Том Кланси, Грант Блекууд
Жив или мъртъв (5)

5.

Сякаш по сигнал от Аллах, че курсът му е верен. Дирар ал Карим чу как езан, призивът за молитва, ехти над покривите на Триполи и се спуска при него в кафенето, където пиеше чай. Той знаеше, че това не е съвпадение. Толкова съсредоточено преповтаряше операцията в главата си, че не забеляза как слънцето се спуска към хоризонта. Но нямаше значение. Аллах със сигурност щеше да му прости този пропуск, особено ако Дирар успее, а за добро или зло именно той трябваше да изпълни задачата. Жалко, че началниците му не разбираха стойността на мисията, но това не го тревожеше. Инициативата, доколкото отговаряше на волята на Аллаха и законите на исляма, беше благодат и със сигурност началниците му щяха да го разберат след края на мисията. А дали той щеше да е още жив, за да приеме техните похвали, щеше да реши Аллах, но наградата му беше сигурна както в този живот, така и в следващия. Тази мисъл утешаваше Дирар и успокояваше нервния му стомах.

До неотдавна ролята му в джихада беше помощна — да осигурява транспорт и информация и да предлага дома си на бойците, а понякога и да помага при разузнаването и събирането на сведения. Разбира се, беше държал оръжие, но за свой срам не го бе използвал срещу врага. Това скоро щеше да се промени — всъщност още преди следващата зора. Но както го бяха учили в лагера до Фукха, умението да ползваш оръжие беше само малка част от операцията. Американските военни имаха право поне в този случай. Повечето битки се печелят и губят, преди войниците да са стигнали на бойното поле. Планирай, планирай отново, а след това провери плановете си три пъти. Грешките се дължат на лоша подготовка.

Избраната от него цел се оказа невъзможна не само заради ограничения брой бойци под негово командване, но и заради разположението си. Хотелът беше сред най-новите в Триполи, с достатъчно изходи и етажи, както и тайни входове, така че трябваха две или повече дузини хора. При това в сметката не се включваха охранителите — все бивши войници и полицаи с модерно оръжие — и система за наблюдение, която нямаше равна на себе си. Дирар вярваше, че ако има време и достатъчно ресурси, ще може да изпълни успешно тази мисия, но не разполагаше с такива. Още не. Но може би следващия път.

Затова избра цел, предложена от друга клетка, май от Бенгази, но отхвърлена впоследствие от ръководството. Нямаше обяснение или алтернативна цел и както повечето от сънародниците си, Дирар се отегчи да чака, докато Западът продължаваше необезпокояван своя кръстоносен поход. Не се изненада, че лесно намери съмишленици от други клетки въпреки опасностите, защото Дирар не знаеше дали мълвата за неговия план не е стигнала до неприятелски уши в организацията и извън нея. През миналата година полицията на Кадафи, Хаят амн ал Джамахирия, беше проникнала с успех в няколко от клетките, едната от които ръководеше негов приятел от детството. Деветте мъже, добри бойци и истински вярващи, изчезнаха в казармите Баб ал Азизия, за да не излязат никога оттам или поне не живи.

Наистина втората цел беше по-лека и нямаше почти никаква връзка с действията, заради които скоро предстоеше наказание, но при успех Дирар знаеше, че посланието ще е ясно: войниците на Аллах имат дълга памет и още по-дълги ножове. Убийте един от нас и ние ще убием сто от вашите. Съмняваше се, че ще достигне сто души тук, но това нямаше значение.

Заедно с няколко от посетителите на кафенето Дирар стана и отиде до един рафт, откъдето взе навито килимче. Съгласно изискванията молитвеното килимче беше чисто. Той се върна при масата си и разви килимчето на тухления под, като се постара да обърне горния му край към Киблата на Мека, след това се изправи с ръце отстрани, започна молитвата с нашепване на икама — личния зов за молитва. Постепенно го обзе спокойствие, докато изговаряше останалите седем стъпки на молитвата, която завърши със салават.

О, Аллах, благослови нашия Мохамед

и неговите хора;

Ти си Славният.

О, Аллах, бъди милостив към Мохамед

и хората на Мохамед;

както беше милостив към Аврам

и хората на Аврам.

Ти си Вечният, Славният…

Дирар завърши молитвата с продължителен поглед над всяко рамо в чест на ангелите, които отразяваха добрите и грешните дела на всеки вярващ, след което сви ръце на гърдите си и обърса лицето си с длани.

Отвори очи и пое дълбоко дъх. В своята мъдрост Аллах е преценил, че трябва да изисква от вярващите да се молят най-малко пет пъти всеки ден, преди зората, но обед, по пладне, при залез-слънце и вечер. Както повечето мюсюлмани, Дирар беше разбрал, че честите ритуали не само позволяват ново съсредоточаване, но са и знак на почит към силата и благодатта на Аллах. Той не беше споделял чувствата си с други, защото се опасяваше, че това ще бъде богохулно, но в сърцето си се съмняваше, че Аллах би го порицал.

Погледна часовника си. Време беше да тръгва.

Оставаше само въпросът дали щеше да е жив за последната молитва за деня. Това беше в ръцете на Аллах.

