Патрик Удроу
Координати на смъртта (58)

58.

Най-важното в момента беше да вземе Кей Ти и незабавно да напуснат Сингапур. Нямаше представа кой е японецът, но не беше необходимо да е гений, за да го свърже с „Фубуки“. А това означаваше, че е имал вземане-даване с Пили Паранг.

Докато тичаше, Ед започна да свързва нещата. Пили сигурно беше казал на хората от яхтата къде е Стракан. Затова „Фубуки“ се отправяше на север към островите Керкула, докато „Еспри Блу“ се връщаше на Тиоман. И после си спомни, че Пили говореше по радиопредавателя. Тогава не му се стори странно, но сега придоби смисъл. Пили бе планирал отмъщението си от много време и бе разчитал на „Фубуки“ да го вземе. Като го беше убил, Стракан си бе създал куп нови врагове.

И не само японците щяха да искат да знаят къде е Ед. Очевидци щяха да съобщят, че е разбил стъклото на рейндж ровъра. Полицията също щеше да го издирва. Вероятно щяха да проверят дали в болниците са приемали мъж с наранена от счупени стъкла ръка. Стракан не се беше порязал, но скоро болницата в Чанги нямаше да е безопасна.

Колкото и да беше лоялен на братовчеда на Сумо в Куантан, Фрейзър Чан нямаше да има друга възможност, освен да потвърди, че Стракан е бил при него. И примката щеше да се затегне около врата му. Ченгетата щяха да го арестуват и да сравнят портрета му с описанието на Интерпол. После щяха да го върнат на летище „Шхипол“ при стария му приятел Ферховен. Този път инспекторът нямаше да му позволи да се измъкне. Играта наистина щеше да свърши. Ед се закле, че ще напусне страната по собствено желание, както правеха нормалните хора.

Стигна до болницата облян в пот. Бе тичал само пет минути, но това време беше достатъчно ризата му да се намокри и да залепне за тялото му. Пръстите на краката му шляпаха в маратонките. Асансьорите бяха заети, така че Стракан тръгна по стълбите. От климатичната инсталация излизаше направо студен вятър и когато стигна до отделението на Кей Ти на третия етаж, Стракан трепереше.

В стаята й го чакаше неприятна изненада.

Кей Ти я нямаше.

Леглото й беше празно. Нямаше и следа от багажа й. Ед хукна по коридорите, рязко завиваше наляво и надясно, като мишка в лабиринт. Провери в банята, в залата с телевизора и в книжарницата. Нахлу в кабинета на Чан, без да почука. Лекарят тъкмо преглеждаше и на лицето на пациента му се изписа неподправена паника. Чан обаче не се изненада, че вижда Стракан, и каза, без да вдига глава:

— Тя ви остави нещо.

— Къде?

— Ей там. — Лекарят посочи компютъра с брадичка. Върху клавиатурата имаше син плик. — А сега, господин Стракан, моля да ме извините, но трябва да си вървите.

Ед грабна плика.

— Благодаря ви за всичко, което направихте.

Чан беше добър човек и бе направил чудеса с белите дробове на Кей Ти. Беше позволил на Стракан да използва кабинета му и да спи на пода. Можеше да му направи още една услуга, така че Ед добави:

— И не съм бил тук, нали?

— При условие че няма да ви видя отново.

— Чудесно. Благодаря. — Ед нетърпеливо разкъса плика, сякаш вътре имаше печеливш билет от лотарията. Имаше обаче пощенска картичка. Той я прочете и погледна обвинително Чан. — Ръцете й. Как е написала това?

— Аз го написах. Тя ми диктуваше.

— Кога?

— Преди десетина минути.

Стракан имаше чувството, че някой се е промъкнал зад него и го е ударил с ковашки чук в сгъвките на коленете. Не знаеше дали да вярва на лекаря.

— Ед? — Чан видя съмнението в очите му.

— Какво?

— Имай ми доверие. Аз съм лекар.

Стракан излезе от кабинета. Тътреше крака, сякаш беше затворник, който започва излежаването на доживотна присъда. Отпусна се на стола пред вратата и се хвана за главата. Картичката беше снимка на китова акула. Написаното беше кратко и ясно.

На моя галантен сър Ланселот. Мразя да се сбогувам. Така е по-лесно. Благодаря за приключението.

Кей Ти

В подводната пещера чакаха златни суверени на стойност най-малко десет милиона английски лири и те двамата бяха единствените, които знаеха за тях. Кей Ти беше заминала, преди Ед да успее да й каже колко близо са до изваждането им. Стракан не можеше да повярва колко жесток е животът.

Инстинктивно бръкна в джоба на ризата си и извади пакета „Кемъл“. Запали. Веднага обаче се приближи портиер в зелена униформа и му показа надписа „Пушенето забранено“ на стената. В гнева си Ед му каза, че го бърка с някой друг, на когото му пука. Реакцията му беше смешна, така че той се извини веднага и угаси цигарата. Ненавиждаше се от дъното на душата си.

А после изведнъж скочи и побягна навън. Кей Ти беше излязла само преди десетина минута. Все още имаше шанс да я настигне на летището. Това беше риск, но си заслужаваше да го поеме. Хукна надолу по стълбите. На партера потокът хора се сгъсти и Ед беше принуден да забави крачка, докато си проправяше път между пациентите, персонала и посетителите. За по-напряко мина през онкологичното отделение и връхлетя върху група студенти. Те се разпръснаха като пойни птици пред ястреб.

И после излезе и изведнъж видя Кей Ти.

Сигурно беше слязла с асансьора, докато той се бе качвал по стълбите. Тъкмо си взимаше довиждане и се шегуваше с медицинската сестра на отделението. До нея спря такси.

— Кей Ти, чакай! — извика Стракан.

Тя се обърна и той видя усмивката в очите й още преди да се появи на устните й.

— Галантен до последно, а, Ланселот?

Шофьорът на таксито вече беше взел чантите й и ги слагаше в багажника. Стракан се беше задъхал. Сестрата го погледна подозрително, докато помагаше на Кей Ти да се качи в таксито.

— Кей Ти! Трябва да останеш. Обещавам ти, че ще си заслужава.

Тя го погледна изпитателно.

— Обещаваш?

— Да. Трябва да ми имаш доверие.

— А билетът за самолета?

— Смени го.

Настъпи неловко мълчание.

— На летището, нали? — попита шофьорът, след като им даде петнадесет секунди.

— Не. На пристанище „Понгол“ — отвърна Кей Ти, издуха кичур коса от крайчеца на устните си и отново насочи вниманието си към Стракан. — Е, не ме гледай така, Ланселот. Да отидем да намерим Сумо.