуваше, и си отдъхна. „Почти съм готов. Аллах, води ме.“ Пресече пътя, промъкна се в канавката, след което излезе от другата страна. Оградата се виждаше вече, на сто метра. Мина последната опора и се зае да си брои крачките. По средата спря и коленичи. Тръбопроводът се намираше точно над главата му. Ибрахим чуваше как горивото бълбука в стоманената тръба.

Първият от двата заряда и най-голям от всички шест тежеше 250 грама, но въпреки това се побираше лесно в джоба на бедрото му. Вторият заряд, от петдесет грама, се събираше в дланта на ръката му. Той настрои цифровия хронометър на главния заряд на четири минути и десет секунди, а втория — на пет минути. Стисна очи, каза бързо една молитва, стана, постави главния заряд от долната страна на тръбата и включи хронометъра. Видя как се отброиха две секунди и излезе на открито, завъртя се и се почеса по главата. Изчака достатъчно, за да е сигурен, че всичките трима са видели сигнала, включи хронометъра на последния заряд и го сложи в опаковката от порест найлон.

Метна пакета през оградата, обърна се и тръгна.