Патрик Удроу
Координати на смъртта (44)

44.

Седеше и мислеше.

Кей Ти дойде при него. Беше с обикновен син саронг, тънкият плат плющеше по краката й като знаме на пилон. Тя се уви по-стегнато и това даде възможност на Ед да зърне невероятните й стройни крака. Сърцето му пропусна един удар. Беше невероятно красива.

И го интригуваше. Въпреки че беше разочарована от Майк, се държеше с него абсолютно спокойно. Все едно нямаше какво да крие и да доказва. Същинска риба в свои води. Беше крехка, но и силна. Беше чувствителна и докачлива, но можеше да е и нежна и сдържана. Имаше чувството, че я познава, откакто се е родил.

Последните два дни ги бяха сближили. Харесваше му посоката, в която се движеха нещата, но след като в началото го беше упрекнала за държането му, нямаше намерение да предприема първата стъпка. Усмихваше се достатъчно, за да й покаже, че е неговият тип, въпреки твърдението си, и тя реагираше, като ставаше все по-дръзка. Сега седна до него и коленете им се допряха.

Предишната нощ бяха стояли до късно, говориха за Кюрасао. Ед й разказа за плановете си да построи бунгало на плажа в залива Сан Михиел, да си купи яхта и да организира фотографско сафари около Аруба и Бонайре. Кей Ти все още не знаеше за Моли Нокрис и наложената му забрана да посещава Кюрасао и Стракан се преструваше, че тези неща не са се случили. Не искаше да разваля вечерта.

— Горе главата, Ланселот. Хайде да се гмурнем.

Беше четири следобед. Този ден бяха похарчили почти хиляда долара, а дори не бяха слагали аквалангите. Кей Ти имаше право — гмуркането щеше да му се отрази добре и да му помогне да се отпусне.

Ед извика Сумо и му каза да ги закара на външната страна на рифа вляво, в безопасната зона на стената на канала.

Когато стигнаха, надникна през перилата. Рифът се спускаше почти отвесно. Гмуркането щеше да е интересно. Ед не искаше да пускат котва, за да не повреждат коралите, така че каза на Сумо да следва мехурчетата от аквалангите им. Щяха да се спуснат на двадесетина метра. Четиридесет минути щяха да са достатъчно.

Гмурнаха се покрай рифа. Гледката беше зашеметяваща. Видимостта беше тридесет и пет метра. Коралите се сгъстяваха. Дъното беше осеяно с морски звезди, морски краставици и празни раковини. Заобикаляха ги ята от риби пеперуди, същински падащи листа. В пасаж прозрачни дребни рибки се беше приютила морска игла. Встрани от наклонения риф проблясваха в сребристо по-големи риби, после се разтапяха в сенките.

Ед се поотпусна. Никой в морските дълбини не се интересуваше от положението му. Наследствата, обвиненията в среща с цел изнасилване, редакторите от „Нешънъл Джиографик“, непочтените кръстници и инспекторите от Интерпол ставаха безсмислени в подводния рай. Рифът правеше всичко възможно да повиши настроението му и да му вдъхне надежда. Ако му дадеше още двадесет минути, може би щеше да успее.

Покрай тях мина октопод — използваше невидима реактивна изтласкваща сила. Стракан протегна ръка да го докосне, но октоподът се стрелна надолу, към скалите. Кей Ти го последва. Ед заплува след нея.

Октоподът се скри в някаква дупка и Стракан извади фенерчето от джоба на елека си. В някой момент през последните сто години тук беше станало срутване — океанското дъно се беше размърдало в съня си. Фотоапаратът му беше готов в другата ръка. Октоподите имат колоритни оттенъци и са зрелищна гледка. Ед надникна в пролуката. Лъчът на фенерчето освети малка част от мрака и Стракан бръкна в дупката, за да подмами октопода да излезе.

Това беше глупаво. Ужасен, октоподът изпусна облак черно мастило, изскочи, блъсна ръката му и той изтърва фенерчето. „Неблагодарен нещастник — помисли Ед. — Можеше да те направя прочут.“

Бръкна навътре в дупката. Не напипа нищо и се помъчи да откърти камъка с надеждата да намери фенерчето. Камъкът беше голям колкото плажна топка. Трябваше да използва всичката си сила, за да го отмести. Коралът го беше циментирал за съседите му, но накрая той започна да се клати. Ед не даваше добър пример на Кей Ти, но фенерчето беше скъпо и той нямаше намерение да го оставя тук. Не и след като договорът му с „Нешънъл Джиографик“ беше изложен на риск. Ферховен сигурно вече се беше представил на Маколи Гилкрист и бъдещите доходи на Стракан и доброто му име висяха на косъм.

Кей Ти го потупа по рамото и предупредително размаха пръст. Ед се наежи. Знаеше как да опазва природата и не искаше лекция, че не трябва да поврежда рифа. Изпуснатото фенерче обаче заплашваше да нанесе поражения на портфейла му. Пък и ако не бяха неговите снимки, хората нямаше да знаят какво да опазват. Беше си заслужил правото да премести един-два камъка. Нямаше начин да обясни всичко това на Кей Ти, затова написа на дъската: „Помогни ми“.

Тя не го направи.

Това обаче нямаше значение. Камъкът най-после престана да се съпротивлява и се откърти във вихрушка от корали и пясък. Нещата са много по-леки във водата и Стракан го търкулна по склона. Камъкът се устреми надолу и изчезна в бездната. Никой от двамата не беше подготвен за онова, което видяха на неговото място.

Водолазните инструктори ги наричаха „изолирани околни среди“, но за Стракан това си бяха обикновени пещери.