Патрик Удроу
Координати на смъртта (8)

8.

Ядоса се — нещо много лошо по време на полицейски разпит. Може би щеше да е по-лесно, ако знаеше отговора, но фактът беше, че няма представа защо родителите му са го кръстили Банбъри.

Беше роден във военна болница в Германия и веднъж бе минал през Банбъри на път за друго място. Семейството му беше от Шотландия, а не от Оксфордшир. Единствената връзка беше ужасното детско стихче, което баща му декламираше, докато го друсаше на коляното си, когато беше малък. „Дий-дий, конче-вихрогонче, че ще ходим в Банбъри Крос“. Стракан го слушаше всеки ден цели шест години. Римите неизбежно бяха придружени от серия болезнени потупвания и напомнянето да не казва на никого. Най-силното друсане идваше в края на всеки ред. Нямаше специално ударение върху „Банбъри“. Освен това в стихчето се разказваше за красива дама, а не за момченце като него. На седмия си рожден ден Стракан заяви пред всички, че вече иска да го наричат Едуард или още по-добре — Ед. За негово щастие името се възприе и остана. Досега.

Опита се да си внуши да запази спокойствие, но безуспешно, и подмина въпроса.

— Ако съм я упоил аз, тогава какво прави капкомерът в нейната чанта?

— Вие сте го сложили там. — Ферховен го каза така, сякаш беше очевидно. — Осъзнали сте, че сте я убили. Погрижили сте се да оставите отпечатъците й върху капкомера и сте го пуснали в чантата й.

Стракан се ядоса. Единствената му защита беше, че Кристин се бе опитала да го упои първа, но това не звучеше логично. Положението му не беше розово и той го знаеше.

— Тя се опита да ме дрогира. Съжалявам за случилото се, но не съм отговорен за смъртта й.

— Напротив, Банбъри. Дори ако ви повярваме, че жената е накапала опиата в питието ви, решението да размените чашите си остава ваше. Дали сте й забранено наркотично вещество и сте постъпили много безразсъдно.

Ед губеше хладнокръвието и увереността си. И през ум не му беше минало, че размяната на чашите ще убие Кристин и че може да го вкарат в затвора.

— Ако не бях разменил чашите, сега моят труп щеше да лежи в моргата.

— А ако й бяхте поискали обяснение, нямаше да има труп — намеси се Гроот.

— Не съм убиец. Не съм я убил! — Гневът на Стракан заплашваше да се отприщи.

— Може би — каза Купманс. — А кражбата на джипа на Петер Зееман?

— Петер нямаше да има нищо против. И не беше кражба. Попитайте го дали мисли, че аз съм убил Кристин?

— Вече го направих. И той каза, че следващия път, когато ви види, ще завърже колани с тежести за глезените ви и ще ви хвърли на акулите. Днес имал часове с курсисти, но не могъл да вземе бутилки със сгъстен въздух, защото джипът му бил изчезнал.

— По дяволите!

— Да, точно така. Искате ли да знаете какво още каза Петер Зееман?

— Не.

Последва дълго мълчание. Стракан чуваше единствено собственото си дишане.

— Лъжете, Банбъри. — Ферховен го погледна с черните си немигащи змийски очи. Името му май се превръщаше в клише — барабан, който можеше да бие цяла нощ.

Ед го погледна гневно.

— Ако съм искал да я изнасиля, защо ще оставям отпечатъци из цялата стая? Защо ще викам линейка, ако не съм силно обезпокоен за нея? Не знам защо е искала да ме упои. Не мога да го проумея. Това е ваша работа. — Той се втренчи в очите на Ферховен. — Затова разберете какво точно се е случило.

— Господин Стракан. — Предупреждението в гласа на Купманс беше непогрешимо. — Не бъдете твърдоглав. Не обичам твърдоглавите.

— Банбъри не е твърдоглав, а страхлив. Затова е упоил младата жена. В случай че окаже съпротива, докато я изнасилва. Не е ли така, Банбъри?

Стракан закипя от гняв и безсилие. Искаше му се да скочи и да накара Ферховен да млъкне. Знаеше, че може да го просне на земята. Може би не тук и не в момента, но скоро двамата щяха да решат спора по старомодния начин.