 

 

Дрискол не смяташе разходката през планината Хиндукуш за туристически преход, но все пак тя му напомни за старата поговорка относно Еверест: Достигнеш ли върха, значи си изкачил половината планина. Превод: често адски гадната работа беше да се върнеш надолу, без да пострадаш. И това важеше с особена сила за него и екипа — обикновено планинарите следват един и същ маршрут нагоре и надолу. Той и неговите рейнджъри не можеха да сторят това, за да не попаднат в засада. За да станат нещата още по-сложни, екипът мъкнеше и двама пленници, които досега сътрудничеха, но това можеше да се промени доста бързо.

Дрискол достигна една равна част на пътеката между две скали и спря, като вдигна юмрук. Зад него екипът спря почти в унисон и всички клекнаха. Намираха се на сто и петдесет метра от дъното на долината. Сержантът прецени, че след още четиридесет минути и след още две мили по дъното ще поемат към зоната за кацане. Провери часовника си — движеха се добре.

Тейт се промъкна до него и му предложи парче сушено месо.

— Пленниците започват да се влачат.

— Животът е гаден.

— И след него умираш — отвърна Тейт.

Воденето на пленници винаги криеше рискове, особено в терен като този. Ако някой от тях счупеше глезен или решеше просто да седне и да откаже да стане, имаше три възможности: да го оставят, да го носят или да го застрелят. Номерът беше да го убедиш, че го очаква само една съдба — последната. „И вероятно си беше точно така“, помисли Дрискол. Той в никакъв случай не би пуснал двамата чалмалии отново в оборот.

— Пет минути и тръгваме. Предай назад — нареди сержантът.

 

 

Обсипаният с камъни терен бавно премина от полегат в равнинен и отстъпи място на големи като варели камъни и чакъл. На сто метра от дъното на долината Дрискол спря отново и провери пътя пред себе си през очилата за нощно виждане. Продължи по виещата се на зигзаг пътека до мястото, където започваше равнината, като спираше при всяко удобно прикритие, докато не се убеди, че нищо не мърда пред него. Долината беше широка двеста метра и сякаш притисната от истински каменни стени. „Идеално място за засада“, помисли Дрискол, но заради географските особености на Хиндукуш това беше по-скоро правило, отколкото изключение. Този урок се предаваше от хилядолетия, още от Александър Велики, след това Съветите, а сега армията на САЩ. Дрискол и капитанът със счупения крак бяха планирали тази мисия от всички страни в търсене на по-добър маршрут за оттегляне, но алтернативи нямаше, или поне не по-близо от десет мили оттук, а заобикалянето щеше да означава влизане в часовете на деня.

Дрискол се извъртя и бързо преброи хората — петнадесет и още двама. Прибираше се със същата бройка, с която беше тръгнал — истинска победа. Направи сигнал на Тейт, че ще тръгва, и той го предаде назад по редицата. Дрискол се изправи и пое надолу по пътеката. След десет минути стигнаха на хвърлей камък от дъното на долината. Сержантът спря, за да провери дали някой не клечи в очакване, после тръгна пак и спря.

Нещо не е наред…

Дрискол след миг откри източника на притеснение: един от пленниците, този в позиция номер четири при Питърсън, вече не изглеждаше толкова уморен. Стоеше скован и въртеше глава наляво и надясно. Нещо го тревожеше. Защо ли? Дрискол спря отново и накара хората си да клекнат. Тейт веднага се озова при него.

— Какво има?

— Чалмалията на Питърсън е нервен.

Дрискол огледа пътя напред през очилата за нощно виждане. Дъното на долината, равно и без камънаци, освен някоя и друга скала, изглеждаше празно. Нищо не се движеше, не се чуваше и звук, освен тихото свистене на вятъра. И все пак Дрискол имаше предчувствие.

Тейт запита:

— Виждаш ли нещо?

— Не, но оня е неспокоен. Вземи Колинс, Смит и Гомес и се върни петдесет метра назад, а после се изкачи по стената. Кажи на Питърсън и Флайърти да накарат двамата пленници да легнат и да мълчат.

— Ясно.

Тейт се изгуби назад по пътеката, като спираше, за да прошепне указанията на всеки от мъжете. През очилата за нощно виждане Дрискол наблюдаваше как Тейт и останалите трима тръгнаха бавно нагоре по склона, след което се отклониха от пътеката и продължиха от скала на скала успоредно на долината.

Зимър наближи Дрискол.

— Някакво гласче май ти казва нещо, а, Санта? — запита той.

— Да.

Изминаха петнадесет минути. В зеленикавия екран на очилата Дрискол забеляза как Тейт спира внезапно. След това чу гласа му по радиото:

— Шефе, пред нас има открито пространство — вдлъбнатина в скалата. Виждам върха на една палатка.

„Което обяснява защо чалмалията е неспокоен, помисли Дрискол. Знае, че тук има лагер.“

— Признаци на живот?

— Приглушени гласове — пет или шест души.