— Знаете ли какво е анализ на срамни косми? — злорадо попита Ферховен.

— Мога да се досетя.

— Искате ли да ви направим такова нещо? Ще го уредя бързо. Това е стандартна процедура в случаи на изнасилване. Искате ли и промивка на гениталиите? Лекарят не е много нежен, но пък може би вие предпочитате по-груби действия?

Ако отговореше, щеше да се изложи на опасност да каже нещо, което би навредило на защитата му, затова си премълча.

— Та значи за какво става дума? Объркала се среща с цел изнасилване. Завели сте я на вечеря и сте я упоили, но сте й дали прекалено силна доза и тя е умряла, преди да успеете да се позабавлявате. Гади ми се от хора като вас, Банбъри. От такива трябва да пазим съпругите и дъщерите си. — Ферховен стана и се наведе напред. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.

Стракан не вярваше, че инспекторът има съпруга или дъщеря. Дъхът на Ферховен беше горещ и миришеше на тютюнев дим — и го блъсна като мръсен полъх, когато го нарече изнасилвач. Ед сви юмрук под масата и протегна показалеца и средния си пръст, готов да избоде очите му.

— Благодаря, инспекторе. Достатъчно. — Въпреки че се намираше на другия край на света, Купманс се намеси и спаси Ферховен от сериозно нараняване. Стракан отпусна пръсти. — Господин Стракан, утре сутринта ще разговаряме отново. Дадохте ни много неща за размисъл и предлагам всички да си починем.

— Почакайте — каза Ед. Би трябвало да се радва, че разговорът приключва, но все още бе напрегнат. Щеше да мине много време, докато го оневинят. — Разпитахте ли персонала на „Кош за омари“? Проверихте ли в списъка със запазените маси кой е бил около нас? Може би и някой друг е видял, че Кристин слага нещо в чашата ми. — Това беше малко вероятно, но Стракан се нуждаеше от всяка възможна помощ. — Ресторантът има ли камери за наблюдение?

— Оставете ние да се погрижим за тези неща. Сега се успокойте. Имате предостатъчно неприятности и без да си създавате враг в лицето на инспектор Ферховен.

Ед кимна. Обвинението срещу него беше недвусмислено и той разбираше защо. Всички доказателства сочеха към среща с цел изнасилване. Беше умряла млада жена и ченгетата търсеха кого да обесят. Адреналинът поддържаше силите му, но сега, след като разпитът приключваше, Стракан изведнъж осъзна колко е изтощен. Въпросите сигурно щяха да продължат до безкрайност. Купманс имаше право за враждебното му отношение, което не му помагаше. Ед наблюдаваше екрана, запълнен от едрото тяло на Купманс. Главният инспектор се приближи до монитора и бялата му риза закри стаята отзад. Гроот натисна бутона на дистанционното и екранът в стая тринадесет угасна.

— Познавате ли главен инспектор Купманс? — попита Ферховен.

— Не съм го виждал лично, но го знам.

Ферховен изсумтя. Очевидно не беше доволен от отговора. Все още изпитваше съмнения и може би дори завист, докато гледаше заподозрения, сякаш слънчевият загар на Стракан го свързваше по някакъв начин с инспектора от острова.

— Помислете върху онова, което ни казахте. Наспете се. Решете дали желаете да промените отговорите си. Утре ще говорим пак. Сега е три часът без дванайсет минути. Инспектор Рутгер Ферховен прекратява разговора. — Той натисна стопа и лентата спря. Вече не ги записваха. Разговорът стана неофициален.

— Три без дванайсет? Прав ли съм в предположението си, че все още не сте ме обвинили в нищо?

Ферховен се усмихна и кимна.

— Да, прав сте.

— И можете да ме държите само шест часа? — Стракан беше забелязал спасителен пояс и протягаше ръце към него.

— Точно така.

— И всеки момент ще трябва да ме пуснете?

— Грешка.

— Защо?

— Ами защото… — Ферховен се втренчи в него — неизказано на глас обещание, че им предстои откровен разговор без свидетели — часовете между дванадесет и девет сутринта не се броят.