— Ясно, дръж поз…

Отдясно, петдесетина метра нагоре по долината, се появиха чифт фарове. Дрискол се извърна и видя един автомобил УАЗ-469, който се появи иззад ъгъла, поднесе и се насочи към тях. Останали от нахлуването на Съветите в Афганистан, тези автомобили бяха любими на различните лоши тук. Този нямаше покрив и носеше друг вид съветско въоръжение — тежка картечница НСВ калибър 12,7 милиметра. Дрискол я разпозна — тринадесет изстрела в минута, обхват 1500 метра. В същия миг цевта на картечницата започна да бълва пламъци. Куршуми заудряха тъпо в скалите и пръстта, като изхвърляха парчета камък и облачета прах. По-надолу в долината, върху една скала срещу Тейт и останалите, също се появиха отблясъци от стрелящи цеви. Пленникът на Питърсън заговори нещо неразбираемо на арабски, но тонът не можеше да се сбърка — насърчаваше сънародниците си. Питърсън го фрасна зад ухото с цевта на автомата си и онзи се просна на земята.

Екипът на Тейт откри огън, автоматите им заехтяха в долината. Останалите от хората на Дрискол се бяха прикрили и обстрелваха уазката, която беше спряла на двадесет метра от тях с насочени към рейнджърите фарове.

— Тейт, хвърли гранати в палатката! — нареди Дрискол, след което се наведе наляво и изпрати два бързи откоса към джипката.

— Действам! — отвърна Тейт.

Нагоре по пътеката Барнс беше открил една ниша между скалите и нагласи картечницата си М249 на триножника. Оръжието забълва пламъци. С напукани като паяжина предни стъкла колата тръгна на заден, а нейната картечница продължаваше да праща куршуми по склона. Дрискол дочу звук от изстрелване на граната откъм Тейт, после втори и след съвсем малко време — още два. Чуха се още крясъци на арабски. Писъци. Дрискол осъзна след половин секунда, че писъците идваха отзад. Извъртя се с насочен автомат. Петнадесет метра по-нагоре пленникът на Гомес стоеше прав с лице към колата и крещеше. Дрискол схвана думите — застреляйте ме, застреляйте ме… — след което горната половина на главата на арабина избухна и той падна назад.

— Барнс, време е да ги спреш! — викна сержантът.

В отговор линията трасиращи куршуми на взводната картечница се спусна от кабината и покрива на джипката към предната решетка, от която се разхвърчаха искри. Куршумите заудряха тъпо в блока на двигателя, от който изхвърча пара като гейзер. Шофьорът отвори вратата и излезе от кабината, като се олюляваше. Куршумите от картечницата го повалиха. Оръжието в уазката замлъкна и Дрискол забеляза как някакъв човек прави нещо забързано с ръце. Презарежда. Сержантът се извъртя и даде сигнал на Питърсън и Дийкънс — гранати, — но двамата вече бяха на крака с насочено оръжие. Първата граната отиде доста зад колата и вдясно, но втората падна до задната и гума. Експлозията повдигна задницата на двадесетина сантиметра от земята. Картечарят се преметна през борда на каросерията, падна и замря.

Дрискол огледа отсрещния скалист склон през очилата. Преброи шест чалмалии, които лежаха и обстрелваха позициите на Тейт.

— Я осветете тия шибаняци! — заповяда Дрискол и единадесет автомата обсипаха склона с олово. Всичко свърши за тридесет секунди.

— Спри огъня, спри огъня! — заповяда Дрискол.

Стрелбата спря. Сержантът се обади по радиото:

— Тейт, пребройте се.

— Все още сме четирима. Удариха ни парчета камъни, но всичко е наред.

— Провери палатката и приключвай.

— Разбрано.

Дрискол тръгна нагоре по пътеката, за да провери всеки от хората си, които имаха само незначителни одрасквания и порязвания от отлетели камъчета.

— Барнс, двамата с Дийкънс проверете…

— Санта, ти…

— Какво?

— Рамото. Седни. Сядай, Сам! Докторе!

Дрискол почувства как дясната му ръка изтръпва от рамото надолу. Позволи на Барнс да му помогне да седне на пътеката. Колинс, вторият медик на екипа, пристигна тичешком. Коленичи и двамата с Барнс свалиха раницата на Дрискол от дясното рамо, после от лявото. Колинс включи фенерчето и провери рамото на сержанта.

— Тук се е забило парче камък, Санта. Колкото палеца ми.

— Мамка му! Барнс, двамата с Дийкънс проверете джипката.

— Ясно, шефе.

Спуснаха се тичешком по пътеката и отидоха до колата.

— Двама мъртви — извика Дийкънс.

— Претърсете ги, търсете информация — заповяда Дрискол през зъби. По вдървената ръка тръгваше пареща болка.

— Кървиш доста зле — каза Колинс. Извади превръзки от раницата и ги натисна върху раната.

— Превържи ме възможно най-добре.

Тейт се обади по радиото:

— Санта, тук има четирима убити и двама ранени, които издъхват.

— Ясно. Проверете за информация и се връщайте.

Колинс се обади:

— Ще повикам евак…

— Глупости! До петнадесет минути тука ще гъмжи от чалми. Изчезваме. Вдигни ме.